За вишновката и Сатиричния театър

Когато гледам филма "Оркестър без име", винаги се сещам за една почти фамилна история. Споменът винаги идва след сцената, когато групата нямаше къде да спи и всички музиканти се бяха разположили в джипката на Павката под открито небе сред овощна градина. На сутринта там се появи пъдарят, изигран от Иван-Обретенов-Батето, който безцеремонно глоби музикантите. Тук е моментът да поясня защо горе пиша “почти“ фамилна история: навремето, актьорът Обретенов много искал да се ожени за майка ми.

Ала тя му бягала по тъч линията и безпощадно му връзвала тенекии на непотвърдените уговорки за вечерни срещи, казани с половин уста в коридорите на Съюза на артистите в България. Вечер Батето идвал с двадесетина минути по-рано в къщата ни в Красна поляна, а в ръцете си държал два огромни букета. Единият бил предназначен за майка ми, а вторият вероятно с цел да опипа почвата през проект-тъщата, сиреч през баба ми.

“Госпожа това“, “госпожа онова“ - несломимият кандидат пристигал джентълменски след часовете за обичайната фамилна вечеря, вероятно, за да не завари хората да се хранят. Чакали появяването на майка ми, но тя все не идвала. Водел разговори на всякакви злободневни теми с баба ми. Тя казваше, че Батето проявявал великолепно чувство за самоирония и бил доста забавен човек. Същевременно, гледал и да не се заседява много, като всеки добре възпитан човек.

Иван-Обретенов-Батето

След като скромно отказвал да вечеря, си поглеждал скришом часовника, а баба обилно го напоявала с домашна вишновка и бонбони „Черноморец“. Друго от алкохолните напитки вкъщи не помня да е имало, освен може би някоя бутилка светло пиво или червено шампанско „Искра“, и то само по празниците. Иначе бабината вишновка беше супер - заявявам го категорично, защото като редови пубертет съм надигал шишето. Е, вярно е, че после бързах да доливам вода от чешмата да не забележат разликата в нивото.

Преди време разбрах от близки колеги на актьора, че Иван Обретенов пиел само мастика. Даже колегите закачливо му подмятали, че оставял след себе си широка, бяла диря когато от капанчето на плажа влизал в морската шир да плува. Сега си спомням за това ухажване в Красна поляна и се просълзявам разбиращо, как в ония времена Батето, чакал майка ми на масата в къщи и си мечтаел за една добре изстудена мастичка.

Само че, при тоталната липса на анасоновата напитка в домашното барче, на човека му се е налагало да близва яваш-яваш от ръба на чашата с домашния ликьор на баба ми, консервиран със захар и медицински спирт от аптеката. Сигурен съм, че джентълменски е кимал с глава, че това вишнево питие изключително много му харесва. Както знаем в изкуството и в любовта се искат доста жертви.

Времето напредвало, лятното слънце неумолимо залязвало, а резултатът все още бил нулев. Обектът, тоест майка ми, главната цел на посещението, все не се появявала. Обретенов не я дочаквал и си тръгвал разочарован с някой от последните трамваи. Очевидно девойката преднамерено закъснявала, за да не се срещнат. След няколкото късни вечерни опита, замислената проект-среща хич не потръгнала и пресъхнала със скоростта на увяхващите букети цветя. В един момент всичко рухнало, чувствата към младата студентка се изпарили някъде в трамвай номер 4. Кандидатът и майка ми се разминали в коридорите на живота. В крайна сметка Батето се оженил за друга.

Ето как в моя живот стана развръзката на тази незапочната история.

През недалечната 1988-ма година, веднага след като сe уволних от казармата, се хванах на работа като сценичен работник в Сатирата. Тук е моментът да споделя, че винаги съм искал да стана актьор, ала в крайна сметка не станах. Но тогава стратегията ми беше да работя в театър и да съм близо до истинските артисти. Да понауча нещо от тях, макар само гледайки зад кулисите как репетират, да местя декорите им, да съм близо до занаята и изобщо да видя всичко на място. После, когато му дойде времето, имах намерение да кандидатствам във ВИТИЗ (тогава така се казваше институтът за театрално изкуство), който беше буквално срещу Сатиричния театър. А и нали старите хора все казват, че занаят не се учи, а се краде, се стараех да попивам всичко видяно, чуто и изиграно от големите актьори в театъра. Исках да „пооткрадна“ каквото може, за да ми послужи после. Друг е въпросът, че не се получи, но това е отделна тема…

В Сатиричния театър се запознах... със сина на Батето, също сценичен работник. За съжаление, не си спомням името му. Един ден пиехме бира с него, седнали в подземието, подпрели гърбовете си на картонените истукани и талашити от различните постановки. Двамата дълго се смяхме след като му разказах историята с баща му, вишновката на баба ми, и майка ми в ролята на „булката беглец“. Момчето на Батето бе почти на моята възраст, вероятно ни деляха няколко месеца разлика в моя полза. Но, чувството да видиш подобен човек бе и донякъде странно - все едно гледаш проекция на себе си.

Докато пиша, в съзнанието ми изплуват ясно останалите елементи и картини от всекидневието ни там: в стаичката на работниците по декорите, в чието число беше и моя милост, на масата, стоеше подпрян един голям портрет в дебела рамка на покойният Григор Вачков. Снимката бе абсолютна икона за всички познавали го и работили с него. Мълчаливото му присъствие придаваше един особен тонус на помещението и раздаваше настроение на всички. Сякаш очите на човека от снимката казваха на всеки преминаващ през стаята „Здравей!“, а после внимателно следяха движенията му. Вачков беше сниман под такъв интересен ъгъл, че винаги ти се струваше, че това не е фотография, а самият той. Всички там го боготворяха. Мир на праха му, лично аз не го заварих, човекът вече се беше преселил в по-добрият свят.

