Въображението като арбитър на личното щастие

„Последният страстен любовник“ в театър София

Иво Алексиев Последна промяна на 26 юни 2021 в 19:53 5509 0

Кога за последно сте гледали постановка в която няма слаба роля? Аз също не се сещам. Дори сред много номинирани за Икар. Но ето - случи ми се. В „Последният страстен любовник“ в театър София компромиси с актьорското майсторство не видях. И четиримата участващи актьори - Юлиян Рачков, Милена Живкова, Дария Симеонова и Лилия Маравиля - толкова органично поникват от текста на Нийл Саймън, че ти се струва, че гледаш на живо през шпионката. Поздравления!

Има и още една приятна изненада. Въпреки че типично за ситкома хуморът и в тази комедия залага на демократизъм - лесна достъпност - той не е плитък. Плитък - или направо плосък, като в безбройни хумористични напъни по столичните сцени от последните години. Да не говорим за сцените в телевизията… Не. Режисьорът Николай Поляков и актьорският му квартет работят в дълбочина отвъд небрежния анекдот.

Именно поради това, смеейки се, нещо под лъжичката започва да подръчква. И това са приликите между неволите на главния герой Барни Кешмен и съблазните на дявола вътре в нас. А той умее да съблазнява – нали е дявол?
В хумора на Саймън има нещо шопенхауерианско. Светът според Шопенхауер е свърталище на назадоволени и незадоволими страсти. Лабиринт от слепи желания без хепи-енд.

Централната теза на Саймън: въображението не е просто най-мощният еротичен орган, от който зависи оргазмът ни. То е и арбитър на субективното ни усещане за щастие. При това доста своенравен арбитър. Реалните завоевания на нашия живот, всичко, което сме постигнали, което вече имаме и живеем, въображението оценява като тривиално. Счита, че щастие ще постигнем, едва когато вкусим от различното, от митичното чуждо. На фона на дивото, питомното му се струва пагубно скучно …!

Така въображението-арбитър неминуемо предизвиква криза. Състояние на самосъстрадание.

В този смисъл то е ахилесовата пета на духа. Именно през него прониква меланхолията, че не изживяваме нещо много съществено, нещо „животоутвърждаващо“. Мъчи мълвата за еуфорични приключения на другите, които на нас явно не ни се случват. Като следствие радостта от живота гасне. Дори когато осъзнаваме, че вероятно се касае за преувеличения или откровени измислици…

Впрочем рекламата също отдавна е открила въображението като ахилесова пета. И нейните съблазни влизат през него, за да разболеят с комплекс за малоценност и предизвикат нужда от … шопинг терапия.

Стихийният нагон, учи Шопенхауер, или директно се лъже, че злото е добро, или до такава степен злоупотребява с доброто, че го превръща в зло.

Пиесата „Последният страстен любовник“ дебютира на Бродуей в знакова за Западния свят година. Годината на Уудсток. 1969-та. Годината на сексуалната революция. Годината, в която се късат веригите на наследените робства. Саймън се задява с претенциите на еснафа Барни Кешмен и невротичните му партньорки за флирт да бъдат част от промяната. Да бъдат в крак с времето. Да бъдат носители на новата свобода. Съчувства им, виждайки в тях невротизирани роби на своето въображение.

Дали затова живеем в последвалата епоха на сексуална „контрареволюция“? Защото хора като Барни Кешмен и партньорките му не се справят с предизвикателствата на новата свобода? Защото на кръстовището с хиляди възможности губят посоката и като уплашени малки деца викат на помощ миналото?

А ако някой сега попита как така сексуална контрареволюция във времената на Пайнер, веднага ще отговоря: че има ли по-добър пример от пародийните образи на Пайнер за уплах от загубената посока?

А свободата не идва, за да плаши…

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови