Цветница - разказ от Здравка Евтимова

Някаква непораснала част от него се надяваше - ще се върне в Каварна, съвсем в края на града, отвъд отклонението за нос Калиакра. Не знаеше името на улицата, помнеше къщата – светложълта. В стените й живее изгревът, беше казала Цвета. Денят не се ражда в морето, а тук – и му показа една хилава вишня - шепа дръвче.

Но как да го направи? Знаеше името й – Цвета. Значи има причина да се отбие за пет минути, „Честит имен ден“ – и толкова. Ако се усмихне, както тогава – преди месеци, кой да ти каже точно колко месеци? Косьо бе закъсал, колата спря точно сред отклонението за Калиакра, асфалтът се люлееше. Зла жега. Отскочи до една къща - жълта, малка, от пътя към нея извираше слънце.

- Може ли малко вода? – каза той на жената, която ровеше нещо из двора.

- Може, ще донеса. Аз съм Цвета – не помнеше гласа й, а косата – рошава, грабнала лицето й в кестенява вихрушка. Дали си е изгубила гребена, или никога не си е купувала, мярна се в ума му.

- Ще ви купя гребен – изтърси Косьо, защото видя усмивката й. И лице, и коса се усмихнаха срещу него. Жегата също.

- Ето ви – тя му подаде шише. – Минерална е. Наблизо има извор, казваме му Сребърната чешма.

И толкова, но Косьо не обичаше думата „толкова“. Изпи водата. Заряза колата, щеше да я ремонтира после. Преди да хване маршрутката за Варна си направи труда – не беше човек, който често си прави труда – купи един гребен от някакъв павилион. Вървя пешком чак отвъд отклонението за Калиакра. Намери жълтата къща.

Тя пак ровеше нещо из двора.

- Купих гребен – каза Косьо. – И ви го нося.

Жената отново се усмихна - как е възможно да грейне първо косата, после очите – но с нея се случи така.

Не знаеше нищо за нея.

- Не зная нищо за вас – изтърси Косьо. Не добави – „Но ми се ще да си нямате никого.“

- Тази къща беше на родителите ми – каза жената. – Сега е моя. Покривът на гаража тече – добави тя.

Откъде се беше сетила за покрива в тази злостна жега, но добре, че се беше сетила, защото Косьо без да му мисли, предложи:

- Ще се върна и ще поправя този покрив.

Преди толкова месеци – откъде за знае точно колко. Не ги е броил тези глупави месеци, които изкара ту добре, ту зле - в неговия мизерен бизнес нещата бяха по-скоро зле, но живееше за големия удар, който обезателно щеше да дойде в живота му – преди толкова бездънни месеци тя го попита: - „Колко ще струва поправката на покрива?“

- Нещо няма да струва - каза й той. – Водата, която ми дадохте ми спаси живота.

- Да, бе!

Отново усмивка, в която нямаше нито край, нито бряг – започваше от дивата коса, кестеняв смерч, и отиваше в очите. Заради кестенявия вятър, който засяваше усмивки на обикновеното й лице, Косьо изрече такава глупост: – „Нищо няма да струва“. Как така нищо? - беше попитала Цвета.

Той й разказа, че обикаля селата в Добричко и по крайбрежието. Слага улуци, поправя покриви, напролет изорава на хората с фреза, има малко тракторче, две коли, стари баби и двете, счупени. Завършил някакъв мениджмънт, но работа не намерил и така вятърът го поел – селата из Добричко, крайбрежието, после вятърът го тръскал и подхвърлял навсякъде из България – толкова протекли покриви има в тая държава, всичко трябва да се ремонтира до дъно, а той, Косьо, е свикнал – и ВиК проблеми отстранява, и малко нещо по електричеството разбира.

- Жал ми е за изкуствения интелект – завърши Косьо. – Няма ръце да поправи протекъл покрив, нито кранче под мивката, което капе, нито прави замазки.

Цвета донесе някакъв кекс, а Косьо не обичаше сладко.

- Не обичам сладкиши – каза й той. – Нищо. Стой тук да си говорим – искаше да и каже, че обича да поприказва с някого, защото по цял ден мълчи край улиците и куфарчето с инструменти, но можеш ли да говориш с всеки. Косьо мразеше да дрънка, не понасяше дървените философи. Но си взе от кекса.

- Не се знае какво ще стане утре - подхвана. - Може за изгорим. Ще ни думне някоя ракета. Край.

- Няма да ни думне – каза жената. Донесе му сирене. – Ето. Нали не обичаш сладко.

Искаше да й каже, че няма семейство. Ако ни думне някоя ракета, така и няма да знае какво е да бързаш за вечеря у дома. Напоследък повечето хора са така. Изкуственият интелект е сам, - тази мисъл му се стори глупава. Защото…Касата й беше побрала цялата жега на света.

- Хубаво е да бързаш за вечеря – каза Косьо. – Това изкуственият интелект не може да направи – не разбира, че е добре някой да го чака вечер – по едно време Косьо си каза - какви глупости плещя.

Тя му донесе айран. Студен. В хубава чаша.

- Бог е създал човека - каза жената. – А човекът създаде изкуствения интелект – косата й отново светна в кестенява усмивка. Не би слушал някоя да му приказва врели-некипели, но нея слушаше. Айранът му харесваше. Сиренето – също. – Ние хората твърдим – Бог е безпогрешен, но го забравихме – хиляди мрат по фронтовете. Други крадат. Лъжат. Превърнахме Бог в книга, захвърлена на прашна лавица. В какво ще ни превърне изкуственият интелект? Ще продължим ли да мислим? Страхувам се. Някой ден хората ще станат книги, забравена на прашна лавица.

Тогава Косьо се изправи. Остави недопитата чаша айран на масата. Не посегна повече към сиренето й.

Стана. Обърна й гръб. Тръгна към улицата. Тази не е добре. Въпреки това помисли – не бях виждал такава коса. Не бях пил такъв студен айран. Сиренето беше хубаво. Жалко за жълтата къща. Жалко за тая усмивка.

Не й каза нито дума. Дори довиждане. Защо да казва. Като нещо не потръгне сега, няма да потръгне и утре. Бизнесът го беше научил – не те ли наемат да направиш улуците днес, няма да те потърсят и в събота. Обаче животът е по-голям от улиците, в него има нещо много по-голямо от самия човек – това е някой да го чака за вечеря, всяка вечер, всеки ден. Човекът не е прашна лавица, не е забравена книга. Жалко за кестенявата коса. Вихрушка, която се беше научила да се усмихва.

Може би Косьо щеше някога да стане мениджър, голяма клечка, но големите клечки ни пътуват из цяла България с онзи як бус, който Косьо купи от един белгиец. Обаче… как да обикаляш България при тия цени на бензина? Няма да се предава. Ако ни думне някой дрон – отново се замисли, че не бърза за никъде и ще хапне сандвич за вечеря в някой павилион Скара-бира. Няма да се огъне. Трудно му беше.

Но дойде Цветница. Майка му се казваше Виолета. Толкова се гордееше, че Косьо завърши и изкара диплома за мениджър. Тя цял живот бе гледала домати и пипер. И къщата им в село Божурец - на хвърлей камък от морето - беше жълта. Баща му я беше направил сам, със собствените си ръце. Имаше слабо сърце човекът. Отиде си рано. Беше хубаво да вечерят тримата. Баща му се прибираше за вечеря. Чакаха го да се измие. Баща му не обичаше сладкиши. Човек никога няма да бъде прашна лавица, дори да си тръгне рано от света. Дори да боледува, човек вдига къща. Не се огъва. Не престава да мисли.

Ако ни думне някой дрон.

Има ли значение дали сме вдигнали къща, дали имаме диплома за мениджър, колко сме спестили.

Дойде Цветница.

Кой дявол го беше притиснал, че стигна в Каварна? Не спря в центъра на града да пие кафе или поне да си купи баничка от пекарна „Добромира“. Отмина завоя към Калиакра. Не знаеше името на улицата. Жената се казваше Цвета. Щеше да й каже „Честит имен ден“, после ще си отиде. Беше спестил пари. На шега й купи гребен – интересен, сребрист, не от павилиона на пазара. От скъп магазин го купи.

Бог създаде хората, а хората създадоха изкуствения интелект. Избиват се по фронтовете. Няма достатъчно лекарства, има достатъчно дронове.

Жълтата къща си беше на мястото. Тука се ражда денят -беше казала Цвета. Косьо се надаваше – дано е учителка.

Кой знае.

Къщата си беше на мястото. Жената не ровеше из двора както преди. Той влезе в двора – жълти нарциси, други някакви цветя от двете страни на пътеката. И зюмбюли.

Ще й каже „Честит имен ден“. Толкова, но Косьо не обичаше да живее в думата „Толкова“.

Жената излезе от къщата, която точно сега приличаше на изгрев.

Косата й, огромна кестенява буря, която можеше да се усмихва, грейна. Лицето също.

- Здравей, Косьо – каза тя.

Беше Цветница, най-хубава и най-обикновена Цветница. Той забрави да й пожелае „Честит имен ден“.

- Вземи! – каза и й подаде гребена, купен от скъп магазин.

Трябваща да добави: – „Идвам да оправя покрива на гаража ти. Много ли тече?“.

Но каза:

- Нямам си никого, Цвета.

Тогава кестенявата й коса затанцува. Изгревът започна от усмивката й.

- Ела - каза тя. – Ще донеса нещо за хапване.

Духаше вятър, но беше топло.

В Каварна винаги духа вятър.

На Цветница също.

Следете новините ни в GoogleNews