Имаше и портрет на Васил Левски, закачен високо на стената. Не зная, може би ако някой ден мина по същите коридори и стигна до това забележително място, ще установя, че и двете снимки все още са там както ги помня.
Един сезон подреждахме декори за "Балкански синдром" с Георги Парцалев, Стоянка Мутафова (в ролята на баба Кера), Иван Григоров - все легенди. Иван Григоров беше генератор за измисляне на всякакви номера на колегите си с присъщото му черно чувство за хумор. Най-учудващото за мен и досега е, че някои негови колеги много му се връзваха. Няма да назовавам имена, за да не се обиди някой. Например Иван гледаше кой ще си забрави цигарите в барчето, вадеше отнякъде бързосъхнещо лепило и залепваше дъното на кутията за масата. После ставаше цирк. Май поради това му бяха лепнали прякора „Мръсното“, мисля обаче незаслужено, той не влагаше лоши чувства, искаше само да се майтапи.

Иван Григоров

Пиесата „Балкански синдром“ е на талантливия Станислав Стратиев, който според мен и досега е флагман на сатиричните остриета в българската литература. Бих го нарекъл даже българският Гогол, умеещ да синтезира архетипните модели на родното ни човешко житие-битие и да вади с усмивка неговите дефекти. За мен си остава писател, който винаги ще превръща абсурда в реализъм и после ще го прелива обратно в абсурд.

Докато гледахме как актьорите постепенно навлизат в ролите си в постановката, бяхме скрити в тъмното зад завесите или зад декорите и пиехме бира в кристални чаши, предоставени ни от реквизитора. Тогава той твърдеше, че били от Царския дворец. Нищо чудно, имаха доста златни инкрустации и хералдики вероятно думите му са били чиста истина.

Атмосферата привечер бе следната: в заведението долу започваха да пекат заготовки на скарата, по закона на физиката, горе в салона замирисваше на този благороден, хранителен пушек. Можеше да извадиш хляб и да топиш залък в миризмата от кюфтетата на скара, толкова беше плътна. Когато времето напреднеше, готвачите от кръчмата под театъра още по-активно се разработваха и миризмата на скара и оцет от салатите, се просмукваше още по-напористо през стените. Дали вентилацията беше некачествена или някой натискаше грешен бутон не зная, но ми се струва, че горе зрителите огладняваха, шаваха по столовете и се чудеха как да се измъкнат от салона, за да се спуснат по стълбите за да запазят маса. Места никога нямаше.

Не си представяйте нещо изключително и супер шикарно, напротив – заведението долу беше една обикновена кръчма с бели покривки, но човек така е устроен, че обикновено запомня не обстановката, а ароматите. И когато те се повтарят във времето, спомените от миналото се раздвижват, а усещането, че отново си там е пълноценно и облечено във всичките щрихи на отдавна преживяното…

Публиката ръкопляскаше, ние в тъмното посред миризмата на кюфтета и кебапчета шетахме безмълвно с декорите с бай Милчо. Повечето от фигурите се разглобяваха и сваляха в мазето. Качвахме ги с гигантският асансьор в дъното на сцената. Прибирането им управляваше майстор сцената, който беше един мил, скромен човечец на име Стефан. Натъжих се, когато един ден, минавайки покрай театъра, видях некролога му. Долу, в тъмното и сред вековните паяжини бяха и парашутите, с които завивахме декорите, когато свършваше сезонът. Така опаковани приличаха на увитите с плат сгради на маестрото Кристо. В началото на летните турнета ги грабвахме ги и товарехме за представленията в провинцията на едни огромни ремаркета, които задръстваха ул. „Г. С. Раковски“ и тази пред Сатирата. После камионите бавно отпушваха пресечките и заминаваха по летния си маршрут за радост на очакващата ги публика.

Сещам се и за друг сценичен работник от това време – Черепа. За съжаление, също не му помня името му, но зная със сигурност, че живее на ул. „Цар Иван-Шишман до „Х. Димитър“, дано да се радва на добро здраве. Друг от групата на сценичните бе Краси Ризов, който, за съжаление, почина отдавна от свръхдоза. Краси обитаваше огромен апартамент точно над бившия ресторант Кристал, останал наследство от родителите му. Аз съм от поколението, което отиде ли на гости – веднага се лепва на библиотеката на стопаните и започва да разлиства книгите. Мацките, музиката и танците винаги оставаха на второ място.

Та, Краси имаше жестока библиотека! Съхранени бяха доста старопечатни томове и дори цяла секция издания с автографи от писатели, някои с печати и оригинални подписи от техните издатели. Големият апартамент беше култово място за всякакви купони. Там видях и легендата Сиси Графинята, тогава не знаех, че е тя, едва по-късно си дадох сметка. През деня Сиси седеше в градинката на Кристал, а вечерта непременно се отбиваше при Краси, звънеше на домофона с код за „свой човек“. Отгоре все някой отваряше, така влизаха само посветените с кода.

Скоро някой ми разказа, по-точно писа, че от жилището на Краси някакъв приятел се обадил на първия секретар на партията другаря Т. Живков да го покани на дуел. Милицията цъфнала след минути, но пък това било около политическото раздвижване в края на октомври 1989 година и на смелчагата му се разминало.

Минавайки и днес покрай това място, винаги се сещам за персонажите, които описах, за декорите, за илюзиите, които градяхме, за мечтите, които имахме. Някои от тях видяха бял свят. Други тепърва ще видят. До скоро!

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски" 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews