Страницата

Здравка Евтимова Последна промяна на 02 октомври 2013 в 20:24 9286 5

Здравка Евтимова
Здравка Евтимова

Понякога морето беше тихо, слънцето светеше, или поне така мислех. Щеше ми се да изтичам до брега, да поплувам, но подозирах, че в мига, когато докоснех водата, ще връхлети буря. Само си въобразявах, естествено. Чувах свирепия вой на вятъра, вълните хвърляха хладна ярост от другата страна на хартията. Аз пишех разказ върху страницата, а от другата й страна ревеше океанът. Хартията беше стената, която ме отделяше от безкрайната, мразовита вода. Понякога се питах: какво ли ще се случи, ако пробия малка дупчица в този бял лист? Дори си бях купила джобно ножче, което държах на бюрото си. Често забравях какво пиша и седях – объркана, неподвижна , цялата в слух.

- Какво правиш? – попита ме Ленко, моят съпруг. Съзрях страх в очите му. Не му разказах за скалите, за прибоя, за вълните, които блъскаха брега. Не му казах, че чувам писък на гладни птици, но той почувства, че нещо с мен не е в ред. – Неприятно ти е, че разказите ти не се продават – измърмори. – Я ги остави. Разказите са глупави измислици. Ела тук.

Когато бях с него, не чувах океана. Страхувах се, че ще пропусна редките грейнали в слънце часове, когато вълните заспиваха и едва докосваха хартията от другата страна. Това бяха най-щастливите дни в живота ми. Залепвах ухо до белия лист и слушах. Отначало долавях тих стон на уморена вода, после пясъците започваха да шептят и брегът идваше толкова близо, че усещах грапавините на малките камъчета под върховете на пръстите си.

- Не говориш със сина ни – упрекваше ме Ленко. – Той има нужда от тебе. Не му се усмихваш. Не ме забелязваш.

Имахме малка къща на брега на Черно море – беше я купил Ленко. Не обичах морето. То трещеше през зимата, през лятото туристи пъплеха навсякъде, пясъкът не се виждаше от чадъри и плувни дюшеци. Обръщах се с гръб към вълните. Плувах нощем. Тогава брегът бе въздишка във въздуха, водата се вливаше в нощта, брегът докосваше страницата с океана, който бях оставила на бюрото си.

- Знаеш ли, сигурно съм влюбен в друга жена - подхвърли мъжът ми.

Какъв смешен човек, помислих си. Свободен си да обичаш, когото искаш. Свободен си, но аз не съм , Ленко. Аз искам да ида отвъд.

- Мамо, защо не работиш с компютъра? – попита синът ми. – Не пишеш нищо на онази хартия. Непрекъснато се взираш в нея. Зад листа няма нищо, мамо.

Но аз чувах плисък на вода от другата страна. Отначало ми се струваше, че някоя песъчинка се е ударила в листа. После ме обземаше страх. Разтърсваше ме черна паника – ами ако океанът нахлуе в къщата? Синът ми беше в стаята си. Моят син!

- Искаш ли да те отведа от другата страна? – попитах момчето аз. – Там има слънчеви дни, вълните се кротки като картините по стените в твоята стая. Водата е топла…

- Черно море ми харесва много повече от твоята страница – отвърна момчето. – Страницата ти е пълна лъжа. Губиш си времето със смачкан празен лист.

Потропващите звуци върху хартията се засилваха. Можех да се закълна, че някой печата от другата страна. Сигурно прибоят пишеше разказ за своя бряг. Понякога шумът замираше и зад страницата започваше най-светлият ден. Знаех, че ниско над водата прелитат чайки, имаше слънце, безкрайността ми беше приятел. Посягах към джобното ножче, очакващо на бюрото ми. Исках да отида оттатък, зад страницата. 

- Трябва да вървя - чух гласа на Ленко. – Сбогом.

- Върви – отговорих. – Бъди здрав.

- Беше толкова ревнива – изрече едва чуто той. – Какво става с тебе?

- Тя вижда нещо зад онази хартия – подхвърли синът ми. – Онзи лист я промени.

Нямаше ги от месец, може би месец и половина, моят син и мъжът ми, или поне така мислех. Не пишех разкази. Описвах звуците на водата, които се носеха към мене. Те бяха великолепни и могъщи. Страницата беше единствената пътека, която знаеше къде започва бялата пролет на надеждата ми. Може би Ленко и синът ми бяха у дома през цялото време. Да, някой приготвяше храна и ми даваше да ям. Въобще не помислях какво се е случила с онази жена, в която бе влюбен Ленко. Потропващите звуци продължаваха да бягат към мене. Океанът бе спокоен, мислех за писателя от другата страна на страницата. Той сигурно не беше така висок и красив като мъжа ми. Вярвах, че лицето му е загоряло от слънцето. Сигурно беше уморен, бе писал върху водата месеци наред, а никой не четеше историите му. Съжалявах го и почуквах по страницата с добре подострения си молив. Веднъж ми отговори – потропа върху хартията толкова внимателно, толкова плахо, че едва не заплаках.

- Зад хартията няма океан. Там никой нищо не пише - каза мъжът ми, все така влюбен в друга жена. – Искам да си щастлива както преди да намериш оная тетрадка с една единствена страница.

