Не питай за премиерата - разказ от Здравка Евтимова

Какво й е хрумнало! Явор инстинктивно скри лице зад завесата, след което телефонът му иззвъня. Да, Даря. Можеше да не вдигне, разбира се. Но вдигна.

- Видях, че се криеш – каза телефонът с нейния подострен като пила глас.

- Не желая да те виждам – заяви Явор. Най-удачното според здравия разум беше да сложи точка на това повествование, но той не сложи точка, а изключително тъпо добави – Ти знаеш защо не желая.

Не беше нужно да гледа в екрана на камерата, за да си представи Даря – къдравият смерч на косата, едната ръка с ръкавица, другата премръзнала, ръкавицата изгубена. Нямаше да се учуди, ако бе обула два различни ботуша. Тя не подчерта - нелогичен си, нито дори - постъпваш глупаво – и това го изненада истински.

Телефонът направи дълга пауза, което беше трудно за вярване. Даря запълваше всеки промеждутък във времето с взрив от думи. Желаеше да стане режисьор, продуцент, художник, драматург, писател, като същевременно планираше да отвори магазин за здравословни храни на улица „Люлин“. Паузата в телефона се превърна в мълчание. Тук последва втората стратегическа грешка на Явор. Не затвори. Защо? Защото го беше рисувала с въглен, с пастели и с туш. Той отново заяви, което всъщност му отряза главата, защото би следвало светкавично да преустанови разговора.

- Не желая да те виждам – повтори тезата си той.

- Пет хиляди - обяви телефонът и издълба типичната яма, каквато гласът на Дана оставяше в слуха му.

- Какво? – изтърва той, което в никакъв случай не следваше да прави. Не бива да отговаряш, когато видиш номера на Даря, не бива да говориш с Даря, нито да споменаваш името й. Съвсем различно е положението, когато в сценария стане дума за пет хиляди. Парите са материя, по-висока от принципа.

- Какво имаш предвид – започна културно той, но тя не обясни и Явор зададе уточняващ въпрос: – Пет хиляди какво?

- Евро – отговори Даря. – Толкова не сме похарчили от сметката, в която внасяхме заедно.

Толкова много! Зачуди се Явор. Той беше свръхпредпазлив по отношение на бюджета, за да не каже стиснат. Светът е на свършване, мислеше той. Геополитика, войни, върви на зле, но аз вървя на добре. Това са пет хиляди – да, бяха внасяли заедно в сметка, и той много внимаваше да не влага повече от нея, изискваше бележки за внос, както и за всички разходи. Някак изненадващо му се изсипа, че не са изпукали всичко. Но на Даря можеше да се вярва. Тя харчеше и му представяше бележки – дори месец след като се разделиха. Изпращаше му снимки от бележките, с които плащала тока и интернета.

Той беше бижутер, от стар бижутерски род, прочут с последователната пестеливост на предшествениците му. Но Явор беше надминал всички – затова успя да отвори ателие на булевард „Каравелов“. Работеше внимателно, на сигурно, никакъв риск, твърдост и никакви отстъпки. Освен това ръката му беше точна, а е известно, че колкото по-стиснат е духът, толкова по-пълен е джобът. Затова петте хиляди му прозвучаха симпатично.

- Е? – каза той.

- Не се безпокой – успокоиха го стружките в гласа й, което означаваше, че трябва да се безпокои. – Вече сме се разделили окончателно, така че не си застрашен от моя чар. Скъсването е окончателно, аз спазвам това условие и го уважавам.

Може да беше загубена като художник, но не лъжеше. Явор не помнеше да го бе пързаляла финансово през единадесетте месеца, откакто се беше нанесла при него. Ще те рисувам, ще напиша за тебе роман - беше обещала тя. И го рисува. Написа роман, който никой издател не прояви малоумие да публикува, но на Явор му бе забавно как го вижда една млада глупачка. Виждам те като откачалка, която въпреки златарското ателие ( честно казано, одираш кожите на клиентите), пести до припадък. Това ще те съсипе. Продаваш старите си дрехи по интернет, търгуваш обувките си, мебелите, одеялата, старото си бельо. Пазариш се с клиента за всеки използван чифт чорапи.

Откачалка ли! Явор се вбеси. Това бе краят. Обида. Основателна причина да се разделят.

- Можем да отидем заедно някъде, за да изхарчим парите – продължи телефонът и против волята му пилата в гласа й произведе мощен ефект върху него. - В края на краищата тия средства са останали в общата ни сметка и принадлежат на двама ни.

Последва безсмислен диалог. Най-умното би било да ги разделим и кой откъде е, изтъкна Явор. „Но аз съм направила резервации, които ще изгорят залудо“ – изплака пилата.

- Не желая продължение – напомни Явор. - Когато кажа край, значи е край.

- Край е - съгласи се телефонът. - Ще взема половината от сумата, а ти използвай резервациите с твоята нова нежност.

Тя умееше да го вбесява.

Така се озоваха на ски – не на Банско или на Боровец, а на някакъв си Картал. Защото там е евтино, обоснова се Даря. Аз от удоволствие не пестя, искаше да й възрази Явор, но пестеше, затова не възрази – просто щеше да изхарчи едни пари. Тя ставаше още по тъмно, караше цял ден. Оставяше го до да спи до обяд.

Даря прецизно отделяше сумите, които плащаше за ски влековете и оставяше неговия дял непокътнат. Вечеряха заедно – тя бъбреше за разкази, които възнамерявала да напише, за филм, който ще направи по романа, който му е посветила. Със сигурност ще забогатее.

- В тази светлина - обърна се писателката към Явор -. Може ли да ме запознаеш с някой твой колега, не приятел – подчерта тя. - Защото ти нямаш приятели. Моля, запознай ме с някой заможен златар, готов да вложи пари в моя филм.

