Живи сме още

На таванският етаж съм. Седя на мозаечните стъпала, над мен неоновата лампа премигва и издава звук на оса, хваната в буркан. Тетрадката е в ръцете ми, жълта, изпокъсана, изписана със ситен почерк. Четлив, като на човек, който е свикнал да съставя сметки и да пише писма с винаги подострен молив. Първите страници са пълни с цифри, дати, дебити-кредити, има някакви имена със съкращения. После изведнъж започва същински библейски поток, пълен с герои, събития, характери, факти и пъстри лични бележки. Цял дневник е - не е мой, на прадядо Стефан Божков.

Изведнъж пред мен се събужда онази София, която мирише на въглищен дим и цигари без филтър.

Родих се 1892-ра край Радомир, в едно клето село, дето кокошките и кучетата бяха няколко пъти повече от хората. На осемнайсет години дойдох в София по прашния път. Бях нагизден с нова риза, която майка ми уши за една нощ на свещ, отпусната от пестеливия ми татко за тая цел. Гласяха ме да съм облечен по градска мода. Имах някакви панталони от покойния ми по-голям брат, все още ненападнати от молци, които бяха занесени за стесняване при единствения терзия в съседното село.
На сутринта двамата ми родители ме изпратиха със сълзи на очите. На гърба ми - шарена торба. Вътре чифт цървули, които стиснатият ми баща беше заръчал да не обувам по софийските улици, че щели бързо да се изпокъсат (страшен циция беше, Бог да го прости, горкия). Носех и писмо, написано старателно от попа в селото до някакъв адвокат на улица „Московска“, който му бил съученик. Оказа се добър човек – разбрахме се за зимата и пролетта да ме учи на четмо и писмо и така да остана писар в кантората му. Ала за лятото и есента се уговорихме да се връщам на село, за да работя при нашите - бяха сами.

Дните вървяха тихо в града и после у дома на село. Свиквах с градския живот, отвиквах от село. После обратното. Докато не ме грабнаха за Балканската война….“
Тук спирам да чета. Спомням си как дядо Стефан седеше на стола си до прозореца към „Раковски“, пушеше и гледаше надолу към улицата, сякаш чакаше някой да се върне. Никога не разказваше за тези години. Само сумтеше, когато ние внуците го питахме „Как беше на войната, дядо, кажи ни!? Кажи ни!

Прелиствам нататък.

Оня, царя-немец, ни даде униформи и пушки. Командирите казаха „за националните въжделения“. Аз си мислех: какво общо имам с тия въжделения? Разбирах единствено от работата ми в кантората, а като отидех на село знаех как да садя домати, да отглеждам гроздето, да бера черешите и крушите, да жъна, да събирам. Но нямаше къде да се дяна - бях мобилизиран и трябваше да зарежа мисълта за всичко градско, както и за нивите. Тръгнах на война. Заминах с тежко сърце…“

Представих си го – млад, неизживял нищо още, душата му страда, сърцето му свито, че оставя всичко.

…Върнах се невредим от Балканската. Ама после започна Първата световна – Дойран, кал до колене, дъжд. Раниха ме леко в рамото, даже не усетих как стана. А после ме плениха французите. Откараха ни в Солун, после ни натовариха като чували с картофи на някакъв ръждясал и претъпкан кораб – право в Алжир.

Слязохме в Оран. Пясъкът – по-горещ от ютия. Ослепително бяло навсякъде, чак очите те болят – „бялата болест“ му викаха по-старите пленени българи, които заварихме там (имаше петнадесет-двадесет човека). Не знаех, че тая болест бързо те заслепява и ти изпива ума като чавка.

Натикаха ни в Сиди-бел-Абес, в лагера на Легиона. Там научих „мерд, та мерд“ вместо добър ден. Пушехме силните „De Troupe“ от френските запаси, от него гърлото ти става на шкурка. Брояха ни сутрин като овци, преди да ни подкарат към кариерите. По това време алжирците – тирайерите*, ги товареха на същите кораби като и нас - изпращаха ги с хиляди да ги колят по фронтовете в Европа.

Нас ни доведоха на тяхното място, да им бачкаме без пари. Французите в Алжир бяха много малко, но ни мразеха много. Местните също ни гледаха накриво – за тях бяхме просто бели роби. Въпреки ненавистта, някои от местните ни носеха топъл хляб и козе сирене. Да не вярваш - от враговете не очаквахме да излязат човеци, но не ни позволиха да умрем от глад. Господ здраве да им дава.

Късметлиите пленници от нашите отиваха да копаят на лозята. Имаше много лозници в алжирските земи и все различни сортове. Ама аз не попаднах там нито един път, колкото и да ми се щеше….

От листовете на тетрадката буквално лъхаше на жега. Сякаш стъпвах из пясъка на Алжир докато четях това. Страниците пареха между пръстите ми.

…Бяхме съкрушени от непосилната жега през деня и резкия студ през нощта. Мнозина от нашите другари бяха останали с разкъсаните си шинели от Македонския фронт, които бяха напълно неподходящи за африканската пустош. Някои от българчетата обаче бяха доста сръчни, та излъгаха властите - без да са учили каменоделство онези ги взеха за ръководители по строежи на пътищата. То други нямаше, защото френските инженери също бяха мобилизирани и измираха по окопите из фронтовете.

Дрипите ни скоро бяха заменени с някакви френски униформи от стар образец. Беше добре дошло за всички нас, завалиите, да се преоблечем и на хора да заприличаме…“
Тук спрях да чета, за да осмисля цялата картина. Сетих се за балкона над магазините на дядо Стефчо. Вечер местеше стола си към двора, котките се биеха долу като в любовен дуел. Цигарата тлееше между жълтите му пръсти. Аз, нахакан хлапак на петнадесет, седях на скърцащата табуретка от ратан, понякога скришом дръпвах от неговия фас, а той се преструваше, че не вижда какво правя.

Продължавам нататък по страниците.

... Зимата на 1918-та. Сняг по пясъка – чудо невиждано. Гладни сме като лъвове, зъбите ни тракат, натиснала ни е една малария, дето тресе, докато не забравиш как се казваш.
Един арменец – каза, че е от Филибето**, приятел по окови, ми даде половината си сухари. Чудех се по това време откъде ги беше докопал – никога не разбрах. Защото в Алжир изобщо не ни даваха хляб, дори нямаше мухлясали сухари. Обичайно ни даваха някакъв техен кус-кус, дето не ни засищаше, па и миришеше на гранясало. Ама резените хляб на арменеца, дето бяха твърди като мрамор бяха по-сладки от Великденски козунак.

 - Яж, Стефане – викаше арменецът и ми буташе твърдия хляб в устата. – Ти ще имаш жена в София, ще направиш семейство и деца. Аз нямам никого. Всички до един измряха от инфлуенцата.

- Имаме се ние двамата, - отвърнах му - братя сме, това малко ли е?

Той горкият плачеше тихо, раменете му се тресяха. Прегърнах го – двама мръсни и вонящи земляци в една далечна, чужда земя. Пленници незнайно на какво и на кого? Ама бяхме живи.

Помисляхме да избягаме от лагера. Но как, къде да отидем да се скрием? Тогава разбрах: свободата не е да избягаш. Свободата е да имаш някой, дето си вади залъка от устата и ти го дава! Храни те с последния си хлебец. На всичкото отгоре ти дава благословията си!“

Тетрадката на това място миришеше на стар тютюн. Може и да си въобразявам, не зная. Човек винаги асоциира някакъв спомен с ароматите от миналото. Лицето и ръцете на дядо имаха миризма на тютюн, а стълбището на дядовата кооперация – лъхаше на котешка урина, но най-вече на загоряла яхния от някой съсед.

- Дядо, някой пак е загорил тенджерата - казвах аз при влизане.

- Това е тоя под нас. Остави го тоя серсемин! Див петел беше, див петел ще си остане, заплеснал се е в някой вестник. - казваше дядо Стефан и се смееше.

Обърнах нова страница в тетрадката и пак се зачетох.

... Дойде 1920-та. Войната беше свършила отдавна, ама за нас, „заложниците“***, времето беше спряло в пустинята. Поназнайвахме вече малко французки, четяхме френските вестници. Там отдавна пишеха за мир. А ние още чукахме камъните под африканското слънце. Забравени бяхме изглежда.

Когато най-после ни натовариха за връщане, не вярвахме, че е истина. Мислехме, че е поредната лъжа, че пак ще ни свалят на някой чужд бряг и ще сме роби на някого.
А арменецът, моят приятел, остана в Алжир, под пясъците на Оран – маларията не го пусна да види свободата.

Корабът ни изплю на пристанището във Варна – бяхме буквално като сенки, ходещи на зиг-заг. Брадясали, мръсни, изпокъсани, с кожа, която бе се превърнала буквално на гьон от алжирския пек. В джоба си стисках една празна кутия от „De Troupe“ – единствения ми запазен сувенир от ада.

В София гарата си беше все същата. Магазините и сладкарниците в нея не работеха. Градът после ми се стори смален, тих, свил се някак. Дори беше овехтял и мръсен, като войнишки шинел.

