Царя - разказ

Николай Фенерски 13 декември 2015 в 12:23 6908 6

Бяхме се заприказвали с моя приятел, Китариста, както често го правим, седим пред халбите и просто си чешем езиците по темата за таланта и халтурата, за заравянето на таланта и похарчването на таланта и оня баща, дето дал на трите си деца по един талант... Притчата е от Библията. Зарадвал го този от синовете му, който умножил таланта си, като под талант се разбира хем паричната единица, хем дарбата, дадена ти от Бога. Ами тези, дето нямат дарби? Няма такива. Не знам по каква странна асоциация се сещам за две от нещата, които винаги са ме трогвали и не мога да ги чета на висок глас пред други хора, пред ученици например. Опитвал съм, но винаги в сюблимния миг спирам, защото гласът ми не може да преодолее коравата буца в гръдния кош и да излезе навън. Тя го затиска и вместо глас, от мен тръгват сълзи, едни такива неудържими и люти, заместващи гласа. Тук не става въпрос за талант, може би.

Може би става дума единствено за чисто разказване на обикновена история, макар че и за това си е нужен талант. Първото нещо е приказката „Майчина сълза“ от Ангел Каралийчев, талантлив писател, но защо дъждовната капка е проговорила, защо изведнъж се е превърнала в сълза, сигурно и да бъдеш майка се иска талант... Второто нещо е „Кочо“ от „Епопея на забравените“, талант е и да не се предадеш жив на врага, талант е да останеш мъж докрай, дори за това да се изисква лудост.

- Братле, ще уредиш ли да се срещна с онзи от Шоуто, актьора, дето не се появява вече от два месеца на екран. Искам да му разкажа тая история, която ще ти разкажа и на теб сега. История, която трябва да бъде разказвана от истински майстор, не от мен. Затова я повтарям постоянно, вече я разказах на няколко приятели, искам да намеря точния подход към нея, да ошлайфам диаманта, а не да го развалям. Тая история сама по себе си е като златна пара. И трябва да я споделя, не да я заравям. Но се страхувам, че няма да прозвучи както трябва от моите уста. Когато държиш толкова ценно нещо, можеш лесно да го изпуснеш от вълнение.

- Знам го тоя пич. Имали сме участия заедно на различни събития. В депресия е, щото се изгаври в едно предаване с Президента в много неподходящ момент. Не може да си прости. И затъва. Затова не се показва. Това съвпадение беше жестоко, а той е чувствителен...

- Първо ще му разкажа историята. Обаче искам да я чуе само като част от действителността, не като нравоучение. А след това ще го запозная с един човек, който има таланта да успокоява. На мен ми я разказа Павката, каскадьора, сещаш се, дето играеше в „Комбина“ и в други филми от едно време.

Та присъствал той на снимките на много от филмите, в някои бил само епизодичен герой, в други взимал участие с каскади. По онова време Киноцентъра бил богат, имал си всякакви отдели, имали си и своя конюшна, често снимали исторически филми и ползвали конете в най-различни сцени. Имало обучени коне за големите батални сцени, имало по-лични коне за специални роли, имало и един бял кон, който преди това играел в цирка, но повече му вървяло в киното, дресирано и умно животно, свикнало на хорската компания и изпълняващо безупречно всякакви команди. Расово и красиво животно бил, но освен това и осъзнавал красотата си, имал самочувствие. И как няма, като винаги го ползвали като царски кон.

Бил конят на цар Симеон, конят на цар Калоян, на цар Иван Асен Втори, на толкова много владетели, сякаш българската история се смалила и се поместила цялата в неговата геройска конска съдба. И, забележи, говорим за най-обикновено животно, за едно от многото животни, живели някога на този свят, не за човек. Един приятел смята хората за животни, колко тъжно и страшно. Родени сме, за да се обожим, а според глупавата му теория, за да се озверим. Но той не вярва в чудеса и би изтълкувал историята на царския кон по съвсем друг начин. Още малко да ти кажа за неверника, понеже мнозина са на подобно мнение. Той би се зарадвал, че интелектът на животното е толкова голям, че това доказва, че ние не сме нищо повече от него. Какво като не можело да говори? Ние няма как да знаем какво изпитва, какви са чувствата на звяра. И когато почне да прекалява по този начин, аз наистина спирам да го слушам. Душата на животното е тайнствена, но това не означава, че не можем да си дадем ясна сметка, че ние осъзнаваме душите си, осъзнаваме света, докато животните живеят някак неосъзнато, неосмислено, без да си задават въпроси и без да изобретяват нищо и без да пишат стихотворения. Според тоя човек, според тоя чудесен хомо сапиенс ние просто сме еволюирали по друг начин и абсолютно всичко у нас е плод не на Божи замисъл, а на еволюцията и случайността.

Тъжно е, нали ти казах, братле.

И продължава Павката да разказва за царския кон, а му става все по-трепетно и трескаво, забелязвам го. Присъствал на снимки с него. Преди да пуснат камерите и да почнат да снимат дублите, правят кратка репетиция на кадъра. Царят, седнал върху белия кон, изминавал няколко метра срещу камерата, пътувал нанякъде, конят ходел бавно. Когато правели репетицията, той вървял спокойно, отпуснато, с наведена надолу глава, знаел, че това е просто репетиция. Но когато чуел думичките „Камера!“, „Екшън!“, мигом се променял, изправял се гордо, ушите му щръквали и тръгвал напето с гърди напред. Много точно знаел какво се иска от него. И много правилно разбирал ролята си.

Минали години. Павката се появил пак в Киноцентъра по работа и между другото срещнал човека, който хранел конете, решел ги, извеждал ги на разходка и се грижел за конюшната. Сетил се за белия кон, за царския кон. И го попитал – какво е станало с него, любопитен бил, ако е още там някъде, да иде да го види, харесвал го. Не може да не го харесваш, всички били влюбени в него. Въпреки любовта си обаче, те всички се провалили. Или се провалили тъкмо в любовта. Най-големият провал. Конят остарял, посивял, вече не изглеждал така блестящо пред камерите, смалил се и отслабнал. А на зрителя няма да му хареса да вижда истината, зрителят не е Дон Кихот. И тогава поради икономически съображения, което значело просто да освободят място в конюшната за друго животно, от управата го харизали на цигани от близкото село.

И в историческата съдба на белия кон, вече посивял, събитията се стекли така, че циганите решили да го впрегнат в каруцата си за първи път точно когато на отсрещния хълм имало разположени камери и се снимала някаква сцена с войници, царе и коне. Млади коне, не като него. Селото било край студиото. Турили му хамута онези патладжани, нахлузили му юздата без никакви скрупули, закачили щранговете и опънали поводите: „Дий!“, но той, разбира се, не помръдвал. „Дий!“, викали те, но той не помръдвал и на милиметър, гледал пред себе си отсрещния хълм. „Дий, твоето маменце! Ще тръгваш ли ти бе, боклук такъв!“, продължавали те, но краката му били като циментирани. Тогава те се ядосали и почнали да го удрят с една дъска, много ясно, удряли го, удряли го, беснеели, дъската плющяла в ребрата му и така нататък. Нищо друго. Само това. Свлякъл се на предни колене. И умрял.

Викали му Царя. Камера. Екшън.

Виж още за:
    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови

    Още от Нашите автори

    Коментари

    За писането на коментар е необходима регистрация.
    Моля, регистрирайте се от TУК!
    Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

     
    X

    Заедно с Азов на фронта в Донбас. Нашият кореспондент Горица Радева разказва войната от първо лице