Аз ще дойда с тебе - разказ от Здравка Евтимова

Гош влезе в „Жабата“ и мозъкът ми стана дроб - това означава, че мозък липсва. В такива случаи си спомням кънтящото – „Не бъди кукувица“ – думите на баща ми към мама, чието послание беше – Стегни се. Жена си все пак! Мама не се стягаше, с други думи – продължаваше с преструвката, че я е страх. Аз се превивах от смях.

- Здрасти, Гош – поздравих го.

Не ми личеше, че мечтаех да го удавя в тенджерата с пилешка супа.

- Майка ти е страхлива – заблуждаваше се баща ми - И точно затова не я изоставям. А трябва. Знаеш за леля ти Ленче.

Знаех. Мисълта за леля Ленче изтласка колебанието от невроните ми.

- Леля ти Ленче е лепило – бе обяснил баща ми. – А жената не следва да се залепва върху облика на мъжа.

Въпросната леля Ленче идваше у нас и казваше –„ Аз обичам татко ти, Минке. Искаш ли аз да те гледам. Майка не може да прави нито супа, нито мусака.“

Това бе истина. Бях мършава като козата ни – водех я на водопой. Тя даваше рекордно малко мляко, раждаше хилави козлета - всяка година по три - аз я пасях, поради което ме кръстиха Козата - толкоз бях мизерна, че дори сянка не хвърлях. И като ме срещаха момчета – бях ситно момиче – ме подритваха, защото от ритници се поумнявало. Гош беше особено зъл, поради което се мятах на земята и превантивно се дерях от плач. Някой път той се нанизваше върху копието на хитростта ми, но най-често отнасях тупаник.

Прочее, затова се потресох от неудоволствие, след като екземплярът Гош се дотътри в „Жабата“ – спомнях синия цвят, в които бе боядисал кожата над ребрата ми след една среща на връщане от училище. Още тогава усвоих тънкостите на подлостта. Злобата на злобния не намалява, ако го излъжеш, че е интелект, но пердахът ти се разминава. Да кажа на Гош, че е умен - чак дотам не можех да падна. Прочее, измислих - още щом видех в далечината проходил прът, тоест Гош, подхващах с глас от мед и лой:

- Хубав си, Гоше.

Ако ме чуеше отнякъде, баща ми обезателно щеше да ме нарече кукувица. След думата „хубав“ ръката на Гош се спускаше към земята – то пък една земя, поле, глог и змии. Злостният екземпляр обикаляше наоколо с моторче и като зърнеше някой, слизаше и се сбиваха. Бях готова да излъжа, че съм влюбена в него.

- Сънувам те - пробвах, но се провалих.

Прочее - Гош влизаше в „Жабата“, аз си спомнях чернилката, която бях натрупала в детството заради него. Но всяко зло за добро -заради този злобар се научих да ловя змии. Баща ми твърдеше – а той беше сериозен мъж, охрана на банка, - „Не подкрепям жени, които се разливат“ – имаше предвид майка ми, чиято плът в коремната област се плискаше над панталона. Ето защо с според мен мама се преструваше, че я тресе шубе. Тя беше счетоводител и бе изхвърлила от българския език фразата „не мога“.

Колкото и проклет да беше баща ми, поддържаше една глупост в характера си - не би позволил жена да умре от страх. Жени, върху чиито глави се разхождат, той също не понасяше. Следователно леля Ленчето нямаше шанс. Горката изгаряше от любов за него. Оттук си направих извода, че любовта освен да те набута да мреш за гадняр като баща ми, за друго не става. Едно време исках да умирам заради морето - от старата ни къща то изглеждаше малко – като вода в леген, но аз го обичах.

Бродех край отвесните скали на селцето Божурец, където живеехме. Мама заръча да не плувам, защото ще умра, но как ще умреш като плуваш? То значи да умреш като дишаш. Сигурно преди да се науча да ходя, съм се научила да плувам.

