Резервни части: разказ от Здравка Евтимова

- Хубави са обувките ти. Ние нямаме хубави обувки – странно, че Крум го каза. Той беше особено момче, този Крум. – Имаш нов телефон, ние нямаме нови телефони – повтаряше Крум.

- Завиждаш ли ми? – питах го, и той отвръщаше:

- Да, но дори да ти завиждам, ти си най-добрата ми приятелка.

Живеехме в онези грамади от бетон, останали от преди – и аз не зная преди колко години, сигурно баба ми не е била родена тогава. Аз и Крум случайно се оказахме в един и същи блок. През прозорците се виждаха паркирани автомобили върху пясъка, върху напукания асфалт и направо върху калта. Стари машини, развалини, лъщяха и нови, кой знае откъде – може би докарани ОТВЪД.

- И вие сигурно имате връзка с ОТВЪД – подхвърли Крум, очите му заровени в моите. - Виждам ученическата ти чанта. Никой в класа няма такава. Голямата ти сестра ти няма. Само ти. Другата ти сестра няма нови обувки. Само ти имаш.Не ти ли изглежда това съмнително?

Не давах ухо на приказките на Крум – момче, с черна коса, тъмни очи, като повечето от нашата страна на реката. Живеехме с отровния пушек от ауспусите на ръждясалите брички, с пластмасовите опаковки, разхвърляни по улиците, всъщност нямаше улици, а проходи между отпадъците. Никой не излизаше сам вечер; нито нощем, нито денем – движехме се на тълпи. Най малко десет човека - никой не искаше да е в първия ред на сбирщината – друга тълпа със сигурност щеше да нападне нашата. Ритаха, крадяха фланелките от гърбовете ни, така че ако си от външната страна на сборището, можеше да си останеш сред пластмасовите отпадъци.

Това беше единственото забавление за нас, децата.

- Слушай, Ани – гласът на Крум беше стар вълнен пуловер, прояден от молци. Но все пак може да навлечеш такава дрипа, ако е много студено. Тих глас. Кой знае защо ми харесваше. Струваше ми се добър. Често съм глупава. Нещо евтино, камъче, листо ме развеселяваше, макар и да не струваше нищо.

- Кажи – щеше ми се да послушам още малко този глас, топъл като пуловер.

- Знам едно място. Там човек може да се скрием от всички. Едно селце… знам къде е. Казва се Жедна. Преди да умре, баба ми живееше там.

Думите му бяха молци, пробили дупки в пуловера и не струваха нищо. Но ми беше добре да слушам гласа му. От нашата страна на реката никой не приказва с никого. За да не забравяме думите, ни даваха телефон - от най евтините. Тате беше казал, че ОТВЪД се подигравали с тези стари щайги. Боклуци били.

Искаше ми се да не оставам сама. Отивах в някой голяма тълпа. Децата не се познават. Вървят, мълчат, но не си сам. Срещахме друга тайфа. Ставаше бой. Добро развлечение, ако не те халосат по главата. Полицията минаваше да прибира осакатените – в най-добрия случай със строшена ръка или крак. Никой не искаше да бъде в средата на тълпата, защото ако побегнехме, другите те стъпкваха и полицията те занасяше у дома размазан и смачкан като пакет кайма. Аз имах късмет – не зная защо Крум ми беше приятел.

Глупости, приятелство отдавна не съществуваше, така наричахме по навик човека, на когото имахме да връщаме пари. Папите ти бяха приятел. Те означаваха храна без мухъл, двайсет минути на ден чист въздух от балоните на Александър. По-сигурно място в тълпата. Александър работеше за онези ОТВЪД – мама ми го каза. Той идваше у нас и носеше храна без мухъл.

Мама ми я поднасяше и стоеше с мене в малката стаичка, докато не изядях всичко. Чудя се защо мама не даваше нито троха на сестрите ми.

- Знам как може да избягаш в Жедна – каза Крум. - Тръгваш по билото на планината. Вървиш, вървиш, вървиш. Стигаш Жедна. Баба казваше, че там имало извор.

- Какво е извор? - попитах.

- Не съм виждал – призна Крум, по едно време очите му отново подпалиха моите. – От земята бликала вода. Въобще не миришела на бензин… Пиели я.

Понякога си мисля, че Крум не е с всичкия си. Знаем, че водата е само в туби. Мирише. Защо Крум разговаря с мене? Заради новата чанта? Заради обувките?