Той не знаеше, че това бяха най-щастливите ми часове, ухаещи на солен вятър, спокойни и ведри като полет на гларус в небето. Може би океанът бе низ от светли дни, така и не стигнали до мене, красиви седмици, стопили се безследно преди да спрат пред вратата ми. Кой работеше от другата страна на страницата? Аз живеех с моите разкази в най-малката стая на къщата, далеч от плажа на сърдитото Черно море. Имах съпруг, влюбен в непозната жена, и син, който по всяко време се нуждаеше от вниманието ми. Те, двамата, не бяха част от щастливите ми дни. Може би брегът от другата страна на страницата бе мястото, където ме очакваше смъртта, почуквайки тихичко върху белия лист – тя ми показваше колко по-истинска е от монотонния ми живот, а разказът, който бях написала върху хартията, бе просто врата към океан, който никога нямаше да преплувам. Надеждата ми, че ще плувам дълго, нямаше никакво значение. Човекът - онзи не толкова висок, нито красив - живееше в разказа.

Върху бузата му имаше дълъг, грозен белег. Твоята синя тениска ми харесва, беше ми казал той. Ще дойда и ще те намеря каквото и да става. Ще ти донеса синьо лале. Сини лалета няма, бе заявила жената, която имаше малка стая в моя разказ. Аз бях тази жена. Живеех в думите и хартията ме спасяваше от отливите. Ще ти донеса синьо лале, повтори мъжът и разказът ми изведнъж свърши. Може би режещият вятър зад страницата бе моята паника, че никога няма да видя лалето. Имах някаква надежда, но тя угасна. Сянката на моя съпруг бе моят дом, стаята ми бе направена от страхове, а вълните зад стария смачкан лист въобще не искаха да идва нощта.

- Скъсах страницата от тетрадката ти – каза мъжът ли. – И я изгорих.

Застинах на място. Не можех да помръдна. Нямах тетрадка. Нямах океан. Нямаше аромат на сол. Нямаше безкрайност. Хвърлих ужасен поглед към бюрото си.

- Синът ни има нужда от тебе. Аз имам нужда от тебе – заговори съпругът ми. – Искам да бъдеш здрава. Зад страницата няма нищо. Абсолютно нищо.

Вечерта им направих супа. Сутринта заведох сина си в зоологическата градина. Не помня колко време не бях излизала с хлапето. Ядохме сладолед и сандвичи, той непрекъснато бъбреше. Аз крачех до него, цялата в слух. Но не слушах него. Вълните ги нямаше. Нямаше океан нито чайки. Синът ми приказваше ли, приказваше. Историите му нямаха край. Мъжът ми купи цветя и предложи тримата за заминем за Франция, една кратка екскурзия до замъците на река Лоара. Можем да прескочим и до Лил, предложи той. Исках да си остана у дома. Купих нова тетрадка, после още една и още една. Нито една от техните страници не ме разделяше от океан, свит в паника и надежди. Заключвах се в стаята си и слушах. Залепвах празните листа до стената. Нищо не се случваше. Смъртта и надеждата ме напуснаха.

Мъжът ми носеше цветя почти всеки ден, синът ми бе щастлив и бодър. Започнахме да каним на гости приятели, организирахме увеселения. Хубава си, Ана. Сега си по-хубава от преди. Щастлив съм, че си у дома, каза мъжът ми. Той не знаеше, че бях залепила листа от тетрадка на кожата си. Молех се океанът да се върне. Но соленият вятър беше изчезнал.

Започнах работа в местната библиотека, готвех вкусна храна за семейството си, разхождах се с приятели, пишех кратки разкази, които вестниците понякога публикуваха.

- Можем да тръгнем към замъците на Лоара, какво ще кажеш? – попита мъжът ми. Мислех си - да, хубаво би било. - Радвам се, че жълтите кръгове под очите ти изчезнаха, Ана. Добре, че отново се усмихваш.

Понякога нощем сънувах, че вълните се блъскат в скалист бряг. Чувах писък на чайки, отново виждах страницата и пишех върху нея. Безкрайната вода тлееше, не плувах към брега, чаках вятъра да заспи, да се превърне в пяна. Съвсем рядко улавях тихи почукващи звуци. Дълбоко в паметта ми разказът светеше, тих, сребрист като сянка на хвърчило, като песен, която отдавна бях забравила, но тя бе във въздуха, който дишах.

Отново бях щастлива жена. Имах работа, семейство. Океанът беше изчезнал, вятърът бе потънал в пясъка.

В деня преди да тръгнем към замъците на Лоара, синът ми и мъжът ми отидоха да купят нови куфари. Бях в кухнята, приготвях обяда, когато издрънча звънецът на входната врата.

- Идвам! – извиках. Помислих, че двамата се връщат с куфарите, но Ленко пак си е забравил ключа.

Запъхтяна, изтичах да им отворя.

Един човек, не много висок, не особено привлекателен, стоеше пред вратата. Бузата му бе разрязана от дълъг, ален белег. Гледах го и не можех да дишам.

- Това е за вас – каза човекът.

Подаде ми цвете, лале.

То беше синьо. Невъзможно синьо.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

03.10 2013 в 18:13

и нея

03.10 2013 в 11:30

Както винаги Здравка в своите разкази и романи поставя много теми за размисъл.Не съм прочел нещо скучно от нея досега!Поздравявам те Здравке и дано да дойдат по-добри времена да се видим и да си поговорим!!!

03.10 2013 в 09:22

Харесват ми разказите Ви!

03.10 2013 в 03:30

♥!

02.10 2013 в 20:41

Haresva mi!