Помирение

Последна промяна на 05 май 2013 в 16:18 2844 0

 

Калин Илиев е български писател и драматург. За нас е чест, че той се присъединява към постоянните автори на OFFNews.

Докъде я докарахме!

Отново да изпитваме болезнена нужда от помирение!

Между нас и жените ни, родителите и децата, семействата ни и тези на комшиите, приятелите, колегите, обществото като цяло… Накрая, да не забравим, трябва да се помирим и със себе си.

Подобно злочестие не беше ни спохождало от началото на 20-ти век, повече от десет години.

Помним разрушителната балканска политическа ожесточеност между „сини” и „червени” от 90-те. Тогава пред очите ни беше хоризонтът на промяната, смяната на системата, свързаните с това надежди. Не си давахме сметка за пораженията, които нанася

КОНФРОНТАЦИЯТА ПОМЕЖДУ НИ

А именно това, по стара и изпитана рецепта, бе заклинанието, върху което стъпиха и новите демократични сили, за да зомбират нас – своя „електорат”, за да ни употребяват по-дълго и по предназначение. За радост на другите, върхушката на БСП, които правеха същото със своите поддръжници. Двата политически лагера взаимно се нуждаеха един от друг, подхранваха и управляваха умело езика на омразата, страха и ожесточението.

В самото начало на прехода нашите по-възрастни приятели, майки и бащи, баби и дядовци, трябваше да бъдат успокоявани, че няма да вдигаме бесилки по площадите. Че в повечето случаи тяхното членство в Партията до 1989 година не е престъпление, а израз на суверенното им право да имат идеал, дори това да се нарича Комунизъм; или пък е обясним човешки рефлекс за самосъхранение, дори това да се нарича Конформизъм” . Пак по това време беше създадена организацията „Деца и внуци на комунисти в борба за демокрация”. Търсеха се мостове, за да се успокои социалното напрежение, за да могат хората в един град, село, колектив, да продължат да живеят заедно, както са го правили столетия преди това.

В края на краищата,

СПРАВИХМЕ СЕ НЯКАК

Напук на песента „Развод ми дай”, равновесието в обществото бе запазено. Успяхме да съхраним отношенията помежду си; дори бивши приятели, разделени на „сини” и „червени”, постепенно залепиха счупената стомна на общите спомени и заедно потънаха в грижите на ежедневието. Докато сме живи обаче, по-възрастните ще носим отговорността за близкото минало.

Така, полека-лека, раните взеха да заздравяват. Изглеждаше, че времето на разделението и ненавистта е отмито в мъдрото корито на живота. Осмелихме се дори да мислим за нови идеали.

Точно тогава у нас настъпи ирационална метаморфоза. На мястото на душите на хората нахлуха животните, властта и енергията в страната бяха отвлечени.

НАСТЪПИ ПОРЕДНОТО МРАЧНО СРЕДНОВЕКОВИЕ

Беше 2009 година.

Герб раздели нацията и народа на свои и чужди. Страхът и омразата се върнаха по-силни от преди. За новите политически лидери, предимно мутри, милиционери и подобни, държавата бе плячка, управлението – банда.

Част от близките до властта бяха край нея, за да получат кървав къс от плячката; още от първия ден започнаха да се ръфат и вече се разкъсват пред очите ни. Друга част обаче вярваха в поредния месия или просто се опитваха да запазят бизнеса и работата си, с две думи – да оцелеят. Тяхната симпатия или членство в управляващата партия бяха рационални и конформистки, така както на нашите родители преди години в БКП.

От другата страна на барикадата остана голямата част от българския народ, живееше в абсурда и не вярваше на очите си. Които от тях можаха, стегнаха куфарите и с присвити очи напуснаха Отечеството. Останалите, по друга стара българска рецепта, стиснаха зъби. Накрая не издържаха и изскочиха на улицата – от студентите до пенсионерите.

Сега сме пролетта на 2103 година. В тунела на най-новото българско Средновековие

СЕ ВИЖДА СВЕТЛИНА

Електоралните нагласи се променят с часове. Правосъдната система за първи път от много години насам се опитва да работи в съответствие с върховенството на закона и в полза на гражданите.

Голяма част от поддръжниците на ГЕРБ са объркани и разколебани. Техните лидери обаче повече от всякога имат нужда от подкрепата на доскорошната си ентусиазирана армия и излъчват към нейните редици все по-агресивни послания, основно лъжи, обещания и цинизми. Но най-опасни за българското общество днес са опитите на лидерите на ГЕРБ да приравнят до себе си своите разколебани симпатизанти: „Ние сме добри и успешни, построихме магистрали, преборихме престъпността. Затова се опитват да ни попречат, да ни изкарат виновни! По този начин изкарват престъпници и вас, защото ние с вас сме едно! Единственият изход е да продължим заедно борбата! Напуснете ли ни, не ви чака нищо добро! ”

Каузата им обаче е напълно изгубена, срещу авторите на тези заклинания вече се повдигат съдебни обвинения за участие в тежки престъпления.

В тази ситуация много от поддръжниците на доскоро управлявалата партия искат да я напуснат, да се оттеглят от барикадата и заживеят както преди. Заедно със своите довчерашни политически противници – съседи, колеги, приятели и роднини.

Нямаме какво да делим с тези хора, те са като всички нас – излъгани от поредната илюзия за светло бъдеще. Нещо повече, носят дълбоко омерзение от своята употребеност. И чувства за вина, което им е трудно да изрекат.

Нека ги приемем, без да им задаваме въпроси. България има нужда от всички нас.