Това, с което руската (и съветската преди това) обществена мисъл впечатлява страничния наблюдател, е дълбоко вкорененият „исторически символизъм” и „исторически паралелизъм” при изследването или трактовката на събития и процеси от текущ характер. Винаги се търсят и намират подходящи аналогии от близкото или далечното минало към които да „се пристроява“ съвремието.

В условията на една закрита страна, където всичко „се спуска отгоре”, подобен подход има комплексно значение за насаждането на униформено мислене, както и за налагането и за континуитета на „митовете и легендите” в руската история.

В контекста на войната с Украйна подобни исторически рефлексии се наблюдават също. Главно по въпроса „какво възмездие” ще настигне Путин и при какви обстоятелства.

На първо място в този аспект фигурира случката, известна с кодовата фраза „табакерка и шал”.

Става дума за преврата срещу император Павел Първи. „В полунощ между 11 и 12 март 1801 г. група гвардейски офицери нахлуват в императорската спалня и във възникналата суматоха на императора е нанесен смъртоносен удар със златна табакерка в слепоочието. За по-сигурно след това той е бил и задушен с копринен шал”.

Друг исторически паралел е свързан с медицинския термин „дишането на Чейн-Стокс”.

Става дума за „критично нарушаване на дишането, което води до неспособност на дихателния център да реагира на измененията на парциалното налягане на кръвта и на въглеродния диоксид в организма”. По-просто – това е диагнозата, която съпътства кончината на Сталин, след като обкръжението му го оставя в продължение на 32 часа без медицински грижи след масивен мозъчен инсулт.

На бойното поле в Украйна през последните дни нарастват признаците, даващи възможност за по-ясна прогноза какво би могло да сполети Путин преди, в хода или след развръзката на войната:

Военният експерт Олег Жданов професионално оборва тезата, че въздушният удар, нанесен в ранните часове на 1 април по складовете за гориво и смазочни материали в околностите на Белгород (на територията на Русия), е нанесен от украински вертолети Ми-24.

Обосновката му е, че районът на Белгород е ключов обект за прикритие от силите на ПВО за защита на територията на Руската федерация (осигурява се чрез въздушен команден пункт за ранно оповестяване и управление на силите на ПВО, от мирновременната система за радиолокационен контрол и от подчинените им зенитно-ракетни полкове с най-мощния комплект С-400).

Но това са силите за ПВО в района на подчинение на най-старшото звено. Всички елементи от построението на руските войски в района (основен район за логистично осигуряване на руската групировка, действаща по Северното стратегическо направление в Украйна; базите на армейската и на вертолетната авиация и отделните базови райони за възстановяване боеспособността на войските) се прикриват от собствени елементи на ПВО.

При наситена и с припокриващи се зони за контрол и поразяване система за ПВО в района е практически невъзможно украински вертолети да проникнат, да нанесат удари и да се оттеглят без поражения.

Обяснението на Жданов за инцидента е в съвсем друга плоскост. Възникналата психоза за реална заплаха от Украйна в Белгородска област има за цел да настрои местното население за изпълнението в пълен обем на задачите по

пролетния набор на свръхсрочно служещи,

започнал на 1 април. И да отклони вниманието от провежданата паралелно скрита мобилизация на запасни в областта. Запасните са критично необходими за възстановяването на боеспособността на изтеглящите се от Украйна подразделения и части.

Жданов изрично посочва, че поради пълната деморализация на изтеглящите се в района войски от Украйна, те са в отделни, изолирани райони за възстановяване и не се допускат контакти на военнослужащи от тази категория с новопризвани или с подразделения, пристигащи от вътрешността на Русия.

В откритите източници все по-често се изнасят данни за масови случаи с военнослужащи, които

отказват участие в „специалната военна операция”,

дори под заплаха от административна или съдебна отговорност. Като контрааргументи те изтъкват, че Русия не е обявила война и военновременните закони не могат да се прилагат в такива случаи. 

В сводката на Командването на Въоръжените сили на Украйна за 4 април се посочва, че: „След пълното освобождаване на Киевска област, завършват мероприятията и по освобождаването и на Сумска област.”

Очаква се скоро целият Северен театър на военните действия да премине под контрола на Украйна. Това неизбежно рефлектира върху морално-психологическата готовност на силите, които от района на Белгород предстои да бъдат прехвърлени за настъпление на фронта в Донбас.

Все по-често обект на внимание са случаите на масово и индивидуално мародерство, което пряко свидетелства за загуба на управляемостта на войските. В беларуския град Мозер руски военнослужещи устройват

битпазар за търговия с крадени стоки и вещи от Украйна.

Още по-релефни са данните, които изнася един от говорителите на президентството на Украйна Олексей Арестович: планираното общо настъпление в района на Донбас и за пълното унищожаване на украинските сили в югоизточната част на страната (с ликвидиране на „казуса” Мариупол), се отлага за пореден път с една седмица.

Изчаква се подвеждането на свежи сили от състава на 5-а Далекоизточна армия от района на Иркутск, последното руско стратегическо обединение, което до момента не участва на фронта в Украйна. Армията е кадрирана, тоест с личен състав, от около 20-30% и е попълнена с въоръжение и бойна техника на 100% (но основно с образци от 70-те и 80-те години на миналия век). Основна задача на армията по принцип е прикритие на границата с Китай.

Освен това, съсредоточаваните в района на Изюм сили за настъпление в Донбас и за разгром на украинските сили в Южна и в Югоизточна Украйна все още имали сборен характер, с незавършено организационно-щатно сглобяване и без необходимата доподготовка. Те включвали резервисти от състава на т. нар. Донецка и Луганска „народни републики“; подразделения от изтеглящата се групировка от Киевския район, „загубили боеспособност“, както и сили, подвеждани от дълбочина, без боен опит. Липсвал достатъчно младши команден състав, по-голямата част от бронетанковата и автомобилна техника се нуждаела от обслужване, ремонт и възстановяване.

Тоест, всичко това са признаци, които дават основание за още една историческа аналогия, която засега твърде плахо си пробива път в обществените очаквания в Русия:

„абдикацията на последния император на Русия Николай Втори”:

Към края на 1916 г. очакванията на династията за бляскава победа на фронтовете на Първата „империалистическа” са вече само спомен. На 24 февруари 1917 г. в Санкт Петербург избухват „гладни бунтове” (подвозът на храни е съзнателно блокиран за около една седмица). Столицата е залята от масова стачка на промишления пролетариат. На 27 февруари повечето от армейските полкове в Санкт Петербург преминават на страната на бунтовниците.

Вечерта на 1 март командващият Северния фронт генерал Николай Рузской в „тежък разговор” убеждава Николай Втори да предаде властта на временно правителство. На следващия ден началникът на Щаба на войската телеграфира на четиримата командващи на фронтовете на руската армия да изпратят „съгласието си за абдикацията на монарха”.

При така стеклите се обстоятелства, в 23.40 часа на 2 март 1917 г. актът на абдикацията е подписан от вече бившия монарх.

Както отбелязват в този момент негови близки съратници в Главната квартира на армията: „Ние осиротяхме. Той беше стрелката на компаса. Да се воюва или да не се воюва? Да се настъпва или да се отстъпва? Да се върви наляво или надясно? Да се демократизира или да се държи твърд курс? Ето това бяха битките, които Негово Превъзходителство и Русия загубиха...”