Явор й припомни: – Знаеш много добре, че не върша нищо даром. Какво ще получа в замяна на посредничеството от моя страна?

Светкавично включи на скорост. Защо не? Имаше предвид един бастун, нагъл и прост. Екземпляр низша проба. Златар. Златен шанс да го свари в собствения му сос. Даря ще свърши работата по финансовата екзекуция на конкуренцията. Филм? Тя ще прегризе вратлето на бастуна с безмозъчното си изкуство. Това е сигурно.

Явор изпи кафето си. Беше му известно, че Даря не разполага с никакво имущество.

- О, разполагам – възрази тя. - С пръстен от баба ми. Пръстенът ще стане твой, ако ме запознаеш с човек, готов да вложи пари във филма ми.

Пръстенът стана собственост на Явор. Той спази своята част от уговорката - запозна я с бастуна, стиснат като смъртта стар ерген, златар (виж ми окото!), пълен въздържател. Чистофайник, педант, веган, пълен отврат. Даря предостави на Явор пълен финансов отчет какво е похарчила от общите пари. Оставаха й да профука още 65 евро, но тя щедро му ги подари.

Тука има нещо, заподозря той, но прибра сумата. Писателката, която бе и провалил се художник, си би камшика и изчезна от хоризонта без обяснения.

Явор и старият ерген се срещнаха след седмица.

- Не съм й чел романа, но сигурно не струва - сподели Явор със стария ерген.

- А тя как ти се струва? – поинтересува се ергенът.

Явор нищо не изтъкна с изключение на факта, че я е зарязал, защото за нищо не става.

- Значи става – заключи ергенът. Двамата изпиха две бутилки вино и като почтени мъже си разделиха парите за сметката.

След време, около месец-два, Явор все пак прочете романа, който Даря бе захвърлила в килера на дома му – оказа се, че героят е откачалка и борец за правда. Унижаван, мачкан. Несломен. Влюбен в момиче, което е художник и желае да стане режисьор, писател, поетеса и продуцент. Вятър я вее на кобила с неопределен цвят – нула финансов приход, заключи Явор. Момичето рисува героя ти с туш, ту с въглен и пастели – да, героят е невъобразима стипца, но момичето е влюбено в този стиснат глупак. Въпросният притежава златарско ателие на булевард „Каравелов“. Момичето продава колата си и лъже стипцата, че в общата им сметка са останали 5000 евро, макар че там има 23 евро. Момичето се бори за нежността на смачкания екземпляр.

Повествование за любов, на което Явор не повярва, защото притежаваше златарско ателие. Не повярва, когато другият златар, старият ерген, му се обади и поднесе следното съдържание: – Тя отказа да се омъжи за мене. Питах я защо. Тя обясни – „Има един много стиснат човек с магазинче на булевард “Каравелов“. Ужасен тип, но какъв златар! Какви чудеса правят ръцете му.“

Явор се запита „Глупак ли съм?“ и реши, че не е глупак. Разгада схемата – бастунът ерген и Даря са сключили съглашение, за да го спуснат по нанадолнището: Явор ревнува и потъва в камъша на любовта.

- Ти сериозно ли? – беше подхвърлил той, колкото да каже нещо на бастуна.

Бастунът въздъхна по телефона.

- Не съм се отказал от нея – заяви той и добави фраза, която никой редактор не би склонил да публикува поради наличие на значителна нецензурност.

- Луд си, брат – съжали го Явор, което ергенът контрира с:

– Ти си луд, брат.

Приключиха разговора, оставайки прекрасни колеги, конкуренти и приятели.

Не може да се общува със жена, която пропилява 5000 евро за едното нищо. Това е еквивалентно на финансово самоубийство, разсъждаваше Явор. Глупак ли съм, отново се запита той и отново реши, че не е. Обаче на дванайсетия ден, въпреки трезвите доводи и умозаключения, стигна до мисълта – „Тя е пропиляла 5000 евро за мен!“.

Може би все още беше сънен, когато в студената събота на януари чу телефонен звън.

- Зная, че не желаеш да ме виждаш, Яворе. При тебе край значи край. Но при мен край означава любов.

Телефонът замълча като предател. Явор също мълчеше като предател. Накрая технологията се предаде и заговори с нейния, чувствителен като пила глас:

- Днес, събота следобед, те чакам в пет пред Софийска градска библиотека на площад „Славейков“.

От една страна бизнесът потръгна добре в новата година. От друга страна през януари е мразовито. Може би все още се чувстваше уморен. Спеше му се. Беше студено, духаше вятър, но какво друго да прави вятърът през януари, освен да духа и да те охлажда до грип?

В събота следобед, в 17:00 часа, Явор, въпреки неблагоприятните метеорологични условия стърчеше на площад „Славейков“ пред Софийска градска библиотека. Край него бързаха хора, потънали в палтата си. Не се виждаха лица. Колко много шапки и грозни шалове. Народът е изнежен и разглезен. Как няма да го хваща грип. Колко е часът? Пет и седем минути. Що за наглост. Столичната библиотека трепереше от студ зад гърба му. Глупавата режисьорка, писателка и кой знае още каква беше казала - „В пет.“

Стана пет и десет. И дванайсет.

Онази не идваше.

Стига бе.

Пет и двайсет и пет.

Даря не се показваше отникъде. В пет и двайсет и шест телефонът му звънна нервно, бодливо, като че някой беше изпилил електроните му.

- Яворе, бъди здрав! – телефонът направи пауза, след което се замисли и добави: - Не питай за премиерата на моя филм. Не желая да те виждам. С уважение, Даря.

Следете новините ни в GoogleNews