Преди месец и половина - на 01.07.2017 г., започна едно приключение, за което трябва дълго да се говори.

Ние, от Мобилна спасителна служба Сдружение "Офроуд", станахме част от една красива идея, осъществена чрез инициативата Към Върха / To The Top и проекта "Ком-Емине 2017".

С джипове, с колела, с щеки – обикаляли сме и офроуд пътищата, и малките пътеки, а понякога дори сме си пропрявяли такива. Моментите в планината са интимни, място, където всеки се докосва със самия себе си – без преструвки и предубеждения.

Тези моменти те карат да се замислиш: Ами какво правят хората, които не могат да се качат в планината, които не могат да усетят тази връзка между човека и собствената му личност?

За щастие, този въпрос си бяха задали и от "Към Върха", чиято цел е да помагат на деца и юноши с двигателни проблеми да достигат труднодостъпните, но и най-чисти и красиви места в България – планините.

Последната им акция бе именно „Ком – Емине 2017“, която искаше да покаже Балкана на две деца с двигателни проблеми - Кристина Недялкова и Йоана Ковачева. Йоли е в инвалидна количка и страда от дистония, а Криси е с диагноза спина бифида. 

Организаторът беше Ники Герев. Той се свърза с нас, а ние веднага се съгласихме да помогнем на благородната кауза.

Нашата главна цел беше обезпечаването при възникнали трудности и съдействие по време на адаптирания маршрут за нашите главни герои - Йоли и Криси. Нашият екипаж - добре подготвената Тойота за тежки приключения, Радо и аз /Вико/.

С Ники се виждахме често, за да обсъждаме плана на пътуването, маршрута и хилядите предизвикателства и подробности, които стояха пред нас. От ден на ден, от среща на среща – ето че дойде първи юли и трябваше да потеглим към хижа Ком, където бе старта на приключението. Три джипа потеглихме - с много багаж, с много екипировка, но най-вече - с позитивна емоция.

Ком ни посрещна. Силният вятър и приказните гледки засилваха емоциите. За Йоли това беше второ качване в планината. Първото отново бе организирано от "Към Върха". През цялото пътуване до нея бяха брат ѝ и майка ѝ. Диана е пример за сила и непоколебимост! А Денис е усмивката в трудностите и винаги е на една ръка разстояние.

^{Йоли и семейството и}

Криси пък е планинар. От печените планинари, въпреки че е на 14 години. Изкачила е повечето върхове в България и нищо не може да я спре. За тази заслуга имат нейните родители. Захари и Виктория са доброволци в Планинска Спасителна Служба - отряд Самоков. Ако ги срещнете /най-вероятно в планината/ още от първите думи ще разберете колко истински и сърдечни хора са. Етикет за човечност, доброта и дух, събрали се в перфектен синхрон в образа на дъщеря им...

^{Криси и нейните родители}

От тук нататък щяхме да се движим само на изток. Пред нас беше цялата Стара планина.

Километрите минаваха, а времето беше горещо. Единият от джиповете реши да се предава. Опитахме се и с 6 ръце да му помогнем...

...но започна да прегрява и беше нужно да се преконфигурираме.

Трябваше да намерим друг джип, за да продължим приключението и осъществяването на мечтите. И така екипажът и купонът в Тойотата се увеличиха.

Кал, затъвания, реки, прекъснати пътища от паднали дървета - имаше от всичко!

И всички бяха доволни. Когато попитах Криси за весел момент от пътуването ни, за който се сеща, тя ми отговори: “Весело стана още откакто се преместихме в Тойотата, но най-забавно ми беше, когато затънахме в дупката след връх Ком!”

На първи ред отляво надясно: Диди, Йоли и Денис. Щастливи, отпочинали след вчерашния ден и готови. А на първи-първи ред...

...Антон. Приятел на Ники. Пилот на пикапа. Майсторът на тънкия хумор и термостатите.

Идеята на адаптираният маршрут включваше исторически обекти и паметници на културата.

Поради мощният циклон, идващ от запад на изток, беше нужно да променим маршрута и да пропуснем връх Мургаш. Насочихме се към най-високата точка от пътуването - 2376 метра, връх Ботев. 

