Държавата на проститутките

Има нещо тъжно в това да продадеш гласа си. Вярно, че петдесет лева са пари. Попитайте тези, които ги нямат. Петдесет лева се пет кила ракия, петдесет хляба, десет пакета масло от евтиното. Петдесет лева са почти една нова гума за колата. Ако, въобще, колата може да се движи.

А гласът какво е? Фикция. (За тези, които не знаят значението на думата фикция няма да обяснявам, защото те няма как да прочетат този текст.) Гласът е нещо имагинерно, от което няма никакъв смисъл. Щото тези или онези ще спечелят и без твоя глас. Нали така? Гласът на гласоподавателя е губивреме. Лъжа и измама. Нещо, което дори във вторични суровини не го търсят. Гласът е нещо безкрайно малко, което е напълно безобидно. Дори да се парадира с възможността за гласуване противоречи на здравия разум.

Но изведнъж идват едни добри хора и ти предлагат пари за нещо, което не струва нищо. Гласът, както знаем, нито може да се яде, нито пие а за третото да не говорим. Глупави хора са това политиците. Будали. На всичкото отгоре и престъпници.

Защото онова - дрън-дрън с гласовете било престъпление. Да бе, да!

Та, добрите и мили престъпници дават истински пари, за да отидеш да надраскаш едно листче с химикалка. Обясняват ти какво да драскаш и си с петдесет лева напред. Най-лесните пари в живота ти. Нито трябва да копаеш, нито да ореш, нито да крадеш. Драс и готово.

Представете си, какво е да живееш в някакво тъпо село, и всичките ти съселяни да са си продали гласа? Как ще живееш в тази среда, ако и ти не си го продал? Защото в тези села правото и моралът се определят от мнозинството. Как ще издържиш на подигравките в кръчмата? Какво ще обясниш на жена си? Дори и прякор може да ти излезе. Нещо гадно като „неподкупният“ или „честният“. Или на по-разговорно му „тепигьозът“. Никой няма да те уважава и ще странят от теб все едно твоята принципност е заразна.

Днес, тези които продават гласа си са с петдесет лева напред. По зачервения вид ще ги познаете. От вчера са в кръчмата и се черпят. Всички са заедно, независимо коя партия е купила гласа им. В тези села кръчмите са надпартийни институции. Пият, пушат (защото има пари и за кутия цигари). Викат си наздраве. Гледат се в очите със задоволството на бизнесмени. Дума не се обелва за убеждения. То, за какви убеждения и позиции говорим, когато триста дни в годината ти се налага да бъркаш спирт с глицерин за да си направиш домашна водка, с която да се анестезираш?

Но има едно друго тънко нещо. Когато продаваш гласа си, ставаш вид проститутка. Предлагаш услуга след границата на морала и взимаш пари. На момента. Тънкият момент е, че след акта сделката е приключила и оттук натам проститутката няма право на претенции. На проститутките нищо не им се дължи. Нито любов, нито обяснение, нито съчувствие. Дори не е необходимо да се води разговор. Кой откъде е. Едните в мизерията, другите в парламента.

Бай гласоподавател свършва парите на втория ден. Изтрезнява на третия ден и живота продължава постарому. Псува и кълне, но не се възприема като проститутка. Той е бизнесмен успял да спечели пари от нещо, което не струва нищо. Има претенцията, че някой трябва да се погрижи за него и се чуди защо не се получава. А защо никой не му обръща внимание, така и не разбира.

Северозападът ще продължи да е най-гадното място в България и Европа. Защото там има много употребени проститутки. А на проститутките никой не им е длъжен. Заслужават само едни пари... и презрение.