Годината е 1934, световният бас Фьодор Шаляпин вечеря в 'Широката механа'

Днес сутринта реших да поразчистя едно шкафче. Стигнах до радикалното решение да изхвърлям неща дори от аудио колекцията ми. Запратих в кошчето кутийка неизвестно CD, без да е надписано с маркер с кривия ми китайски почерк. След около минута премислих и от любопитство реших да извадя диска от боклука. Пуснах го на уредбата. Зазвуча презапис на една стара, архивна плоча на великия бас Фьодор Шаляпин. Стаята моментално се изпълни не само с величествения му глас, но и със спомени. Като че с тях усетих присъствието на отдавна отишли си, много мили за мен хора. Спомних си, че навремето прехвърлях на дискове колекцията от стари плочи на прадядо ми. Докато през изминалите няколко минути продължавах да слушам дълбокия, характерен глас на световния бас, дърпащ всичките хлабави струни на душата ми, се сетих за някои по-малко известни факти от живота му, с които ще ви запозная. 

Руският оперен певец Фьодор Шаляпин е истинско величие, оставил е ярка следа в световната култура, пял е с колосален триумф в Милано, Париж, Ню Йорк, Лондон, и къде ли не. Тръпки лазят по гърба ми и сега, когато възпроизвеждам този запис в тази обикновена стая и след като знам, че извънземно талантливият му глас е държал навсякъде по света зрителите на крака. Напуска родината си завинаги, както и моите прародители, няколко години след революцията, по-точно през 1922, при гастрол в САЩ.

Това, което ще споделя в следващите редове е свързано обаче с единственото му пътуване до България и с няколкото бурни вечери в посетените от компанията на гусларите софийски кръчми. Подплатявам го с някои от неизвестните му снимки, едната от които е публикувана във вестник "Зора" от 1934 г. тъкмо по време на това посещение. Кръчмите отдавна са изчезнали от лицето на София, а историята от този стар, пожълтял вестник е отдавна избеляла от времето, както и спомените на съвременниците му, които несъмнено са си отишли от този свят. Но най-важното е, че този паметен епизод, случил се някога далеч от нас във времето, все пак е съществувал. Ще започна с това какво е написал самият певец по този повод:

"...Чак през 1934 г., за пръв път дойдох в братска България. Дори ми е малко неловко, защото през кариерата си съм пътувал много, но без възможността да посетя тази страна. Стъпвайки на българска територия, аз чувствах, че минавам през вратата на добра роднина, която не съм виждал, но много съм чувал от майка ми, баща ми и от братята и сестрите ми. Толкова съм развълнуван от този добър прием." 

Това признание на великия Шаляпин е след краткото, двуседмично почти гостуване у нас, по покана на местната диаспора от белоемигранти, напуснали царска Русия по същите причини, както и самият той. Същевременно световният бас прави и турне в Софийската опера, както и на сцената на Народния театър от 8 до 24 октомври 1934 г.

"Той дойде в последния период от творческата си кариера - пише в мемоарите си професор Михаил Попов. - Пред мен стоеше човек с гигантски ръст с един син, пронизителен поглед. Шаляпин говори бавно, разбира се без никаква поза. В същото време, цялото му лице излъчва уважение."

Следват пет вечери, организирани от ентусиазирани фенове, които със затаен дъх гледат и слушат Шаляпин в ролята му на "Борис Годунов". В края на постановката, направо от сцената той се обръща към публиката, казвайки:

" Скъпи приятели, спомням си, бях дете, слушайки отдалече за освобождаването на вашата страна и тогава чух една песен, която и до ден-днешен продължава да звучи в сърцето ми. Тя е: "Шуми Марица, окървавена..."

Тук може да си представите каква е била реакцията на залата!

Как преминават дните на певеца в България, по-точно в София: превъзбудените собствениците на хор "Гусла" любезно го питат:

Кажете ни Фьодор Иванович, в кой ресторант ще се храните?

Аз, пътувайки по света, живея в най-луксозните хотели и ям в най-скъпите ресторанти, вечерял съм с князе и царе, и крале. Сега обаче нека отидем на място, където да видя занаятчиите и селяните, където има вино и добра храна. Има ли такова място в София?

Да, естествено, имало е, и още какви! Първоначално му предложили баровските "Юнион клуб", "Юнион Палас" и "България". Шаляпин обаче отказал да стъпи там.

"Ми тогава - решили домакините - отиваме в Широката механа на "Позитано" и "Вашингтон"! Там ни чака отличен готвач, хубави и евтини напитки, там се събират дребни търговци, занаятчии, товарачи, бедни артисти, писатели и художници." Всъщност кръчмата се е наричала „Втора шуменска бирария“, но е била популярна като „Широката механа“, намирала се на ъгъла на улиците „Вито Позитано“ и „Георг Вашингтон“. Е добре, как би могло народна кръчма и обикновена публика да не се хареса на Шаляпин, който е бил любител на хубавото хапване и пийване?