Захари, бащата на Криси, работи като метеоролог на връх Мусала. През цялото време проверяваше прогнозата и се чуваше с негови колеги, за да сме сигурни, че времето ще е благоприятно горе.

За този ден планът ни беше да качим връх Ботев и да погледнем всичко, случващо се отвисоко. Пътят премина в бавено, но сигурно към осъществяването на още една мечта. Ежедневието оставаше в ниското.

До 18:00 часа се очакваше стабилно време. После Ботево време...

А ние не измервахме времето в часове или минути. То за нас минаваше в гледки на околните върхове - Юрушка Грамада, Безименен, Параджика, Русоватец, Голям Кадемлия.

2376 метра. Връх Ботев с щастливите герои и техните майки.

Всеки искаше да сподели емоциите, които изпитва. След приключението Йоли ни написа: "Планината за мен е нещо много специално. Преди може би не съм го осъзнавала толкова, но сега, когато е много по-трудно да стигна до нея, усещам колко е специално самото чувство да си там горе. Когато получих тази възможност да отида с количка до планината и когато вече стигнах до нея, си казах, че щом съм тук, значи няма какво да ми се опъне. Имах чувството, че мога да направя всичко!”

“Може би ще прозвучи малко смешно и странно, но не очаквах да видя толкова много животни по поляните под върховете. Имаше много крави и коне. Но пък те запълваха цялата великолепна картина”, допълни Йоли.

По-късно трябваше да слизаме към ежедневието. Там Ники беше подготвил изненада на Йоли и Криси. Среща с параолимпийците, които имаха подготовка в Павел Баня.

Ружди Ружди - олимпийска, световна и европейска титла в тласкането на гюле. Златен медалист от Рио и Лондон. Младеж с много воля и хъс да покаже, че няма невъзможни неща и с упоритост се постига всичко. А емоциите от срещата няма как да ги опишем, но са запечатани в снимка.

На следващия ден преминахме през няколко забележителности по билото на Стара Планина. На километър под билото е най-величествената тракийска гробница - Голямата Косматка на Севт Трети.

^{Йоли и Криси позират за снимка}

Бузлуджа обаче ни посрещна с лошо време. Мощни пориви, силен дъжд и типичната ситуация за Старопланинското било. 

Гледките, които по-късно се откриха между облаците, бяха приказни.

Отправихме се към връх Шипка и паметника на свободата. Мястото, символизиращо героизма и непобедимия дух на българина.

Гостоприемството, разказите и отношението на хората от музея създадоха истински запомнящ се момент. С общи усилия успяхме да преминем през всичките седем етажа и да станем част от повдига на великите войни, участвали в отбраната на връх Свети Никола.

Заредени от срещата с историята и красотата на България, продължихме вечерта с игра на билярд и раздумка за следващия ден.

На следващия ден посетихме Жеравна - световен архитектурен паметник с къщи на 300 години. Балкан, калдъръмени улички и дървени порти ни приютиха, за да погледнем историческата красота на това китно селце с безброй старопланински легенди. 

Щом споменем Жеравна, веднага се сещаме за Йордан Йовков - роден и вдъхновен от приказното селце, запазило се и до днес автентично. Потънал в мисли, Йовков ни посрещна в къщата музей. Малка, схлупена, с две малки стаи. Толкоз. Достатъчно за един голям белетрист.

В този ден трябваше да стигнем до морето. Хайде обратно в джиповете!

Гледахме на изток и търсехме с поглед голямото синьо.

Накрая то ни посрещна.

Ще видите истинска радост в следващите снимки. Не мога да опиша какви емоции ни връхлитаха насред спокойното море и чудесното време.

Така нашето приключение приключи. С максимума от емоциите и връхлитащите ни вълни. Независимо от трудностите, успяхме да накараме децата да се почувстват по-силни и по-мотивирани. Знаем, че те вече мечтаят за новите предизвикателства. Вярваме, че са успели да вдъхнат кураж на всички хора с двигателни проблеми. Вярваме, че сме заразили с добро всеки прочел този пътепис.

Благодарим на всички, които участваха и направиха реалност тази мечта.

Гответе добрини, опитвайте се да сбъдвате мечти.

Снимки: Виктор Тонев