По-дълго от вятъра

Здравка Евтимова Последна промяна на 18 септември 2013 в 17:37 9973 3

Здравка Евтимова
Здравка Евтимова

Емил нямаше достатъчно пари. Всичките му приятели го бяха забравили. Не можеше да си плати данъка „пол”, а това означаваше, че не може повече да бъде мъж. Щяха да го трансформират в камък, подозираше, че след това ще се превърне в глуха и сляпа прах. И всяка частица от праха, която щеше да бъде, щеше да чува стъпките й. Ния! Как можеше да я забрави? Няколко пъти бе ставал камък заради нея. Семейството й никога нямаше да се съгласи да заплати неговия данък „пол”. Те не желаеха да го виждат близо до Ния: превръщаха се в лавина обли камъни и той трябваше да се катери, да ги заобикаля, да пълзи, за да стигне до нея.

Трябваше да изтърпи всичко, за да я зърне. Те бяха безкрайни зъбери, които се надигаха пред него, за да го спрат. Когато накрая успя да заплати данък „пол”, баща й му каза, че са я трансформирали в слюда или може би в парче мрамор. Емил тръгна да я търси. Как можеше да бъде сигурен, че онази сива скала, която стърчеше и разрязваше небето като нож, е Ния? Вярваше, че ще я познае, много дълго бе чакал - забравена прах, смазана и стрита на пудра креда без собствена форма, после беше канара на морския бряг, затова знаеше – един камък щеше да познае, ако другият камък е Ния.

Веднъж тя беше малък остров в морето, след това я бе открил на брега – мека, гореща дюна. Тя беше хълмче от пясък, а той беше вятърът нощем, който я докосваше леко, много внимателно. Искаше я толкова силно, че бе съгласен да остане влажна пръст всичките си дни без нея.

Емил се бе подвизавал като пясъчник и гранит. Беше много търпелив. Понякога замръзваше - беше тиня в студените есени. Бе работил като копач години, безкрайни години.

Копачите бяха безполови същества - разрязваха камъните и носеха торби с пясък, с които други копачи строяха къщи. Беше се смесвал с други камъни и пак не успяваше да плати данъка си, за да бъде мъж. Беше стена от къща, камара чакъл в основата на големи мавзолеи, керемида на покрива на беден коптор, комин, задръстен с отровен пушек. Не можеше отново да стане мъж, докато къщата не се разпадне, докато покривът й не се стопи в горещото пладне, докато коминът не се раздроби на невидими прашинки, слели се с пушека.

Копачите бяха неудачници, отчаяна паплач, която живееше, за да трупа пари. Чувстваха се безкрайно щастливи, когато успееха да задигнат шепа монети отнякъде. Убиваха други копачи за шепа монети. Не бяха нито мъже, нито жени, не носеха зародиши в себе си. След векове, прекарани в сляпо изграждане на къщи и прокарване на пътища, те успяваха да платят данъка си и ставаха мъже или жени за ден. Емил знаеше много добре какво означава човек да бъде копач. Като копач той беше направил градина сред пустинята за двама младоженци. Гледаше как се целуват и се въртеше наблизо, докато се любеха. Задачата му беше лека – трябваше да им донася храна и вода. Изглежда неговата кротост им допадаше, защото му плащаха щедро.

Дори докато тлееше като копач, не я забравяше. Не знаеше къде е Ния. Само се надяваше тя да не е копач като него. Искаше да спести достатъчно, за да я откупи, да изплати и нейния данък. Родителите й можеха да си позволят всичко, да поемат всякаква цена и тя можеше да остане момиче през целия си живот. Родителите й можеха да намерят различен мъж за нея всеки път, когато тя бе жена, ала Ния…

Емил си спомняше.

- Ти си моят хляб и моят глад – беше казала тя. – Не искам никой друг. По-добре да бъда копач цял живот… или къща, която никога няма да се разпадне, ако ти не си с мене.

Емил не искаше никое друго момиче. Можеше да си позволи да остане мъж за един час всяка година. Винаги щеше да има жени за него. Бързо можеше да си намери любима и тя щеше да го обича; да бъдеш жена бе краткотрайна наслада и всяка секунда от това време беше скъпоценна. Често бе виждал някой мъж да милва най-обикновен кафеникав камък: неговата приятелка не бе имала пари да си плати данъка и времето, отредено й да бъде жена, бе изтекло безвъзвратно. Понякога жена държеше в ръка малко камъче. То беше човекът, когото тя бе целувала преди минута.

Емил знаеше какво се случва след целувката. Жените хвърляха камъчетата и се втурваха да търсят други партньори. Всеки миг означаваше щастие. Всеки удар на сърцето беше блаженство. Мъжете захвърляха сивите късовепясъчник, които преди две вдишвания са били любовта на живота им. Никой не губеше ценно време.

Ния беше в сънищата му. В деня, когато най-сетне отново стана мъж, един кратък зимен следобед в безкрайната година, Емил не потърси друго момиче. Искаше Ния.

- Ти си моят бряг и моята безкрайност – беше казала тя. Ния, неговата Ния.

- Този не е наред – подхвърляха копачите. – Луд за връзване. Сигурно е камък, когото сме разрязали не както трябва.

Ала Емил не беше камък, разрязан не както трябва. Той се надяваше, че Ния е малко камъче, което можеше да притисне до сърцето си.

- Ще платя на някой копач да издълбае твоето име върху мен, след като ме превърнат в камък, Емиле – беше казала тя. – И ти ще знаеш къде съм. Ще ме намериш.

- Родителите ти няма да позволят да станеш камък. Ще платят. Ще намерят някого за тебе.

- Не – бе отвърнала тя. – Няма да бъда жена за никого, освен за тебе.

Той не можеше да я намери.

Цяла вечност бе останал грамаден блок от гранит, преди да спечели достатъчно пари отново да бъде мъж. Заплати на един копач да издълбае името й върху сивата скала, в която се бе превърнал. Така пропиля всичките пари, спечелени докато бе пясък, и онези, които бе спестил като прах и лепкава тиня. Копачът, който бе издълбал името на Ния върху него, можеше да си позволи да бъде мъж една безкрайна седмица с парите на Емил.

Емил чакаше. Беше блок гранит. Ветрове го блъскаха, мъгла спеше върху него, затова цялата му повърхност беше хлъзгава и ледено студена. Птици кацаха върху него, върху гранита поникна мъх и започна да разрушава кристалите му. Умирайки бавно, Емил печелеше пари. Надяваше се, че мъхът не е покрил името на Ния. Молеше се то да остане издълбано дълбоко и остро в него.

Един ден Ния дойде. Докосна мъха, който растеше на неговата повърхност. Ръката й потъна внимателно, много бавно в мъглата, която го обвиваше. Разчисти листата, които бяха падали върху него толкова години.

- Емо! – прошепна тя. – Мили Емо!

Камъкът не може да чувства, така бяха казвали на Емил много пъти. Камъкът не може да обича лятото и ветровете. Емил знаеше всичко това. Но то не беше вярно. Тя беше тук, неговата Ния.

Ти си моят хляб и моят глад. Ти си моите очи. Ти си моята топла мъгла и моите птици, Ния.

Той разбираше думите й. Усещаше докосването й. Толкова дълго бе живял като безполов копач и я бе обичал. Бе прах и ветровете го бяха разпръснали навсякъде по света, и я бе обичал. Бе каменен път, който родителите й бяха разрушили, и я бе обичал.

… Нещо се случваше. Повърхността му се напука. Дълбоки цепнатини запълзяха в студената му гръд, мъхът, който растеше върху него, се запали. Беше платил на онзи копач да издълбае името на Ния върху него. Сега името й вече го нямаше. Кристалите му се гърчеха и скърцаха, гранитната му твърдина се огъна и потрепери. В него нямаше повече сила. Той бе престанал да бъде камък. Не беше пясък, нито прах. Не знаеше какво става с него.

Изведнъж чу гласа й.

Гледай!

Да, ти беше права, детето ми.

Приказваше баща й. Емил разбираше думите. Разпозна човека по твърдия допир на ръката му. Емил бе камък и баща й го бе подритвал и блъскал стотици пъти.

- Погледни го. Какъв прекрасен рубин – обади се друг глас на мъж, който Емил не беше чувал никога. – Как е възможно този евтин гранит да произведе такъв невероятен скъпоценен камък!

- О, те всички стават такива, Джеймс – каза баща й. – Важното е да ги накараш да се влюбят.

- Годеницата ми наистина прави чудеса с тези скали – възкликна мъжът, когото Емил никога не беше виждал. – Ти си невероятна, Ния. Поздравления!

- Благодаря ти, Джейми.

Нямаше вятър, мъглата си беше отишла. Сега Емил не беше човек и нямаше сърце. Нещо много по-силно от сърце се разкъса в него.

- Хайде да измъкнем прекрасния рубин от гранитното му бунище – предложи баща й.

- Това е най-хубавият скъпоценен камък в колекцията ти, скъпа – каза мъжът, който се наричаше Джеймс, и внимателно постави Емил в малка кутия. Около дузина по-малки рубини блеснаха за миг, преди да се затвори дебелият капак.

Ти си моят хляб и моят глад. Ти си моят бряг и моята безкрайност, крещеше онова, което бе по-силно от сърце, някъде дълбоко вътре у Емил.

Може би Ния не знаеше, че рубинът е камък, който живее по-дълго от вятъра.

Ния.