Калин Терзийски: Какво ли ми пука?

Аз съм стар хипар, безотговорен човек, пацифист без специални убеждения и претенции, имам хиляди натрапливости, алкохолизъм, аскетизъм, депресия, мания, увеличена простата, разрушена репутация, объркан живот, щастлив живот, дъщеря на 22, жена на 49, стотици бивши любовници, мрачна слава на нещо си там, което не знам какво е, добро име на милостив човек сред някои хора, разрушителни пориви и крехки чувства. Всеки може да каже нещо подобно за себе си. И то да е вярно и да не е вярно.

Кой беше казал, че това, което мислим за себе си е възможно най-невярното?

Тоест, той все едно казва: Не самите вие знаете какво сте, ами другите знаят по-добре самите вие какво сте! Слушайте другите – и ще разберете какво сте самите Вие!

Кой казваше това: Ларошфуко? Или някой друг объркан несретник с перука или без перука (като Декарт)?

Но не става ли по тоя начин така, че цялото ни знание за себе си е пердоставено на пристрастията, злобите, отчужденостите и безразличията на Другите хора? Ама че идиотщина!

Замислете се добре: Непрекъснато ни учат да не вярваме на себе си!

Въпреки, мама им стара, въпреки че ни казват по милион пъти на ден – в рекламите и медийните изстъпления - тъпоумното:„Бъди себе си!”. Бъди себе си под път и над път!

И въпреки това „бъди себе си”... Въпреки това лекарите ни казват как сме: здрави или болни. Учителите ни казват какви сме: умни или глупави. Възрастните ни казват колко струваме морално: добри ли сме или лоши. Работодателите ни ни казват колко струваме икономически: нищо или почти нищо.

А човек... човек, мисля си, трябва да тръгне отново по пътеката на самостоятелността. Как се прави това? Прави се трудно!
Как примерно ще се отървем от тая зависимост – да очакваме лекарите да ни казват здрави ли сме или сме болни?

Та нима не се казва: Здрав е само тоя, който не е прегледан достатъчно внимателно. И още повече: Нормален е само тоя, на когото психиатърът му не е достатъчно взискателен!

Време е май да се научим на малко самостоятелност...Така ли е или греша? (шегувам се, не ви искам мнението)

Както ми каза веднъж една баба, една прекрасна стара дама с бяла като син сняг от Шангри Ла коса: Ти май плащаш голям данък „обществено мнение”? Имаше предвид: Много се интересуваш от това какво мислят хората за тебе.

Тя беше и е последователка на Дънов, осемдесет и пет годишна пешеходка, любителка на кристалния въздух и наблюдателка на изгреви. Силна жена, малка и слабичка като пухче на глухарче, като парченце бяла брезова кора. С умрял син, когото е гледала до последния дъх, с големи внуци, с голяма душа и с голяма насмешка над „данъка обществено мнение”.

Че как ще живее човек, ако не знае сам какво е, ако не знае сам какво иска, ако не знае сам какво трябва да прави, ако не знае сам какви качества има, ако не знае сам къде започва и къде свършва, как да живее и как да умре?

Ами ето так – като нас. Ще живее като нас – глупавичко и несамостоятелно. Загледан само в огледалото на другите. На които не им пука за нас.

Всъщност това е вечна драма – хората никога не са знаели какви са и как да живеят. Другите е трябвало да им го казват. Но кои са Другите...И задължително ли ни мислят доброто?

Та нима същият Ларошфуко не казва, че светът е пълен с ласкатели, които ни мислят злото? Той ли казваше това...или аз...Все едно. Като че ли пък не е и пълен с хулители, които също не ни мислят доброто? И като че ли пък не е пълен най-вече с абсолютно безразлични към нас хора, които биха ни мислили доброто само ако от това ще имат някаква полза?

(Да не се забравя, че една от най-великите ползи на света е да се почувстваш Добър Човек! – и това не по Бентъм и неговата представа за ползата, а по Джон Стюарт Мил и неговото „максимално щастие”)

Следва на стр. 2

Следете новините ни в GoogleNews