Нямах приятели. Стоях сама с евтиния телефон, каквито ни подаряваха от ОТВЪД. В училище учехме колко са щедри онези ОТВЪД, те са всичко за нас, за възпитанието ни. Без телефоните щяхме да забравим думите и нямаше да можем да говорим. Нямаше да знаем какво е река и какво е станало преди две години. Не знaя дали това бе нужно. Не можехме да отидем там, където текат реките. Те бяха ОТВЪД. Онова преди две години също беше станало ОТВЪД. Ние, в панелните блокове, знаехме какво е хлебарка, муха, дървеница, червей и комар. Те живееха с нас. Но бяхме щастливи. Имахме покрив над главите.

Баща ми ме гледаше – струваше ми се че гледа тъжно, но ние всички гледахме така – от бебето до четиридесетгодишния старец.

- Малка моя – прошепваше баща ми. – Малка моя, не искам да отидеш там.

Не знаех къде е това там.

- Вземи тези пари - каза Крум

- Но защо – попитах го а

- За да имаш дa ми връщаш.

- Това означава, че искаш да си ми приятел? – измънках аз.

- Няма значение – смотолеви Крум. - Вземи и ходи да дишаш при Александър. После ме погледна. Каза: - Не вярвам на майка ти.

Не го питах нищо повече.

- Добре, че не си хубава – казваше ми мама – Имаш късмет. Аз също имам късмет, че не си. Няма да мога за го преживея, ако беше.

- Но ти си хубава! – възрази Крум. – Не виждаш ли? Ти си най-хубавото момиче в нашата тълпа. Майка ти не вижда ли?

Майка ми работеше по петнайсет часа в денонощието. Понякога ни купуваше хляб без мухъл. Мухълът съсипва – кръв, кости, мозък. Но по добре да те съсипе по-късно, отколкото да пукнеш днес. Животът е хубав.

- Тя работи за ония ОТВЪД – каза Крум.

ОТВЪД започваше след канала. Не можеш да стигнеш там,. Въздухът не те пуска. Допълзиш ли до канала, излиза вятър и те хвърля назад. Ако не успее да те избута, вятърът спира и идва една миризма – много приятна, но от нея падаш. Не можеш да си движиш нито ръцете, нито краката, нито главата. Ако въпреки това стигнеш до бента, в главата ти нещо започва да пищи и се тресеш. Никой не те рита, но трепериш, прегъваш се. По-нататък не зная какво става. Полицията ме е донесла у дома подута като пълен с химия домат.

- Цяло чудо е, че оживя – казва мама и вместо да ме накаже, ми даде да ям.

Понякога пускахме дронове – аз и Крум, за да видим какво е ОТВЪД. Дроновете ни се запалваха, докато преброиш до десет, но все пак видяхме - нещо по земята Беше зелено.

- Отрова ли е? – попитах Крум.

- Не. Трева е.

Имаше високи зелени палатки, но Крум каза че били дървета. Баща му работел понякога ОТВЪД.

Ние нямахме трева и дървета. Имахме асфалт и коли. Имахме пищови, аз също имах. Така живееш дълго, като имаш оръжие. Оръжието е живот. За да живееш, трябва да трепеш ония от другата тълпа.

Ние хвърляхме найлонови торбички и чаши по улиците. Пиехме нещо, което течеше по един час нощем по тръбите в панелните блокове. Миришеше на бензин, складирахме го в туби – в училище ни бяха обяснили, че е вода. Най-важното нещо за организма. Странно защо мама ми даваше нещо друго за пиене– прозрачно и хладно.

- Вода – казваше ми тя. - Пий

- Ти защо не пиеш? – питах я, а тя отрязваше:

- Луда ли си? Знаеш ли колко струва това!

Не знаех колко струва. И си мислех за глупавата история на Крум за извора, от който бликала вода. Не миришела на бензин. Друг път!

- Ако кажеш на някого, никога повече няма да ти дам вода – заплаши ме мама. Тя не повишава тон, думите й бяха пластмаса като ония празни кофи под прозорците на нашите панели. - Не казвай на Крум.

Но аз имах да връщам пари на Крум, затова бях негов приятел. В училище ни учеха, че ОТВЪД също имало хора. Благородни и добри, много по-умни от нас, но бащата на Крум веднъж подхвърли – „Не на мене тия!“ и плю. Нищо повече не добави.

- Не знам какво е вода, която не мирише – призна Крум. – Баша ми е опитвал веднъж. Страхотно било.

Беше горещо. Непоносимо. Върху асфалта можеш да си опечеш пържола и миризмата на мухъл ще изчезне от месото. Цялото небе беше пожълтяло от слънцето. Улицата е върволица от дупки. Хората от автосервизите сами ги изкопаваха нощем – виждала съм ги, защото не мога а спя.