Глад, сергии с всичко, каквото си помислиш, че може да се продава: стари обувки и протези за осакатените. Часовници без стъкла, сребърна посуда, порцеланови кукли, столове, мебели, покъщнина всякаква. Продаваха се дори снимки на войници от фронтовете. Но никой не се интересуваше от това и нищо нямаше стойност. Такъв беше животът в столицата, гладен и жаден.

А когато стъпих на нашия праг на село, майка ми не ме позна. Гледаше ме като някакво привидение. Само аз си знаех кой съм.

Дядо Стефчо ми каза един път определението си за свободата, ама тогава не разбирах нищо от думите му. Но сега веднага го свързах с написаното в тетрадката му. Цигарата му тлееше докрай, а той философстваше и не забелязваше това, чак до момента, в който тя не изгори пръстите му. Той я загасяше бавно в пепелника и палеше нова…
Разказът за живота му продължаваше в тетрадката.

Затова се задомих. Заради него – арменецът, който пророкуваше, че ще имам семейство, бъдещ живот. Даде ми надежда. Сега пиша, за да има кой да помни, че един пловдивски арменец ми даде последния си корав хляб, за да мога аз днес да ти разправям тия неща.

Намерих работа в печатница на „Алабин“ – набирач. Пръстите черни от оловото и мастилото. Езикът ми горчеше. Пиех литър прясно мляко дневно – противоотрова. Вечер се прибирах катранен, лягах и сънувах доматите на село. Сънувах редовете на лозето и фиданките в градината.

И вярно - дядо понякога спираше да говори, отиваше до хладилника, надигаше от бутилката мляко. „Още ми помага за отровите“, казваше. Отрови отдавна нямаше, но явно някакъв навик му бе останал от онези години.

Ожених се през 1923-та за Катя. Хубава, стройна, очи като череши. Шивачка – шиеше рокли и униформи за пансионерките от Девическите училища. Най-важното ѝ качество беше, че е честна и говори без заобикалки – казва право в очите: „Стефане, не си прав! Седни и помисли така ли е или не е!“

Скоро си купих квартира на „Раковски“ – балкон към двора, печка на дърва в кухнята, идилия. Задомихме се с Катя. Всяка пролет варосвахме заедно – тя на стълбата с четката, аз вътре с баданарката. Миришеше на вар и на пролет. И на любов“.

Нова глава след два празни листа.

Краят 30-те години (подчертано с две линии).

Трамваите претъпкани звънят, автомобилите минават, мотори бръмчат, всички хора сме с шапки и красиви костюми. Замогнахме се. После пак война – аз вече на 49, мобилизираха ме в Ниш. Пазех складове, карах каруци с брашно и провизии за тиловата кухня. Миришеше на горящи села – дим, пепел. За пръв път изпитвах страх. Дебнеха ни партизани, с тях обаче не сме се срещали. Върнах се 1944-та. Катя ме чакаше на гарата – кошница с хляб, сирене, скрита малка бутилка ракия. След Девети – продължихме някак да живеем. Тихо, ако изключим манифестациите.

Губеха се няколко страници. Дали са откъснати, или изпаднали някъде – не зная. Но липсваха. Свършваше с рисунка – залив, палми. И на френски „F I N”. Затварям тетрадката. Спомням си погребението на дядо – дъжд в „Орландовци“, баба Катя стискаше ръката ми. След дни в метална кутия от филмова лента намерихме четири снимки от Алжир: на една от тях дядо с фес накриво, арменецът до него също с фес, който му е малък за главата. Двамата се смеят. На гърба пише: „Живи сме още.“

Спирам пред бившата му къща – сега е банка. Балконът е същият, но празен. Няма стол, няма пепелник, няма „Шипка“ да тлее. Само вятърът разнася миризмата на дизел от минаващите автомобили и аромата на кафе от близкото заведение. София сменя сезони, тук-там мазилките са се олющили, по други сгради текат петна отгоре до долу. Всеки очаква някой ден да се оправят, ала той все не идва. А ние дотогава просто ще продължим да четем жълти тетрадки от тавана, за да не забравим, че някога е имало хора, които са давали на нуждаещ се приятел последния си залък в пустинята. И са се смеели на снимка с фесове, които не им стават. Живи са още, живи са.

* алжирски тирайери (от френски: tirailleurs algériens – буквално „стрелци“) са били елитни пехотни части на Френската армия, съставени предимно от местното мюсюлманско население на Алжир;

**Филибе – Пловдив;

***заложници - Повечето български лагерници са наистина такива в Северна Африка и са репатрирани едва през 1920 г. след намесата на Международния червен кръст, само след като България подписва Ньойския договор. Но до този момент статутът им е „заложници“, а терминът е такъв, защото те не са третирани като обикновени военнопленници, а като гаранция за изпълнение на примирието.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник", "Стъпки...", "Софийски импресии". Книгата "Софийски импресии" може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews