Ужасът да ходиш по щастие, а да не ловиш

Иво Алексиев 20 ноември 2023 в 18:00 5237 0

Иво Алексиев в разговор с проф. Иван Добчев

Снимка

Иво Алексиев в разговор с проф. Иван Добчев

Животът е клоунада, напомня проф. Иван Добчев, поставяйки Бекет. Клоунадата на ловеца на щастие. Ловец на щастие е човекът. Може би най-калпавият ловец на мирозданието. По щастие ходи – всеки по своему - но не улавя. Отчайващо? Да отчайващо - ако не бе надеждата. А как превъзмогва надеждата отчаянието? Превъзмогва го с неосъзнаване на невъможността. С неосъзнаване на неуловимостта. Всъщност като че ли отчаяние не е думата. Думата е ужас…

Някои биха оприличили с библиотека кабинета-ателие на проф. Добчев. На рафтове по стените на неголямото помещение грубо преброявам около 150 книги. Не знаех, че професорът рисува. В ъгъла на дървен триножник виждам картина, нарисувана за плакат на току що дебютиралата негова постановка „Последната лента. Не аз“. „Сянка се спуска от планината“ прочитам в средата на платното - цитат от „Последната лента“. Защо все в сянка, замислям се? Защо сме все засенчени. Защо проблясъците са кратки. Има светлина – не е като да няма. Не се бях сетил, че всъщност и ужасът има сянка. Май подсъзнателно именно затова дойдох – да разбера за нея. И за…

избавлението. Във време на преструвки и конюнктури има смисъл да се говори само с непоправимо искрения. А колко такива останаха сред интелектуалците…? Затова дойдох при проф. Добчев.

Дори гостоприемството му е искрено. Очите гледат благо. Състрадателно. Осъзнал екзистенциалната несрета на човека, сякаш състрадава всеки. По равно. Очаквам да теоретизира за бекетовата безнадеждност, за фиаското на съществуването, а той ме изненадва. И двамата му трагични герои били в Бог-Любов. Имали в миналото си шансове за щастие. Имали милостта Му, но не я забелязали - камо ли приели. От там и ужасът. Усещам, че за Добчев единствено важно е избавлението. Че констатацията на тихия, екзистенциален ужас не е самоцел. Не е ефект. Че я разкрива дори с неохота, само и единствено като предварително условие за избавление - conditio sine qua non. Избавление чрез осъзнаване – това учи Иван Добчев. И се обръща към Бекет от човеколюбие. Няма как да не съм отново впечатлен. Освен честността и човеколюбието е в отстъпление сред днешната интелигенция.

Проф. Добчев лесно разпознава настроения и мисли на събеседниците си. Усеща скептицизма ми. Забелязва неговата опърничавост. Не споделям оптимизма му за възможностите на човека и човешкото. Толерантно, но умело опитният режисьор ме придърпва към позицията си с примери за емблематични избавления от предишни свои постановки. Обръща ми внимание, че дори циникът Стриндберг, описал се като „момче на дявола – при това в много аспекти“, пише на старини „Пътят към Дамаск“. Усещам харизмата на педагога…

Но да се върнем към клоунадата на тихия ужас. Проф. Добчев втъкава на сцената на театър Сфумато един в друг два моноспектакъла на Самюел Бекет – „Последната лента“ и „Не Аз“. Героят на „Последната лента“ е от мъжки пол – шейсет и девет годишният Крап. Устата в „Не Аз“ говори с женски глас. Разбираме, че е гласът на седемдесет годишна старица. Това дава възможност на режисьора Добчев да постигне всеобхватност. Заключенията от размагьосването на живота, което предприема Бекет, важат по равно - и за мъже, и за жени. За човешките същества въобще.

Действието е разположено в прашлясалата таванска стая на Крап. Състоянието на Крап добре описва репликата: „Новата лампа над бюрото ми е значително подобрение. Тъмнината, която оставя около мен (извън периметъра на бюрото е напълно тъмно, б. а.) намалява усещането ми за самота. Някак си. Обичам да ставам и да се разхождам из нея, а след това обратно към … мен.“ Да не забравяме - образите и алегориите на Бекет не са частен случай. Разкриват състоянието на човека. Таванът е обзаведен с вехти мебели. Сандъци покрай стените съхраняват непотребното. Сценичният декор е на Никола Тороманов. В центъра на сцената, на похабено бюро седи Малин Кръстев в ролята на Крап. Пред себе си стар магнетофон. Кутии с ролки. От сандък в края на тавана, както и от шахта в подножието на сцената от време на време се появява Неда Спасова с дървена кукла, символизираща старицата-собственичка на Устата. Крап и Устата са почти връстници. Свързва ги равносметката, която правят в края на дните си.

Колкото и различно стартирали, двата живота свършват сходно. Младежки пориви. Мечти. Ламтежи. Дерзания. Трябвало е да заведат в стаята на … щастието. Вместо там се оказват в мизерния „таван на живота“, грохнали от неволя и старост. В предсмъртна ритуална зала за осмисляне на безсмислието преди забвението на смъртта.

На шейсет и девет животът окончателно е превърнал Крап в клоун. Режисьорския замисъл пресъздават костюмите на Сузи Радичкова. Проявлението на екзистенциалния ужас при Бекет е трагикомично, което Иван Добчев добре визуализира. Външността на Крап е близка до образите на ранния Чарли Чаплин. Големи, старомодни обувки. Уголемени, сферични бомбета. Старомодни дрехи. Окъсели панталони. Червен нос - почервенял от … алкохолизъм. Още на трийсет и девет годишна възраст Крап изчислява, че през 40% от будния си живот е бил пиян. В образа му биографи на Бекет откриват немалко от самия автор. Бекет е страстен пушач. Пие често. През целия си живот усеща депресия като вярна спътница. В спомените на Крап рекапитулира свои преживявания.

Стъписването пред живота пък е превърнало Устата в обездвижена, дървена кукла. И тя с нелепа външност. Живее в скрин, напомнящ ковчег. Признаците ѝ на живот са полуистерично бръщолевене, с което, самоанализирайки се, се включва от време на време в действието. Бекетово словоизлияние на ступора, в който битува старицата. Тя твърдо отрича преживяванията от спомените, които разказва, да са … нейни собствени. От там и заглавието „Не аз“. Веднъж-два пъти Устата намира сили и смелост дори да се засили нагоре. Да се изкачи по дървена, бояджийска, стълба, стърчаща през отворения покрив в небето. Тръгва целеустремено - сякаш да пипне синева. Малко преди да стигне, обезсърчено се връща… Уплашена от … дързостта си. Добчеви алегории на парализиращата неувереност. На невъзможността на възможното преживяване.

С типичната си прилежност Крап е документирал живота си, разказвайки го на магнетофонна лента. На всеки свой рожден ден споделя на запис важни събития от изминалата година. На шейсет и деветия самотникът няма повече какво да сподели. Няма и какво да му се случи. Остава да си припомни миналото, слушайки старите записи. Сред бележките за тях, случайно попада на запис от тридесет и деветия си рожден ден. Сякаш … и тогава не е имало нищо интересно за разказване. И тогава най-значимото събитие е било прослушване на запис „от преди десет-дванайсет години“ - следователно запис направен в края на двайсетте години на Крап. Спомените отключват самоанализ - с … бекетови прозрения.

Бекет използва Крап, за да намекне, че в крайна сметка светоусещането в края на двайсетте, на трийсет и девет и на шейсет и девет не се различава кой знае колко. Че разочарование и объркване доминират във всички етапи от човешкия живот. На шейсет и девет Крап е съвсем обезсърчен. Обезсърчава ли помъдряването…? В миналото си не вижда събитие, което би го съблазнило да бъде изживяно отново. Не очаква от повторението друго освен разочарование. Знакова негова реплика е: „Да бъде ли отново, да бъде ли отново. Онази някогашна мизерия. Веднъж не бе ли ти достатъчно. Да лежиш върху нея.“ А това, обръща ми внимание Иван Добчев, е ключово събитие в живота на Крап – да лежи в лодка сред тръстики върху гърдите на любима девойка. Бил е там. Било е възможно, казва Добчев. Това е решил да разкаже в картината, станала плакат на представлението.

