Като в европейски филм... но с щастлив край

Европейското кино в по-голямата си част е станало популярно като представящо реалистични и негативни истории, а краят обикновено е неясен или нещастен.

Ако се направи филм за 33-годишната Лидия Василева, през повечето време всеки ще мисли, че гледа типичен европейски филм, докато не настъпи "краят". Тук е моментът да бъде даден един т.нар. „спойлер“ – краят е не просто щастлив, но и приказен.

Лидия се ражда на 2 май 1979 г. във Варна. Всичко е нормално в първите 14 години от живота й, докато не идва датата 27.03.1993 г. Тогава при тежка катастрофа животът на Лидия и семейството й се обръща на 180 градуса. Момичето е приковано към инвалидна количка и въпреки усилията на лекарите и три гръбначномозъчни операции, ученичката остава в същото положение.

Цели три години Лидия отказва да излиза навън, за да не я виждат в количката. Това продължава, докато майка й и други близки хора я убеждават, че ако преглътне различното мнение на хората и шушукането зад гърба си и продължи образованието си, ще постигне много.

„Подготвяше се съвсем сама за изпитите. Беше изпитание повече за мен да убедя много и уж умни хора, че детето ми е нормално, независимо от инвалидната количка“, разказва майка й Доби за кандидатстването на Лидия в университет.

Момичето изкарва 4.75 на изпитите, но отказват да я приемат в желаното от нея учебно заведение заради количката. Майка й не се предава – подава няколко жалби и в последствие Лидия е „допусната“ до иначе законно спечеленото си място. Тя става студентка по публична администрация във Юридическия факултет във Варна.

Постига висок успех, втората година се явява на друг приемен изпит и започва паралелно да учи и право. Неотлъчно до е нея е майка й – води я и я взима от където трябва, преснима лекции, принтира реферати. Лидия завършва с отличен успех и й предлагат да положи изпити и да отиде на специализация в Гент, Белгия. Момичето не само не пропуска възможността, а защитава диплома по Европейско и Международно морско право.

Връща се в България и изкарва стаж в Софийски градски съд, после се явява на конкурс за съдебни помощници във Върховния административен съд, където работи вече пета година.

Студентските й години обаче не са белязани само от учене – в годините на висше образование във Варна Лидия работи в неправителствени организации и печели няколко проекта към Община Варна, като най значимите са шофьорски курсове за хора с увреждания и формация"Слънца на колички" съвместно с танцьори от ансабъл "Здравец" София. Формацията дори участва на фестивал в Милано, където танцува в археологическия музей пред Американския посланик и президента. През 2001 г. участва в конкурса „Мис Украйна на инвалидна количка“ и печели първото място. „Върна се с титла Мис“, гордо разказва майка й.

„И така неотлъчно до нея бях аз като ракета-носител, както и малката ми дъщеря Росица, която вече шеста година е с нея в София и върви по нейния път“.

И именно годините около спечелването на титлата „Мис Украйна на инвалидна количка“ се оказват ключови за Лидия – малко преди конкурса – през 2000 г. тя се запознава с Мишо – любовта на живота й. Двамата се виждат за първи път по време на почивка в Поморие. Той е с лека форма на детска церебрална парализа, но и той подобно на Лидия се справя смело с живота. Завършил е счетоводство и контрол в Бургаски свободен университет и е управител на своя фирма. От над 10 години посвещава всеки свободен ден на Лидия.

„Много е романтичен, постоянно й прави изненади и по всякъкъв начин й показва колко я обича и колко много означава тя за него“, разказва Доби, която е и отявлен потребител на OFFRoad-Bulgaria.com.

„И така до 09.09.2012 г., когато си казаха „Да“, продължава щастливата майка. „Сватбата беше като приказка - дори и времето беше с тях, морето беше като тепсия, слънцето от сутринта топлеше с лъчите си младоженците и гостите.“

“Забравих да отбележа, че миналата година Лидия завърши успешно поредната магистратура по Международни отношения и Международно право в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, добавя Доби.

Нейната основна цел е да покаже, че несполуки като тази, която връхлита дъщеря й през 1993 г. не трябва да пречупват човешкия дух. Сега тя има две дъщери, прекрасен зет и с надежда гледа в бъдещето, в което се вижда със също толкова прекрасни внуци.