- Мино! – вика Гош в „Жабата“ и аз зная каква е поръчката – една Поморийска. Нямам поморийска, но я давам като светкавица. Нарочно си мокря дланите с вода или с нещо по-гадно - мазнина от скарата, защото понякога ми той ми задържа ръката. Това означава - тая вечер да знаеш – ще ти правя красота. Не, не може – отрязвам.- Ще стана монахиня.

- Идиотка - ръмжи той, но задържа ръката ми, макар и намазана с мас от скарата. Всъщност няма да стана монахиня, защото Господ рядко идва при мене , даже въобще не се показва. Наливам на рибарите, не разполагам с богат асортимент, не продавам евтино. Научих се от мама да пека ракия от смокини и пека. Слагам алое и хинап. Оттук идва тръпчивия вкус. Тръпката струва повее от ракията.

- Не искам жената да разбира от ракия – сърдеше се баща ми, но мама разбираше и му обясни:

– По-добре нито една манджа да не знаеш да готвиш, но ракия ако печеш като мен, ще държиш сърцето на всеки, вързано със синджир за чехлите си.

Така връзвахме нашето куче Младен – Освен кучето Младен, около нас се навърташе един Младен, пиещ като лъв моряк от Каварна, който още от ученическите години потънал в космоса на мамината любов, но не го бивало да печели. Пропил къщата, лодката и нивата с пипера.

- Добре – казвал на мама той. - Дори като припие човек нещо, не можеш да му спреш очите. Пак вижда колко си хубава.

Мама, счетоводител, строга отвъд строгостта, макар че изплискваше част от заоблеността си над панталона, оставаше симпатична – Младен пристигаше пред нашата къща и тя му сипваше от смокиновата ракия. Той пиеше и плачеше за прелестта й. Баща ми, напет и мършав като мене, го изритваше от пейката, макар и нито му пукаше, нито му хлопаше кой знае колко за мама. Все пак нарече кучето ни Младен с името на нещастника.

Аз бях най-голямото им дете, втори, на три години след мене, се роди брат ми, когото мама нарече Петър като баща ми, появи се още един брат – Петроний, за избора на тъпото име бе отговорна мама. Аз отговарях за двете малки братчета и често отнасях шамар по този повод.

– Те не са ти кучета да ги дърпаш така – твърдеше мама.

Аз хващах братчетата си и за да не бягат - да не се удавят - ги връзвах с въже, което прибрах от една рибарска лодка. Като видеше как съм ги омотала, мама ме наказваше в кучешката колиба на Младен – там беше приказно. Гош понякога ме търсеше с цел да ми стовари ритник, но не можеше да ме измъкне от колибата. Затова я запали – не изгорях естествено, но никой не посмя да го набие, защото се страхуваха от баща му – пияница, як като Чиракмана - това е баир до Каварна, който след земетресение се срутил и една трета от планината потънала в морето.

Колибата на кучето ни Младен изгоря. Тогава аз как да се справям с Гош? Измислих - чрез змиите. Змията е почтено мекотело. Като я дразниш, те хапе, обаче е мързелива и обожава да се пече на слънце. Научих се да ловя змии - с чатал я натискаш зад главата, стискаш, докато си изплюе отровата и си готова. Улових пет парчета – змии красота! - напъхах ги в една торба, която скрих под гумите на мотора на Гош. Чух, че го карали в спешното във Варна, а баща ми разпитвал - Кой пусна ония усойници край мотора на Гошо? Не се сетиха, че съм аз, но като Гош се оправи и го изписаха, каза:

– Не ми пука, че ще ставаш монахиня - аз се видях натясно и му обясних най-откровено:

- Аз сложих там усойниците и ако ми правиш красота насилствено – аз насилствени работи не търпя – ще ти заложа пепелянки в дънките. Във Варна в спешното няма да те съживят.

- Ще те утрепя.

- Слушай – казах. - Знаеш каква ракия пече мама. Знаеш, че и аз го мога. Не е ли по-добре да ме оставиш да стана монахиня, пък ти намери друго момиче за твоята дейност.

Леля Ленчето, което е заблудено в целия си организъм за баща ми, предложи:

- Минке, тебе не мога да те гледам, крив човек си, да го знаеш от мен. Но баща ти да си вземе момчетата. Тях ще гледам.

Мама пак излезе с коза, че ще умре от страх сама вкъщи. Баща ми не си взе момчетата и никъде не замина, за жалост.

Аз се изнесох и оправих бараката на баба ми Минка. Покрай гледането на двамата ми братя се научих да боядисвам одраскани стени, да сменям счупени плочки, да мажа пукнато и изкривено. Какво мазах, какво омазах –бабината барака стана „Жабата“ – то не е кръчма, така го наричам за благозвучие. Съборетина с пейка отпред. Там сипвах от ракията, която печах – не я давах я евтино, но смокинята държи на синджир кръвта на мъжа. Клиенти от другите кейове се изсипваха при мен и къркаха, докато изпразнеха джобовете откъм парично съдържание. Когато се налееха като хората, настояваха за красота, но аз обяснявах, че се готвя за монахиня, прочее не искам никого. Освен това ако някой не си платеше, му пусках змийче в сака и си приказваха така:

- С Козата (или с монахинята) не се гъбаркайте. Не си правете илюзии, щото ще се събудите умрели със змия в задния джоб.

Гош не се плашеше от змии. Викаше ми:

- Една поморийска!

Какви поморийски, какви софийски, беше ракия от смокини.

- Ела довечера – каза ми Гош. - Не ставаш за монахиня – продаваш нередовен алкохол. Господ не е кьорав – вижда всичко. Баща ти каза, че искаш да си биеш камшика в София, да учиш някакви науки за змии.

- Козата е откачена. Със сигурност ще да стане професорка – заяви един клиент от мидената фабрика. – Ние да му мислим кой ще ни вари ракия и кой ще ни я дава изобилно като зелева чорба.

Мама беше права – няма страх, няма не мога – мъжа го държиш на синджир от смокинова ракия. Но аз исках да хващам змии и да ги изучавам – те имаха моя характер. Не ги ли дразниш, прави каквото знаеш. И те искат да станат монахини – тези мъдри змии.

Татко не отиде при Ленчето, докато мама собственоръчно не го изгони. “ Ти не ме остави да съм жена – разясни мотивите си тя. - Никога не си плакал за мене. Младен плаче всеки ден.“

Баща ми се вбеси и натупа Младен, който още по- тънко заплака. Мама го прибра да то лекува – баща ми му беше пукнал едно, а може би няколко ребра.

- Тая жена е моя – каза тате . – И аз разбрах, че я обичам, макар и да има шкембе. Това не е престъпление.

Това негово изявления накара Ленчето да се пропъди някъде в Румъния, за да не вижда баща ми и да не си разпилява нервната система по него.

- Козо – казваха моите клиенти, особено вечер след десет, когато слънцето се уморяваше да наблюдава какво става по цялото Черноморие и заминаваше да удави яда си в морето през нощта. Тогава бяха завъртели главите и ми предлагаха: – Козо, кажи ще се ожениш ли за мене. На другия ден всичко беше забравено.

Аз още нямах опит в областта на красотата и реших – преди да изчезна по София да уча за змии – други животни не ме интересуваха – ще избера някой кротък пияница, такъв като Младен на мама. Обаче тук нямаше кротки. Всички пиеха на провала и налитаха на бой. Значи като не е кротък, поне да е красив – гледам, гледам кой е красив, никой не е. Гош злобарят изглеждаше най- читаво и му предложих:

- Ела довечера, преди да потъна в Софи да уча за змиите.

- Знам се какъв съм. Няма да тръгнеш Ще останеш при мене.– каза той.

- Няма да остана – аз казвам всичко както си е, така прави баща ми – не ходи с циврещи жени, нито със жени , по чиито глави някой си прави разходки. Предпочита страхливки като майка ми, поради което не може да я изостави. Горкият пияница Младен! Всяка вечер минава до мама, двамата сядат на пейката и той плаче. Дай й на нея сълзи да бърше – беше истинска царица, когато братята пускаха дъждовалните машини. Аз мразя плач и вой – видя ли сълза, ловя змия и я пускам в сака на ревльото. Поради тази причина с мама не се уважаваме, макар и да я обичам до края на света. Жената ме научи да варя ракия от смокини и хинап.