Естествено, след като Шаляпин се е съгласил да бъде гост на механата, мълвата се разпростряла за броени минути от уста на уста и се събрали толкова много желаещи да го зърнат и чуят, че дори обичайните всекидневни посетители от околните кантори не са могли да припарят в кръчмата. Така са описали този времеви отрязък съвременниците на събитието, успели навреме да прекрачат входната врата на заведението и то далеч преди обяд. Още почти от сутринта започнали да я окупират най-запалените му почитатели, сиреч казано на съвременен език - най-върлите му фенове. Те неуморно чакали там до късна вечер пийвайки по капка от винцето, за да не седят на празна маса, докато певеца се появял след приключването на участието му в Операта. Любезните домакини от хор “Гусла” шумно го довеждали в кръчмата, а вечерта се леела непринудено, с типичната едновремешна българска сърдечност. Същата тая сърдечност, за която само сме чели, но почти вече не виждаме в сивото си електронно съвремие, за наше голямо съжаление.

Световният глас, който допреди няколко вечери е пял в “Ла Скала“, тогава изливал романс след романс с мощния си тембър пред нашата случайна, кръчмарска публика. Казват, кънтели стъклата не само на цялото заведение, ами и на половината околна махала. Така гръмко през цялата първа нощ гостувал великият Фьодор Шаляпин, смайвайки шарената аудитория не само с дълбокия си бас даден му от Бога, но също и със своята човешка непринуденост. Но и не само това, ами и също с умението си да изпие приблизително два литра вино без това да повлияе нито настроението, нито на походката му! 

Явно великият глас е имал влечение към обикновените работнически кръчми, които откривал, независимо къде се намира по света. Намирането на подобни места е било нещо като обичай, ако надникнем в личния му дневник след една подобна вечер далеч преди емиграцията му (в гр. Харков, Русия) през 1904 г.:

„Тия пияни, добри хора, с някаква скъсана струна в душата, ме обичат.“

А кръчмата “Широката механа” била известна със своите печени прасенца, пържени, предварително угоени пилета и чисто, натурално вино. Но не е само това, защото към нейната популярност се прибавят и великолепните кебапчета на цената от 1 лев. Тази цена означава, че са били съвсем достъпни по онова време, като се има предвид, че заплатата на мижав, държавен чиновник е била около 1800 лева. Заради приемливите цени мястото било редовно посещавано както от дребни занаятчии, амбулантни търговци, местни хамали, така и от столичната артистична бохема.

Зарових се дълбоко назад във времето, за да намеря тези подробни описания, защото ми се ще не само да пресъздадем малко от атмосферата в “Широката механа" която е на една от снимките, но и да направим опит да се гмурнем в нея, признавам си. В онези паметни вечери, собственикът, който се казвал Димче, захвърлил обичайните си раирани панталони и накапаната с мазнина традиционна кенарена риза, за да се представи възможно най-добре пред почитаемия си гост. Димче облякъл единствения си строг официален костюм. Намирам го по записките в свой стар тефтер, в който драскам разни потоци от мисли, за да не ги забравя (някои от които не мога да си ги разчета, но това е друг въпрос). Та мъжът с престилката на снимката трябва да е тъкмо въпросния Димче. Другото, което ми подсказва, че съм на правилния път, е следващият цитат от описанието на големия, любим мой сладкодумник Драган Тенев:

"...Славната кръчма на Димче е известна със запечените прасенца, печените охранени кокошчици и чистото натурално вино. Прибавете към това великолепие и кебапчетата, приготвени от месото на агънца, младо свинско и телешко със ситно нарязан лук и традиционни подправки...“

Ето какво пише за същото място и Райна Костенцева в мемоарните си спомени:

„Собственици на Широката механа бяха двама македонци, единият от които се казваше Димче. Малко кривокрак, нисичък, с голямо чело, Димче беше винаги сериозен и полагаше големи усилия да задоволи вкусовете на своите многобройни клиенти.“

Ето, все пак успяхме да налучкаме и усетим как е бил специфичният интериор. Храната, любезността на собствениците не са забравени в човешките спомени от това недалечно време, макар това да е една от стотиците стари, практически нарочно унищожени от безмозъчни партийни чиновници софийски кръчми с преобразяването им в кантори и неудобни кабинети. Все пак ароматът на вкусното хапване и пийване е останал да витае някъде в пространството, белязан завинаги с незабравимото настроение на тогавашните посетители. Достатъчно е да сравним как други софийски мемоаристи описват мястото, те също залагат Va banque (ва банк) в описанията си на точно тези три култови кръчми, намирали са се почти на една и съща улица в днешния център на улица “Вито Позитано“ - „Широката механа“, „Дългата механа“ и „Дълбоката механа“. Последните две, за съжаление, са разрушени от бомбите по време на англо-американските рейдове в края на Втората световна война. На една от снимките се вижда част от разрушението. Днес близо до нейните тогавашни врати е сградата на партийна централа.

Апропо, снимката с Димче е публикувана във в. "Седмичен труд" през 2009 г., предоставена на редакцията от Трайко Трайков - син на един от тогавашните ортаци в ресторанта. Самата снимка има история на гърба си, голяма рядкост за българската домашна хронистика:

"Певецът похапва печено прасенце в компанията на Данаил Крапчев и съпругата му, г-н Петър Золотович и др. Прав до стената в работна престилка е Димче, единият собственик. Другият, Кръстьо от притеснение се е скрил, за да не го фотографират (Кръстьо е бащата на г-н Трайков)”

Всъщност това не е първото появяване на фотографията в пресата. Тъкмо 30 години след събитието, през 1964 г. снимката се появява във в. "Отечествен фронт", но е манипулирана и силно преиначена. Персонажите са разместени, а Данаил Крапчев, който е бил главен редактор на определения за "фашисткия" вестник “Зора” според смешното определение на комунистическите власти - направо е изрязан. Сиреч някой отговорен другар редактор е решил, че колегата му журналист от миналото изобщо трябва да е изтрит от събитието при посещението на великия бас. Впрочем, що се отнася до Данаил Крапчев, след фарса 9-ти септември 1944, наречен преврат, веднага на заранта на другия ден е убит при неизяснени обстоятелства. Напълно естествено е да се сетим и е пределно ясно, че човекът просто е ликвидиран в първата вълна политически чистки, както и хилядите други последвали подобна съдба.

Но да се върнем към посещението на Шаляпин. Нека не се заблуждаваме, че първата му вечер в България е приключила само с кръчмата на Димче, защото компанията го е замъкнала и в съседната "Дълбоката механа". А след това са посетили и "Дома на Изкуствата и Печата" на улица "Раковски" 141, където импровизираният нощен концерт продължил чак до първи петли. Днес "Дома на Изкуствата и Печата" няма да го намерите, ако тръгнете да го търсите по улица “Г.С. Раковски“, той е разрушен още през 1944 година, на негово място днес е ъгловото здание, точно на трамвайната спирка, с аптеката отдолу.

На една от снимките е Петър Золотович - български баритон. Присъства и тогавашният главен диригент на Операта - Моисей Златин. Сцената е заснета при посрещането на Фьодор Шаляпин още на малката, изчезнала вече гранична гаричка в Драгоман. Мойсей Златин от 1919 г. се е установил в България, пристигайки тук заедно с другите белоемигранти, както и дядо ми, който по-късно коментираше пристигането по следния начин за тези, които после повторно се преселват от България в други съседни, или далечни държави:

"От всичките наши емигранти по-богатите после отиват в Америка, а по-бедните заминават за Париж. Но ние не сме нито от едните, нито от другите, и затова така избрахме да останем тук, в България, все пак беше царска. Живеехме добре. Не царски, но добре. Не богато, но сносно. Работихме много, за да имаме покрив и елегантни дрехи, бяхме щастливи тук. Какво всъщност повече му трябва на човек!?"

Апропо, той по-късно също заминава за Париж, но това е друга тема.

Щом като стана въпрос за виното, то ето това трябва да е доставчикът му на една от снимките. Старата, оригинална пластична украса на сградата му още гордо стои, намира се до ден-днешен на площад “Македония“, снимал съм го тези дни. Също така, слизал съм вътре по стълбите до впечатляващата винарна, която е отдолу, и то много дълбоко под нивото на улицата. Внукът на производителя и тогавашен доставчик на вино за механите и кръчмите също се казва Христо Стойков. Така са се казвали и дядо му, и баща му. Така ще се казват вероятно и неговите внуци.

Дискът извъртя и последната песен на Шаляпин. След като го извадя от уредбата, този път старателно ще го надпиша, и ще го запазя редом с другите ми ценни записи. С това ще приключи днешният разказ за един световен глас, за печените прасенца на Димче, за шарената публика и за интересните вечери в Дълбоката и околните механи. Но споменът няма да приключи, дори обратното, ще заживее завинаги между тези редове.

Източници:
Шаляпин Ф.И. “Страницы из моей жизни” - биографична
“Спомен за диригента Мойсей Златин” - предаване Алегро Виваче БНР
“Моят роден град София” - Райна Костенцева, изд. 2019
„Тристахилядна София и аз между двете войни“, Драган Тенев, I изд. 1992 г.
Снимки - личен архив, архив в-к “Зора”, фото-архив д-р Емилиян Станев

Следете новините ни в GoogleNews