Обявяването на списъците с кандидати за народни представители все по-често включва понятието гражданска квота или цивилна листа. Партиите се опитват да разнообразят собствената си партийна номенклатура с кандидати, които би трябвало да се ползват с обществена подкрепа заради личните си и професионални качества. Добавянето на подобни имена създава определено алиби за оцеляването на партийната номенклатура. Така българските партии се опитват да демонстрират, че се „отварят” към гражданското общество, противопоставяйки по този начин за пореден път политиците на гражданите.

Гражданската квота изглежда като не толкова дълга, но доста широка споделена резервна скамейка на българските партии. Може би това е имал предвид Михаил Миков, коментирайки „късата резервна скамейка” на ГЕРБ, след обявяването на техните водачи на листи. Скамейката може и да е къса, но се оказва достатъчно широка за фигури, които чрез собственото си присъствие на избираеми места да обозначават политически анонси, какъвто е случая с Методи Андреев или генерал Стоян Тонев като водачи на листи на ГЕРБ.

Преди години Татяна Дончева бе заявила, че проблемът на цивилната листа на БСП е в това, че в нея има твърде много военни. Това се отнася в същата степен и за генерал Симеон Симеонов, който се оказа представител на гражданската квота в кандидатските листи на ДПС. Фигурата на бившия финансов министър Петър Чобанов също така добре се вмества в категорията „виден представител на гражданската квота” – преди година и половина за БСП, а сега за ДПС.

БСП има най-дълга история на „гражданска квота”. В различните състави на Народното събрание намираха място личности, които превърнаха гражданското си качество в сериозна инвестиция за политическа кариера. Кандидатът от т.нар. гражданска квота всъщност се оказа естествено продължение на фигурата на „безпартийния комунист” от 50-те и 60-те години. Той (или тя) е предан на идеята, но запазва критична дистанция спрямо партийните дела. В традицията на силно централизираните български партии гражданската квота продължава да бъде удобно отклонение, осигуряващо изкупителни жертви или партийно удобни кандидатури, срещу които апаратчиците не могат да възразят публично.

Според Търновската конституция цивилната листа или т.нар. Интендантство управлява собствеността и разходите за персонала, обслужващ монарха. Листата е списък от хора, така както номенклатурата е списък от артикули. При създаването на НДСВ през 2001 година бяха инвестирани огромни публични усилия българските граждани да бъдат убедени в това колко добре е, че кандидатите за властта са лично подбрани от Сакскобурггтотски като гаранция за тяхната почтеност и професионализъм. Нещо като новата цивилна листа на наследника на българската монархическа традиция.

По същото време в Нидерландия възникна популистката партия на Пим Фортейн, която придоби популярност като Списъка на Пим. Това бе изцяло „гражданска” партия, която нямаше партийна номенклатура. Списъкът на Сакскобургготски бързо премина в номенклатура, ползваща все повече публични ресурси за гарантирането на собствената си „надпартийност”. Подобна е и съдбата на всяка нова популистка формация у нас - от типа на ББЦ. Гражданската мимикрия много бързо преминава в партийна номенклатура, воюваща за достъп до публичните ресурси на властта.

Гражданската квота се превърна в пространство за партиен обмен на кадри. Различни публични фигури странстват из това пространство, обозначавайки част от онези обвързаности и зависимости, които определят кадровия подбор на властта в България. Няма нищо нередно в това част от кандидатите за народни представители на една политическа партия да не са нейни членове. Нещо повече – сред партиите, претендиращи да са масови, не би трябвало да има съществено значение дали един кандидат е партиен член и какъв пост в партийната номенклатура заема. Но в нашите условия прекалено ярка гражданска независимост би представлявала потенциален риск за партийната дисциплина.
Качеството „гражданин” изглежда несъразмерно спрямо партийния активист. Ако гражданинът е цивилен, то партийният кандидат изглежда униформен, подчинен на някаква паралелна логика, в която „партийната правда” има приоритет над отговорността пред избирателите. Затова и мнозинството от партийните кандидати на местни избори се явяват като „независими”, но подкрепени от конкретна партия. Затова и т.нар. експертни правителства, изградени уж на базата на партийно независими експерти, най-често се провалят с гръм и трясък.

Професионалните политици у нас се възприемат като партийни кариеристи. Колкото по-дълго някой е пребивавал в партийния апарат, толкова по-често бива определян като професионален политик. Но това няма нищо общо с управленския опит, необходим за изпълнителната власт, или с политическата компетентност, формирана чрез нея, без която народните представители остават обикновени крепители на кворума.

Кандидатите за участие в гражданските квоти имат заслуги пред ръководството на съответните партии. Най-често те се изразяват във финансова или политическа подкрепа. Експертизата и професионалната подготовка не са достатъчни аргументи за покана, както и за съгласие за включване в гражданските квоти. Така партийната благодарност се изразява в избираемо или дори водещо място в списъка на кандидатите за законодателната власт в България. Предишният управленски опит при прилагането на закона няма определящо значение. За разлика от това ключово важно за българските партии е тези „граждани” да носят допълнителна електорална подкрепа. Политическата зестра на кандидатите за властта е много по-съществен аргумент от гражданската позиция или професионалната кариера.

Именно затова гражданската квота не е инструмент за обновяване и демократизиране на българските партии. Това не е пространство, в което се експериментира или се търсят нови фигури и нови политически идеи. То остава част от фасадата, от организационната мимикрия на българските партии, които включват в него лоялни на собственото си ръководство фигури, които могат да бъдат жертвани по-лесно в ролята им на „бушони” при партийна или управленска катастрофа. Освен това чрез тях изглежда по-лесно да бъдат постигани договорки и да се насърчават т.нар. „динамични мнозинства”. А по всичко изглежда, че в състава на следващото Народно събрание, значението на подобни фигури ще нарасне.

Кандидатите от гражданските квоти не могат да преодолеят или променят облика на партията, от чието име се явяват на избори. Те се явяват на пропорционален принцип, като част от списък от партийно одобрени кандидати. Ако имаха подобна амбиция, много по-нормално би било да се кандидатират като независими народни представители. ЦИК е на път да регистрира вече седем подобни инициативни комитета, но почти никой не страда от илюзията, че независим кандидат би могъл да бъде избран за народен представител. През изминалите двадесет години това просто не се е случвало. Затова „независимите” предпочитат да са част от гражданска квота, каквото и да означава това у нас.

Предстои ни да излъчим парламент, който може да започне с едно управляващо мнозинство и да завърши със сериозни промени в него или дори с ново мнозинство. При подобна хипотеза „независимите” народни представители, както и онези от „гражданската квота”, могат да се окажат незаменими „строители” на ситуативни мнозинства, които партиите не биха искали да подкрепят открито. А колкото повече са „гражданите” в кандидатките листи, толкова по-лесно ще бъде съставена новата цивилна листа на следващото управление.

Още по темата

21/08/2014

Нашите автори

Кривото огледало

14/08/2014

Нашите автори

Клопката

08/08/2014

Нашите автори

Управление и политика

31/07/2014

Нашите автори

Условията на задачата