Оказа се, че след красотата мъжете са мокър пясък – няма желязо в думите им, кръв не стига до ръцете, костите им спят.

- Измажи ми „Жабата“, Гош – казах му и той я измаза.

- Ще боядисам съборетината ти, да видиш на какво се казва заведение – изхвърли се той по собствена инициатива. И я боядиса. Бараката ми грейна. Това ме удиви

- Имам ферма за охлюви – изтърси Гош, като че не знаех как дере клиентите си. – Пренеси се при мене.

- Не.

- Ожени се за мене. Имам ферма за охлюви.

- Не.

Гош, който ядеше пясък от злоба, стана пясък. Дотук добре. Морето изяжда плажа на Каварна и ресторантьорите вият на умряло и изгоряло. Къде ще лежат туристите? Такъв изгризан плаж е мъжът след красотата, а ти, ако умееш да ловиш змии, си море - влачиш го този пясък, където искаш, хвърляш го и той ти боядисва „Жабата“, идва с колата да те води до фара на Шабла – там има тръба, която бълва минерална вряла вода. Защо морето е измислило красота, която обърква всички сметки. Не и моите. Змиите, змиите са важни в тоя живот. - да ги изучаваш, да доиш отровата им – то е отрова за препилите ми клиенти в „Жабата“. От тази отрова майка ми сварява небе така наричат мазило й – след него не боли кръст, нито коляно. Тя научи мен. И аз мога да правя небе.

Мама се преструва, че я е страх, но не тя, баща ми се страхува да не го настъпи някоя болест – която мама лекува. Той се примири – пуска пияндето Младен Сълзата да плаче на пейката пред къщи. Изкарва си го на горкото ни едноименно куче Младенчо. Сълзата Младен носи скомини, които е откраднал от комшийските дворове и казва на мама:

– Джуло ( името й е Юлия). Джуло, дано аз и ти умрем едновременно. Мене ще ме набутат в ада. С право. Но аз, Джуло, ще пробия тунел до тебе в рая. Ще вържа всички дяволи накуп. И ще се виждаме с тебе, Джуло моя.

От време на време баща ми му намества костите, но не може да избие ада от главата на този алкохолен елемент, който от малко момче се влюбил в майка ми – тя и тогава била обла с изразен шкембе сектор, но още по това време знаела как да вари ракия от смокини. Твърдяла, че я е страх.

Не я е страх от нищо. Знаех го.

Трябваше да тръгвам към София, разбрах къде може да уча за змиите, любимите ми мекотели. Едва преди два дни разбрах, че били влечуги, но какви! На едно място събрат и отрова, и ум. Не казах на никого – баща ми се прибра от смяна в банката, където охранява, мама отиде да нагледа смокините, братята ми си гледат в петите и правят уста:

– Како, може би ще дадеш малко пари – много малко, харесали сме си по девойче всеки.

- Не може. За девойче трябва сами да изкарате - и те лъжат, че били гладни. Не им се получи.

Тръгнах с нощния влак от Варна за София, първи вагон, запазено място 41. Гош хвърча с мотора си след композицията от ЖП гара Варна до ЖП гара Белослав, където скокна във влака. Намери ме.

- Ще се върна – излъгах аз, за да се отърва от него.

- По-добре не се връщай – отсече Гош.

Гръм! Какво става с него. Захвърля ли ме? Отписва ли ме? Нали съм море? Край. Край. Забравил ме е по пътя от Варна до Белослав! Как се почувствах. Сигурно леля Ленче се е топяла така, преди да се прокуди в Румъния. Исках да умра. Веднага. Във вагон едно. Той ще ми говори за красота! На мен! Пясък. Предател.

- По-добре не се връщай – повтори Гош. Погледна ме в очите, което беше напълно излишно. Добави: – Аз ще дойда с тебе.

Гръм! Такъв човек! Какъв човек!

А фермата с охлювите? – исках да попитам.

Нищо не попитах.

Не можах.

Следете новините ни в GoogleNews