Под сянката на вечната асма

Случайното ми посещение на улица „Бачо Киро“ 47 ме убеди, че миналото и настоящето все още се преплитат като живи нишки. Дъхът ми спря пред стара асма, израснала в ъгъла на остъклено партерно помещение. Дървесното ѝ възлесто тяло се беше изкачило чак до третия етаж. Стоях и гледах прехласнат, сякаш омагьосан. В един момент ми се стори, че растението радостно ми нашепва своите истории и дори се хвали, че пази важни стари спомени.

Корените му, вкопани дълбоко още от времето на новопостроения дом* на издателя Тодор Чипев, днес са се превърнали в могъщ, заплетен ствол. Той се издига като самотен и почти невидим олтар от самото сърце на фоайето на тази сграда чак до керемидите на покрива. Тъмната, изкривена от десетилетията снага на лозата се е протегнала нагоре с упоритостта на несломимата си дървесна душа сякаш иска да стигне до слънцето.

Погледът ми се плъзна нагоре през модерните греди и стъкла, където клоните се промушваха като кафяви вени, а светлозелените листа, с едва забележим лъскав оттенък, шумоляха леко при всеки полъх на вятъра. Асмата не е просто растение. Тя е живо свидетелство на историята, което пълзи вградено в бетона, бута тухлите, тропа по прозорците и отказва да се предаде пред техниката на модерното строителство.

В този момент под раздрания балдахин от клонки и рехави листа, дочух историята на лозата. Тя започна да ми нашепва с леко сладострастен тон:

„Непознати младежо**, тук, в златните години на началото на XX век са сядали двама от най-изтънчените духове на България. Много добре си ги спомням, тъй да знаеш: поетът Иван Вазов, вече с посребрени коси и мустак, но с поглед, в който все още тлее огъня на „Епопея на забравените“, а срещу него – Евгения Марс, царицата на софийските салони, жена с остър ум и изключително фина душа.“

За секунда си помислих, че полудявам – дървото ми говори с човешки език. А то продължи да бърбори, сякаш се бои да не хукна към улицата:

„Те бяха тук често, но тяхното познанство започна много по-рано – през 1895 година. Истинският миг на размяна на флуиди настъпи десет години по-късно. Тогава младата Евгения срещна Вазов в трамвая и му поднесе парче шоколад от редикюла*** си, разказвайки му за Виктор Юго, който по време на Френско-пруската война често се задоволявал само с един шоколад за целия ден.“

Не знаех какво е „редикюл“, но слушах в захлас и оставих проверката за по-натам във времето.

„Вазов – тих, добродушен, свенлив и дори малко консервативен – прие шоколада. Но не заради него, просто не би могъл да остане равнодушен пред фигурата, вълшебната фризура на Евгения и пред алтовия ѝ глас. Скоро обедните и вечерните им разговори под стъблото и гроздовете ми се превърнаха за тях двамата в истински ритуал и те…“

Задуха силен вятър и отнесе последните думи на лозата.

Представих си бялата покривка на малката кръгла масичка - на места леко прошарена от тупналите отгоре зърна грозде. Червеното вино, топло от слънцето, което прониква през листата, чака в гарафата и се надява някой да го сипе в кристалните чаши. Вазов говори бавно, с плътен, вибриращ глас, който сякаш идва от недрата на планините. Разказва за Родопите, за Витоша, за сенките на миналото и за копнежа по новата България.

Евгения Марс слуша събеседника си наклонила леко глава, с онази аристократична усмивка, която крие дълбока до отчайване привързаност. Отпива глътка вино и оставя чашата внимателно на очертаното по покривката място. Между тях няма шумна страст – има само незабележим трепет на две сродни души, които се разбират отвъд думите, в царството на литературата и споделената поезия. Асмата ги покрива като зелен чадър.

Сега я гледах и чувах как листата шумолят – точно както тогава, вероятно в такт с гласовете им. Времето се ускоряваше. Зърната грозде жълтееха бавно, но сигурно – сладки и узрели като самите разговори. После падаха едно по едно, търкаляйки се мудно по бялата покривка.

В ония мигове файтоните, трамваите и политическите бури на София бяха останали извън тихите страсти в този софийски двор. Тук времето наистина беше спряло.

Вятърът изведнъж спря да духа. Лозата обаче продължаваше да мълчи, колкото и да напрягах сетивата си. Тя не искаше да разказва. А може би пък беше задрямала за миг, все пак е доста стара. Но улових неизказаната картина от онова време сякаш и аз съм бил тук на това място преди точно сто години.

--------

Продължавах да се вслушвам внимателно в шепота на асмата и изведнъж долавих тихото ехо от миналото:

„Царице моя…“, „Женичка…“. Сякаш самият Вазов шепнеше. Чух и смеха на Евгения Марс. Нежен смях, който се издигаше нагоре и пърхаше като пеперуди около зелените листа.
Ала не шепнеше той – асмата се беше разбудила, за да проговори отново:

„Септември или октомври беше, 1921 година, Поетът си отиде. Под мен, на същата маса, често сядаше Евгения Марс. Сама. Самотен обяд – неизменната бяла покривка, една чаша вино. Разговаряше само със спомените си. Листата ми шумоляха над нея, исках така да я утешат. Тя гледаше празното място отсреща и мястото в тревата, където някога лежеше любимото куче на Вазов - Хектор. В тишината върху покривката отново падаха моите последни зърна презряло грозде. Евгения Марс ги избутваше нежно с ръка на тревата и продължаваше да разговаря с поета – мислено, телепатично, с трепета на спомена и с онова високо, аристократично и тъжно чувство, което времето не ще успее да угаси в нея“.

Изведнъж лозата млъкна. Чаках я дълго, но тя все мълчеше. Тръгнах си натъжен. Влязох в колата, запалих двигателя и потеглих.

Мислех си как след много години, когато човек като мен влезе във фоайето на тази клиника, старата лоза ще продължава да бди отгоре. Там ще са нейната сянка, вечният ѝ ствол. Той ще е още по-груб и величествен, а оцелелите клонки ще се протягат към светлината на слънцето като човешки ръце с хилядите си пръсти. Може би пак ще разкаже на някого за бутилката старо вино и разговорите между Поета и Музата.

Тази легенда за двамата поети в софийския двор няма да умре. Тя просто ще се вгради в новото време, а корените ще ѝ останат там, където са били винаги. Старата асма ще помни величието на духовете. Дори и след като нашите дни отминат, листата на лозата ще продължават да докосват стените и да галят стъклата на фоайето.
Тя ще остане там - вечнозелена, вечно жива. Вечната софийска легенда.

*домът на издателя Тодор Чипев – построен е през 1918 г., днес е медицински център
**младежо – съвсем не съм младеж, на 60 г. съм, но за лозата явно съм
***reticule - малка дамска чанта. У нас думата е произнасяна от мъжете шеговито „редикюл“ от англ. Ridiculous, което означава смешен, нелеп

Източници:
„Моите спомени …” записки на Евгения Марс

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник", "Стъпки...", "Софийски импресии". Книгата "Под небето на стара София" може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59.

Следете новините ни в :