На един от тях

Здравка Евтимова Последна промяна на 09 октомври 2013 в 18:47 6031 2

Здравка Евтимова
Здравка Евтимова

- Днес не съм ти възлагал да пишеш – изпитателният поглед на съпруга ми е насочен към мен.

- Правя го за удоволствие - отговарям. Безобидно обяснение, което Калин е склонен да понесе.

– Ти си подредена, а за мен редът е сред най-високите добродетели.

Когато употребеше съществителното „добродетел”, разговорът потичаше в посока Саня. „Утре Саня ще ни гостува, затова искам до час да ми представиш примерно меню за обяда.”

Какво ме бе привлякло на времето да се омъжа за Калин? Тялото му и сега изглежда стройно, но у някои хора дори стройността е порок. Той стана много богат. Преди време се заблуждавах, че хладният блясък в очите му е израз на решимост. Днес със сигурност зная, че когато очите на Калин светят хладно, някой хубав човек в красив квартал на града ни издъхва тихо или със стон, в зависимост от мерките, предприети за него. Преди години, Калин твърдеше: -„Обожавам, че си грамотна, знаеш кога и къде да поставяш запетаи. Освен тона с тебе мога да намеря най-дребното нещо по всяко време у дома.” Родиха се синовете, пораснаха и заминаха да се обучават в швейцарски колеж.

Той стана още по-богат и се запозна със Саня, която редовно довеждаше у дома, защото никъде другаде не било така подредено - с висок естетически вкус. Аз сервирах на Саня и Калин - бях чиста жена, от която не се гнусяха.

- Искам да й сготвиш риба със задушени зеленчуци. Погрижи се за прилично вино. - Приличното вино струваше над определена цена. Саня се нуждаеше от това питие заради разстроения си стомах.

Намирахме се на мой терен, тоест вилата в Бояна, оградена с бели стени. Те биха били красиви, ако във всички помещения не бяха инсталирани камери – каквито имаше и в двора. Калин искаше да бъде сигурен, че никой не го краде в собствената му вила – под „никой” естествено подразбираше мен.

- Днес не ми харесва начина, по който ме гледаш – отбеляза той, макар че отдавна не го гледах въобще.

-Ще приготвя бяла риба с кореандър и сос от сирене „Хауда” – казах аз. – Саня обича сирене „хауда”, както и нетрадиционни рибни блюда.

- А помисли ли какъв десерт ще й предложиш?

- Помислих – казах аз, макар че едва ли давах пет пари за предпочитания от Саня десерт.

- Налине си забравила какви последствия може да има това?

- Съвсем не съм - потвърдих аз . – Ако не й хареса обядът, на следващата сутрин ще се събудя на спирката на автобус N 360.

През отворения прозорец на вилата се чуваше как пеят птици. Чуруликането им в най добрия случай ми беше безразлично. Саня обожаваше Калин и птиците. Аз не обожавах Саня. Писането не беше приятен процес за мен, защото:

- Нов материал за писане – уведомяваше ме Калин, подхвърляйки някое име и фамилия, надраскани върху парче хартия.

Аз пишех колко достоен човек, прекрасен съпруг и всеотдаен баща е бил притежателят на съответното име приживе. След няколко дни виждах същото име, издълбано върху красив мраморен паметник, разположен на елитно място в Централното софийско гробище.

- Писател като тебе може някога да се събуди мъртъв – бе отбелязал Калин, ала не се тревожех особено. Аз съм прекалено малка риба в реката на бизнеса му, за да се събуждам мъртва. Изявите ми като писател се ограничаваха единствено и само в съставянето на сърцераздирателни надгробни слова. – Ако Саня харесва храната, която й готвиш, ще живееш охолно в тази хубава вила. Нищо няма да ти липсва. Ще ти купя дори малък джип.

- Високо ценя малките джипове – отвърнах аз.

- Въпреки всичко днес нещо не е наред – отбеляза Калин. Може би наистина имаше право. Всъщност правото бе винаги на негова страна. – Очаквам обяда готов в 12:45.

- Саня се обади. Днес тя няма да дойде на обяд- казах аз.

Саня беше съученичка на малкия ни син. Калин я беше забелязал на едно парти на класа, което синът ни беше организирал у нас. Сега съпругът ми живееше със Саня в мезонета, където по-рано живееше с мен. Саня имаше силно развити певчески способности, които Калин задълбочи, утвърждавайки я като певица-звезда.

Когато малката не се чувстваше добре, каквото впрочем беше постоянното й състояние, аз я водех на лекар. Друга основна моя задача беше да сервирам на масата, докато се хранеше тя, а това не бе приятна дейност: Саня постоянно забелязваше петънца по ръба на чашата си, потропването на порцелан я изнервяше. Имаше обичая да ме вика многократно, вперила изразителни очи в приборите – тъкмо бях изнесла салатата и Саня пожелаваше още съвсем мъничко. О, как ли щеше да се почувства по-късно бедният й стомах! Знаех как се чувства бедният й стомах, защото поддържах непрекъснат контакт с Д-р Христов, най-добрият гастроетеролог в града.

- Не ми допада начинът, по който ме гледаш – въздишаше Саня.

Един петъчен ден не й допаднаха ролцата с раци, затова бях изхвърлена по нощница на спирката на автобус N 360. Живях два месеца в едно мазе с мухъл по стените на Женския пазар. Калин отказа да ми даде дрехите и доста студ събрах. Съпругът ми ме натири, за да не възпрепятствам развитието на Саня. Една сутрин изневиделица шофьорът му ме прибра във вилата и тогава Калин за пръв път отбеляза:

– Ти си подредена жена. Изчисти тази кочина – под „кочина” разбираше стаята на дивата и спалнята, където задълбочаваше певческите й качества.

Вилата по-рано принадлежеше на приятел на Калин, на чието погребение ме бе задължил да присъствам. От тази ден датират писателските ми изблици – моите нежни, изпълнени с тиха печал надгробни творби, посветени на лицата, които съпругът ми беше пратил в света на сенките. Тогава прочетох първото си погребално слово. След края му плачеха всички – съпруга, деца, колеги, облечени в черни костюми. Дори Калин се просълзи – след този случай заеквах почти две седмици.

Придобих ново задължение – Калин ме изпращаше с огромен букет от цветя на погребенията на приятелите си – такива събития се случваха често, присъстващите мъже бяха стройни, младите им дами красиви, всички до една певчески звезди. На много от тях бях приготвяла бифтек със сирене „Хауда”. За това, че все още не съм се събудила мъртва, мога да благодаря единствено на милото холандско сирене„Хауда”. Освен това хората високо ценяха траурното ми творчество. Доверяваха ми се.

- Днес ме дразниш – извика Калин.

Наистина бе много проницателен! Не случайно ме пращаше да изричам последно сбогом на най-добрите си приятели от толкова години насам. Гордееше се от изпълнените с чувство думи, с които обсипвах покойните. Цветарят, от който купувах погребалните венци, откри втори магазин, окуражаван от честите ми покупки.

– Какво си забила нос надолу, по дяволите! – смъмри ме Калин.

- Саня настоява да я спомена в словото - отвърнах тихо аз. - Не вярвах, но май наистина е привързана към тебе. Държи да се спра по-подробно на децата – да осъзнаят какъв баща са имали.

- Какво плещиш? Какво правиш, по дяволите!

Над компютъра ми също беше инсталирана камера, беше есен, времето беше приятно.

- Днес пиша за тебе – отговорих тихо аз.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

12.10 2013 в 19:59

Здравка Евтимова си е!!!!!!!!!!!

11.10 2013 в 21:23

С риск да прозвуча ...хмм ,особено ))) : Българската Алис Мънро се казва Здравка Евтимова !Жива ,здрава - да сте ()