Ако потърсим обединяващо послание в двете пиеси, то е липсата на траен смисъл в живота на човека. Доколкото при Бекет - именно поради неговия дезориентиращ релативизъм от безсмислие - въобще може да се говори за послание. Сещам се, че късният Хайдегер отрече въпроса за смисъл на съществуването като изкуствена конструкция на човешката психика. Същият този Хайдегер, чийто основен труд от ранния му период - „Битие и време“ - е написан около … смисъла на съществуването. От разговора с проф. Добчев осъзнах, че е намерен да постави Бекет оптимистично - сотериологично. Че според него в незабелязани, в пропуснати възможности в живота на протагонистите, е бил даден шанс. Шанс за смисъл. Просто са пропуснали. Крайният резултат и на двете интерпретации е един и същ...

В писмо до свой приятел от 1986 г. Бекет пише, че картината на Караваджо „Обезглавяването на Йоан Кръстител“, която в началото на 70-те вижда в Малта в катедралата на Валета, е повлияла концепцията на „Не аз“. „Картината на Караваджо във Валета“, пише Бекет, „показва - извън … центъра на платното и на сигурно разстояние от него - група наблюдаващи, които напрегнато следят случващото се. Пред картината, от друга странична позиция, аз виждам ужаса, но и начина, по който е възприеман (от наблюдаващите в картината, б. а.). Това преживяване имаше значение за концепцията на „Не Аз““. В писмото си Бекет всъщност описва своя аналитичен метод.

Методът му е раздвояване или дори разтрояване на преживяването. Пересонажите му са вътрешно раздвоени на непосредствено възприемащо его и алтер его, което наблюдава и коментира случващото се на егото. Третият наблюдател е зрителят, следящ и преработващ и двата потока в реалността на героя. Проф. Добчев онагледява метода в „Не аз“. Куклата е първичното преживяване, а актрисата, говореща от нейно име, алтер егото - „страничният“ поглед към куклата и нейното първично преживяване. В „Последната лента“ пък старият Крап от една страна непосредствено преживява своята действителност. От друга, наблюдава и оценява бившия себе си. И в двете ситуации зрителят е третата точка в триъгълника от съпреживяване и преработка на действителността.

Трагизмът в клоунадата на бекетовите прототипи на човешкото безсилие не оставя място за равнодушие. Сълзи видях в очите и на актьори, и на зрители. Вероятно просълзява, защото, колкото и да се различаваме от Крап и Устата - и като възраст, и като местонахождение, и като начин на живот - все пак откриваме в съдбите им нещо от собствения опит. От истинския – не от този за пред … хората. Егото е призвано да се погледне в огледалото. Голяма заслуга имат Малин Кръстев и Неда Спасова – две много добри актьорски попадения. Малин Кръстев в трагични роли очаквано впечатлява. Който не е гледал Неда Спасова в трагедия, си заслужава да го направи.

Проф. Добчев за пореден път не се колебае да бъде новатор, поставяйки двете бекетови пиеси заедно. Прави го обаче внимателно - без намеси в текста. В постановката му Устата не е статична и единствено видима на тъмен фон на сцената, както в класическата версия. Публиката вижда Неда Спасова и куклата. Ролята се разиграва в движение. Получава се добре. Иначе зрителят получава автентичен, чист, разтърсващ Бекет. За пореден път театър Сфумато се утвърждава като център на бекетовата интерпретация у нас. Иван Добчев ми разказва за „Последната лента“, която Крикор Азарян инсценира през 80-те с Наум Шопов. Разказва, какво огромно впечатление е произвела върху театрали и публика от онова нелесно време. Сега той продължава започнатото от Азарян. Продължава интелектуалната мощ на Бекет. Опазва интереса към бекетовото светоусещане, което тук и там може да предизвика … избавление.

Устата в класически представления, режисирани от Бекет

Самюел Бекет несъмнено е емблематичен интелектуалец. Автентичен. Верен на убежденията си. Чужд на суети и сребролюбие. Няма нито един запазен запис на гласа на съоснователя на театъра на абсурда. Учил е, че славата и показността са … неинтересни на истината, доколкото въобще я има. Истинско предизвикателство за днешната интелигенция. А - каквато интелигенцията, такава и държавата… Когато през 1969 г. получава Нобелова награда за литература, Бекет не отива на награждаването. Парите от наградата раздава на нуждаещи се приятели. Умира на 83 г. в Париж на 22-ри декември 1989 г. Малко преди смъртта си отрича да има претенции към цвета на паметника, който би обозначавал гроба му на гробище Монпарнас – стига да е сив.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови