Огнян Минчев: Според Русия ние сме нейна собственост (подкаст)

От 2 стр.

Именно тази Европа, за съжаление, защото тя беше една красива Европа, тази Европа си отива заедно с този свят, който си отиде - на либералния консенсус, както го наричат като международна система. И сега елемент от новия свят, който се преподрежда, е тази груба, изискваща, но твърде, за съжаление, реалистична позиция на хора като Тръмп, който казва, че Европа ще трябва да започне да си плаща. Лошото е, че те нямат търпение Европа да придобие възможностите да си плаща, да си възстанови военното производство, да си възстанови инстинктите за самосъхранение, да си възстанови или да си създаде единството, с което да се пази от хора с пушка на рамо, за които става дума преди малко. Така че ще трябва Европа това нещо да го прави в ускорен порядък и в условия на нарастващи заплахи. Няма друг начин.

А ние в цялото това днес, например, ние с бързи стъпки се опитваме да се отдалечим от Еврозоната, от еврото, защото просто сега случихме на кабинет, в който има сили, които са против?

Нека да не бързаме. Разбира се, че има сили, които са против. Разбира се, че има и в този кабинет много сили, които не биха искали да бъдем в Еврозоната. Но мисля, че Еврозоната вече е една цел, която е много трудно да бъде препъната в България. Защото, без да бъдеш част от Еврозоната, ти не можеш да получиш пълната мяра на ползите от членството си в Европейския съюз. И това вече се разбира от значителна част и от тези, които в продължение на 15-20 години целенасочено бавят влизането на България в Еврозоната.

А защо го бавят?

Бавеха го, защото влизането в Еврозоната означава влизането в една общност на строг, регламентиран контрол върху финансите. Ако ти имаш едни големи нелегални пари, кеш, в буркани, в куфарчета и т.н. И трябва да влезеш в една зона, в която финансовите потоци текат регламентирано, нямаш интерес от това. Но така се завъртат нещата, че в крайна сметка дори и тези хора в момента бързичко ще трябва да си преперат парите по някакъв начин и да се съгласят с влизането в Еврозоната, защото влизането в Еврозоната, освен всичко друго, чисто икономически и финансово, е една геополитическа гаранция за сигурност. Една в повече гаранция. Колкото по-интегриран си в Европа, макар че Европа е в криза, някои я чакат едва ли не да се срути, но колкото по-дълбоко си интегриран в Европа, толкова по-добра геополитическа гаранция за сигурност имаш.

Някои хора не го разбират това, други го разбират и искат да го предотвратят, поради това, че служат на другата страна. Аз давам един пример, който хората може би си спомнят, не е чак толкова отдавна. Когато ние през 2004 година станахме членка на НАТО, 2002 станахме, но 2004 влязохме. Тогава, тогава, само с факта на членството в НАТО, недвижимите имоти във България удвоиха, в някои случаи утроиха цените си. Ето това е гаранцията за политическия риск.

Аргументът е, че ще стане двойно по-скъпо, а пък доходите няма да нараснат, той е такъв уличен аргумент, ама съм сигурна, че ти можеш да го опровергаеш. То вече стана, т.е. тука инфлацията е толкова неконтролируема.

Когато беше въведено еврото през 2000 г. за много европейски страни, тогава имаше този ефект на скачаща инфлация, защото все още нямаше механизми, чрез които да се контролира именно тази ескалация на цените, през превалутирането от национална валута в евро.

Страните, които се присъединяват след това, включително тези страни, които нас ни интересуват, защото са близки до нас, прибалтийските страни, Словакия, последна Хърватска и т.н., се вижда, че този ефект вече е минимален. Този ефект наистина е минимален. Т.е. заплахите за това, че ние рязко ще обеднеем, са заплахи, които нямат реални основания и може да се докаже, че нямат реални основания.

А да не говорим за това, че в България инфлацията, която ние преживяхме през последните 4-5 години, от COVID насам, в пъти надвиши в някои отношения, в пъти надвиши инфлацията, която преживяха повечето европейски страни с приемането на еврото. Т.е. онова е, както се казва, бял кахър. На фона на нашите грубички механизми, чрез които... защото какво е инфлацията? Между многото други неща, които е, инфлацията е механизъм за преразпределение на доходите, на парите.

По време на инфлацията тези, които си държат парите в банката и имат малко - губят, а тези, които имат много и които имат информацията по какъв начин и как ще се развие процесът, печелят. Тоест, инфлацията е механизъм за финансова и икономическа поляризация. Тоест, глупаво е да се размахва като плашило еврото за това, че ще има инфлация в една страна, която преживя през 90-те години хиперинфлацията - това да речем е минало, но през последните 3-4-5 години преживя много сериозен инфлационен процес.

Защо обаче, отново ще питам, защо? Защо се стигна до този сериозен инфлационен процес? Разклащането на статуквото няма директна връзка с това, предполагам?

Има известна връзка, но Ковид е един ключов фактор. Ковид създаде инфлационни процеси навсякъде, защото, за да се компенсират сривовете - икономически и социални - на Ковид, навсякъде се напечатаха много пари. Ковид препарира обществото, включително и икономиката на обществото. За да може да се раздвижи, трябваше някакъв свеж финансов ресурс да влезе и да задвижи маховика на икономиката. Това е единият структурен фактор. Раздадоха се много пари, казано на обикновен език. Това беше едната причина.
Другата причина, която е в България, е, че на практика ние в нашата политическа криза, която продължава вече пета година, ние в нашата политическа криза на практика изпуснахме контрола върху определени механизми, които можеха да поставят инфлацията под определени граници.

Набеждават финансовия министър на Продължаваме промяната Асен Василев? Ама като че ли го набеждават несправедливо?

Сега аз ще се въздържа от това дали да кажем, че го набеждават справедливо или несправедливо. Според мен това, което направи Асен Василев беше една класическа лявоцентристка схема на управление на националните финанси. За първи път от 97-ма година насам той пресече червената линия на твърдото финансово ограничение, така наречения остеритет - да харчим толкова, колкото имаме и нито стотинка повече.

Е, те половината отиваха в джобовете на корумпираните „приятели“, но няма значение.
България десетилетия наред имаше балансирани бюджети. Въпреки, че ЕС разрешава 3% дефицит. Ние имахме балансирани бюджети, че и излишъци имахме много често.

Но пенсионерите ни живееха с по 200-300 лева. Което пък си е геноцид, нали?

Точно така. Това, което и първото правителство на Петков, и на Денков в правителството направиха, беше всъщност да либерализират финансовата дисциплина и да вдигнат доходите, включително и чрез външни заеми. Вдигнаха пенсиите, вдигнаха заплатите и така нататък. Това генерира, разбира се, инфлационен процес. Не можеш да увеличиш паричната маса.

Като поограничиш корупцията, те също идват свежи средства, не е ли така?

Да, но има и нещо друго, че България поради тази политика на остеритет наистина беше на дъното по доходи в Европа.

Да, наистина беше. Защо, по дяволите, ние 35 години сме най-бедната държава в Европейския съюз - ние не бяхме в Европейския съюз в началото, но в последните години, в коите сме?

Защото много се краде. Но днес, включително благодарение и на тази финансова политика, която се водеше на печатането и раздаването на повече пари, ние пък от статистическа гледна точка изпреварихме Унгария. Сега Унгария е най-бедната страна в Европейския съюз.

Горките.

Така че медалът винаги има две страни. Политиците се карат и претендират за черно и бяло, но нещата имат повече отсенки.

Но то не винаги става въпрос за пари. Аз пък цял живот съм се опитвала да вдигам билото в друга област. И съм се борела за това да има повече изкуство, образование, възможности. Младите хора да се срещат с тях, и не само младите - изобщо публиката, медийната аудитория. Ние обаче, докато мислим как да напълним хладилника, грубо казано, и как да си платим сметките, ние действително, аз те слушах при Асен Генов, ние действително живеем шест пъти по-богато, отколкото сме живяли преди 89-та година. Колкото и да не ни се вярва и да ни се струва несправедливо...

Само че при условие, че в момента социално сме много пояризирани отколкото тогава.

Има много богати и много бедни. Да, разбира се. Докато тогава бяха общо взето, горе долу, равни, всички сякаш. Някои бяха по-равни от други.

Точно.

Но не става дума само за стомаха. Тази свобода, която имаме, това... Спокойствие да пътуваме, да изпращаме децата си в чужбина, ние самите да работим където искаме по света. Да имаме достъп до цялото културно богатство на този свят, преди всички останали негови стоки. Да сме част от това глобално село. Цялото това нещо не може да бъде измерено само в материални единици - в лева или в евро. И въпреки това, ние успяваме да деволюираме и като ниво на образование отново сме последни по функционална грамотност в Европа.

И, за съжаление, културно – като достъп до култура, желание за достъп до култура. Като ниво на произведенията на изкуството - това беше съвсем съзнателно проведена „реформа“. Например, в сценичните изкуства. Реформа, която да унищожи голямото ни, да кажем, театрално изкуство или симфонично изкуство и да ги замени с халтурата.
Тоест, не мога да разбера… Нашето забогатяване, относително казано, би следвало да води след себе си разцвет, някакъв вид възрожденски ентусиазъм у по-богатите - да подкрепят изкуството, образованието, напредъка, прогреса, науката. Няма такова нещо.

За съжаление, няма такава логика. Логиката, когато ти се опитваш да прокараш, е логика на това...

Защото меценатите, които са спонсорирали Леонардо, сигурно не са били и те много цвят…

Логиката на това, че който стане по-богат, става по-добър или по-благороден, има такава логика, но тя не е пряка. Преди меценатите да спонсорират Леонардо...

И Евлоги и Христо Георгиеви да спонсорират науката...

Да, преди меценатите да спонсорират Леонардо и Евлоги Христо Георгиеви да направят Софийския университет, са минали няколко поколения на социализация на тези хора. В богатството, което имат. Докато нашето богатство...

Беше раздадено в едни куфарчета.

Нашето богатство има просташки характер в зората на своето формиране. Съжалявам за грубия израз. То навсякъде има такъв характер. Първоначалното натрупване винаги има характер...

Е, има и друг, когато има потомствена аристокрация. У нас тя е избивана на няколко пъти.

Но и нека да кажем това, че все пак ние влязохме в една система, в която наистина няма такава пряка логика, че богатството ражда благородство, а пък свободата ражда доброта. Свободата за добро или за лошо е свобода за всички. Свободата за теб е да правиш красиви и хубави неща. Свободата за другия е да прави неща, които правят нещастни много хора. Тоест и доброто, и злото имат свободата на осъществяване в обществото.

Е по тази логика би било хубаво, ако имаше работеща правосъдна система тук.

Ето, това е вече едно „дано“. Но понеже ти даде пример с изкуството. Защо изкуството запада? То не е само защото държавата дава малко на културата, въпреки че такъв проблем съществува. На мен ми казаха наскоро нещо, което аз не знаех. 12-13 милиона годишно се дават вече на Националния филмов център. И една много съществена част от тези пари се връщат обратно в държавния бюджет.

Защото има една недоизмислена част от закона, която казва, че ти ако съдиш и обжалваш, че не са ти избрали проекта, блокираш производството на всички останали филми.

Те се блокират едни и други. Съперничествата в гилдията...

Те дори не са виновни тези, които жалят. Ти трябва да имаш право да обжалваш. Защото пък там се знае, че винаги е съществувал един лобизъм: тази година ти ще ми дадеш на мен, пък другата аз ще дам на теб. И за да се спре това - те обжалват. Обаче там в законодателството е проблемът. Той лесно може да бъде решен. Така, щото аз мога да си обжалвам, ама другите филми да могат да се снимат в това време.

Добре, добре. Да речем, да речем. На мен са ми отказали филм, обаче би трябвало тези пари да са дадени на друг. А милиони от тези 12-13 милиона се връщат обратно в държавната хазна.

Защото ти отиваш и почваш да обжалваш. Той много нищожен, този мъничък проблем. Обаче, не знаем защо, не е решим. Някой има интерес от това. Дори, може би, самата държава. Защото те се връщат при нея парите. Не знам. Водихме този разговор с директора на филмовия център и знам, че те се опитват да оправят закона, правилника, който да му съответства. Но тази поправка, дето като жали някой, да не блокира всички останали, тя трябва задължително да се направи.

Виж, понеже водим този разговор, бих искал да внеса още един нюанс. В България нашия разговор е такъв. Това е основният разговор, когато хората говорят. А хората говорят за това как обществото като цяло, държавата като цяло не е добре. Не е добре. Ние сме фрустрирани от това, че нашето общо цяло не е добре. Това е факт. В много отношения, разбира се. Но нека да направя едно такова разграничение, което да показва сложността на тази обществена система. Включително като начин на мислене. Да се грижиш за цялото е класическата лява политическа позиция. На левицата това ѝ е смисълът. Тя трябва да променя обществото.

Дясната политическа позиция си задава друг въпрос. Той е егоистичен, той не е красив, но той също има функционална роля. Аз добре ли съм в тази ситуация? Аз успешен ли съм? Пробивам ли? Вървя ли? Произвеждам ли? Раста ли? Правя ли? Ако аз мога да го правя, значи и други могат да го правят. Мен не ме интересува, че като цяло имало проблеми. Или ме интересува периферно. Мен ме интересува, че аз имам възможностите да правя това, което искам. И ето ги: този индивидуализъм, егоизъм от дясно и хипер фиксираност върху цялото от ляво. По някакъв начин трябва да се балансират. Те трябва да създадат някакво здравословно съотношение на двата аспекта на възприемането на света.

Но ти говориш много идеалистично. Мен ме страх, че много голяма част от хората, които започват да се занимават с политика, не са водени от идеалистични подбуди днес. Далеч съм от това, което беше пропагандирано в българските медии 20 години, та накрая всички възприеха като гледна точка, че "всички са маскари". Тоест, че който тръгне изобщо да се занимава с политика, е негодник. Аз не смятам така. Изобщо ми се струва, че това е много наивно общение. И „надежда всяка тука оставете“, ако е така действително.

Но от друга страна липсват визионери, липсват лидери, които да могат да действително да мислят - дали за цялото, дали за частното. Да могат да обхванат обема от проблеми, които ние имаме в момента. Ние, светът. Светът се променя драстично. Никога не сме живяли в такова нещо. Включи в това социалните медии, интернета, artificial intelligence (AI). Всичко, което се случва пред очите ни. Ето, днеска отварям фейсбук. Той е пълен вече само с генерирани от изкуствен интелект снимки, които ние смятаме за истински. И изобщо цялата тая подмяна. Ние трябва да се адаптираме към прекалено много новости. И липсват сякаш такива хора, които да са на нивото на случващото се. И да искат едновременно с това да се изцапат, да искат едновременно с това да влязат и да бъдат плюти, хулени. Цялата машина да застане срещу тях. С методите на фалшивите новини, на компроматите, на заплахите и на какво ли още не?

Тази криза е много симптоматична. В световен план тази гигантска обществена промяна, защото последните 30-40 години ние сме свидетели на невероятно бърза обществена промяна. Обществото се поляризира не само защото в чисто културен план двете половини не могат да се понасят. Нещо, за което говорихме преди малко. В условията на подобна динамична социална промяна, тази криза на обществото се поляризира, защото част от обществото печели от тази социална промяна. То прегръща тази социална промяна. Счита, че тя е добре дошла за промяната на техните собствени визии и позиции във обществото. А другата част от обществото се чувства блокирана. Защото тя не може да следва скоростта на тази промяна.

И тази поляризация е естествен ефект, естествено следствие от тази динамика на обществената промяна. В подобна ситуация е много трудно да излязат обществени лидери от голяма величина, които да се грижат за цялото. Да обединяват тези крайно обострени групи.

В Европа и на Запад въобще, и в България в частност имаме голяма лидерска криза. Хората, които излязат на политическата сцена, на практика нямат капацитет да взимат решения по проблеми, които са основни за българското общество. Те дори да са добронамерени, нещо, което не е задължително, но дори да са добронамерени, те нямат капацитет. Това е, което виждаме. Кризата на лидерството е един от аспектите на цялостната криза, която преживяваме. Поляризацията позволява издигането на лидери на едната или другата половина, но не и на обединяващи обществени лидери.

Най-гръмогласните, като че ли. Най-нахалните стават лидери. Въпросът е кой вика по-силно.

И има повече пари. Нека да вика по-силно. Въпросът е какво вика. Преди 40 години имахме лидери, които бяха на нивото, което произведе тази гигантска промяна с рухването на комунизма. Имахме един Хелмут Кол в Германия, имахме един Рейгън в Америка, една Тачер в Англия, един Франсоа Митеран във Франция. В момента няма и сенки на такива лидери. Сенки на такива лидери няма. Сега, някои имат огромни очаквания от Тръмп, от неговия балон, имат огромни очаквания към него. Ще видим дали Тръмп ще се окаже лидерът, който вкарва Америка в една нова фаза на растеж и на развитие.

Е, той вече беше президент на Америка.

Той беше, но той беше твърде самотен в първия си мандат, тъй като спечели случайно, неочаквано тогава. Сега вече идва с екип, идва с малко по-голяма представа, но няма някаква такава интегрирана идеология зад себе си, поради което има две възможности.

Едната възможност е Тръмп наистина да се окаже човекът, който вкарва Америка в някаква нова фаза, независимо дали ни харесва или не. А може да се окаже в другия случай, че Тръмп е разрушителят. Той разрушава това статукво, в което влиза, но след него ще дойдат други, които да градят новата алтернатива за Америка и за света. И двете възможности са вероятни.

Не знам дали си оптимист, като казваш. И двете възможности. Аз не виждам нищо хубаво да се задава оттам, но може би пък съм субективна. Така или иначе, ето, Сартър. „Всичко, което знам за живота си, изглежда съм научил от книгите.“ В една от пиесите на Чехов „Вуйчо Ваньо“ Елена Андреевна има такава реплика: „Аз не познавам селото, казва Елена Андреевна, но много съм чела.“ В известен смисъл, и аз така. Живява съм в Америка, но идея си нямам до какво би довело новото президентстване на Тръмп. За мен доста застрашително.

Винаги когато става дума за Америка, трябва да се даваме сметка за едно много важно нещо. Освен силата, която е безспорна, на Америка в настоящия свят, това е едно общество с много плитки корени. Когато бурята люлее едно дърво с дълбоки корени, амплитудата на люлеенето е все пак умерена, тъй като корените държат и не позволяват. Когато са плитки корените, амплитудата на люлеенето може да бъде много голяма.
Америка е общество, в което - за разлика от основните европейски, старите европейски общества, - в Америка нямаме една добра опосредяваща роля между хората, между гражданите и властта на елитите. Елитите там не са легитимни. Там политическата промяна може да дойде и да премахне определени елити за нула време и да създаде други.

Тъй като Америка е общество с доста плитки корени и от тази гледна точка промяната там става по-лесно. Изобщо промяната е начинът на живота в Америка все още, като динамика на една много млада нация.

Продължава на 4 стр.

Следете новините ни в GoogleNews