- Защо не можеш да спиш? – мама гледа тревожно. Познавам, че е тревожно, защото бърза да се скрие зад ветрилото. – Казвал ли ти е някой нещо?

- Какво?

Тя хвърля ветрилото.

- Крум или баща му.

Спомних си онзи разговор. То не може да се нарече приказване, беше повече мълчание, беше вечер и вятърът духаше откъм ОТВЪД. Не миришеше на сяра. Било чисто ОТВЪД, каза бащата на Крум. Мълча сто часа, а може би сто минути – по математика съм слаба. „Нямаш нужда от смятане, от нищо нямаш нужда“ - беше казала мама, скрита зад ветрилото си.

- Едно време харесвах майка ти - бе измърморил бащата на Крум. – Днес се радвам, че тогава тя избяга от мене… - Отново мълчание, сто часа или сто минути. Крум седеше до мене. Обичам Крум да е до мене. – Ани…Ти си резервни части, не знаеш ли? - После бащата на Крум млъкна, но това е нещо най- нормално. Хората не са родени да плямпат. Родени са да ядат.

- Какво е резервни части? – попита Крум.

Тази вечер баща му очевидно беше пил. Значи беше щастлив. ОТВЪД даваха пиене, но мама не ми позволяваше да опитам. В училище всички пиеха. Алкохолът бил вреден за мен, твърдеше мама. За никой друг не беше. Бащата на Крум беше пил много и беше много щастлив.

- Пиеш вода, която не мирише – бащата на Крум замълча. Плю. После добави: - Значи сърцето ти е здраво.

Аз нищо не разбрах. Беше непоносимо горещо. Бяха пламнали десетки пожари, но панелите удържаха – горяха само телефоните. Масите и столовете бяха от желязо и оставаха цели целенички.

- Трябва да навършиш осем. Здраво сърце струва милиони.

Не разбирах за какво приказва.

- И какво като струва?

- ОТВЪД е пълно… много деца… болни сърца - измърмори бащата на Крум. Отвори нова бутилка. Човек е радостен само когато пие. Това хлапетата го научават още преди да са проходили. Крум мълчеше. Сигурно се заблуждавах, но… бузите му… Няма по-долно нещо от това да цивриш. – Срам ме е от тебе, Круме – каза баща му. – За нищо не ставаш.

Човекът отпи от бутилката. Бутилката е щастие - знаем това в панелките. ОТВЪД ни осигуряват достатъчно, защото искат да сияем от радост. Ние сияем. Аз сияя. Имам нова чанта. Имам обувки, съвсем нови и пия вода, която не мирише на нищо, дори на бензин.

- Значи нищо не са ти разправяли. Нито Крум, нито баща му? – попита мама, скрита зад ветрилото. Често я боли глава, но това е напълно нормално за всеки човек в панелките.

- Майка ти и баща ти ще станат богати. Ще купят панелен блок. Ше дават стаите под наем…. Така се купува блок…

Бащата на Крум допи цялата бутилка.

Тази вечер исках да намеря нова тълпа. Забавно е да ходиш с тълпа, но рискуваш да те стъпчат. Аз имах стратегия. Добирах до някой с широки рамене.

- Няма да ходиш. Донесла съм ти вода - спря ме мама.

- Защо не даваш вода на сестрите ми?

Беше горещо. Пак избухнаха пожари. Непоносимо. Дори тълпа не можа да се събере, за да трошим коли из града. Чудех се какво да правя. Не четях нищо. Няма нужда да четеш, беше казала мама. Гледай си телефона.

Чудех се какво да правя. Телефонът ми беше омръзнал.

- Ще те откарат ОТВЪД - каза ми Крум.

- Не се бой. Ще ти върна парите.

- Не искам пари!

Крум беше полудял. Не иска пари. Хвана ме за ръка. Никога по-рано не ме беше докосвал. Не можех да повярвам. Беше хубаво.

- Слушай ме! Нагоре по билото, само по билото, после по другото било… после по другото. Ще стигнем Жедна.

Крум беше полудял.

- В Жедна никой не може да те намери. Никой! Вярвай ми.

Слънцето беше боядисало небето в жълто. Земята беше гола, кафява, долчинките бяха пълни с прах. Доловете също бяха пълни с прах. Скалите се пукаха в жегата. Беше сутрин, а може би следобед. Това едва ли имаше значение. Горещината поглъщаше всичко, прах, долове, долчинки, скали, пукнатини.

Две хлапета – едното момче, слабо, чернокосо, и момиче – слабо, чернокосо, пълзяха нагоре, по-нагоре. Най-горе. Към билото.

След него се виждаше друго било.

После още едно.

После още едно.

Следете новините ни в GoogleNews