Евгений Дайнов

Бойко Борисов е боязлив и несигурен в себе си човек. Това е тайната на неговия успех – и на предстоящия му провал.

Успех имаше тогава, когато здравият му политически инстинкт успяваше да превърне боязливостта в дисциплинираност, съсредоточена върху ясни цели. Провалът му е вече гарантиран, тъй като инстинктът видимо угасва. За да бъде заместен от перчене и опити за директен контрол – две неща, които, в съчетание с вродената му боязливост го поставят в изолация по същото време, в което водените от него политики престават да дават резултати.

Огромната му популярност в началото на мандата се дължеше на умението му да обяснява сложните неща просто – да разбие големия проблем на малки, обозрими проблемчета и да разкаже, как смята да се оправи с тях един по един. След като години наред бяха слушали префърцунени политически изказвания, които прикриваха нежеланието да се решават проблемите – хората се идентифицираха с него. Заживяха с усещането, че хем са започнали да разбират политиката, хем „горе” ще започнат да се правят конкретни неща.

От простотата до простащината обаче е една крачка. От разбиването на проблема на под-проблемчета до омотаване в подробностите – също. Само истински големият политик може да избегне тези крачки; а Борисов, както се оказа, не е такъв.

Борисов първо започна да гълта вода на арената на Европа. От самото начало искаше най-вече да бъде одобряван „на Запад”, но така и не му се получи. Премиерът просто се чувстваше крайно неуверен в компанията на хора, прочели не само „Винету”. И потърси убежище, както прави в такива случаи, в ролята си на махленски гамен – нещо, което неговите европейски колеги не са. Спомнете си първата му мащабна реч на европейска територия: „Колегата Цветанов рови трупове с багер и нема тука шменти-капели”...

Докато колегите му на Запад се чудеха, този пък какъв е, Борисов се опита да води външна политика по правилата, усвоени из прашните улици на крайните градски квартали: „Аз ще ви пусна фирмите в „Белене”, а вие ще ме пуснете в Шенген” („Давам две гуди срещу ашик и топче-бияч от Сърбия”...).

И веднага беше изработен и от Меркел, и от Саркози. Те наистина престанаха да говорят против влизането на България в Шенген, защото подкокоросаха датчаните да правят това от тяхно име. Борисов не разбра играта и затова геманците и французите решиха да го ползват, както датчаните – в случая, Борисов да казва на гърците онова, което „големите” още не можеха (тогава, преди две години) да си позволят.

А после – всичко на западния фронт спря. Борисов престана да бъде скъп гост на Меркел и останалите. Не знаем, какво се е случило, но подозираме. „Оттатък” явно са решили, че Борисов е прекалено непредсказуем и несистемен играч, за да може да бъде в отбора. И го отпратиха от игрището.

Останал без външен терен, Борисов се съсредоточи на вътрешния – и също започна да гълта вода. Вместо да стартира системните реформи, които да осигурят развитие на стопанството, премиерът реши да раздаде основните отрасли на икономиката на свои приятели, за да получи поне някаква предсказуемост. За да може, когато някъде се получи проблем, той да говори със съответния тартор и проблемът да се реши – както стана с Горубсо-Мадан, например.

И създаде елементарна, дълбоко провинциална олигархия от нискочели индивиди, свързани или с Държавна сигурност, или с мътилката на 90-те години, или с чужди интереси, или и с трите. Цветан Василев, Цеко Минев, Николай Вълканов, Спас Русев, Богомил Манчев, ТИМ-дружината, Красимир Гергов, Валентин Златев, Гриша Ганчев са най-видимите; под тях има още, а зад тях си стоят отказалите да отмрат протежета на предишните власти, като Васил Божков или наскоро оневинения за укриване на данъци Христо Ковачки.

Бидейки онова, което са, някои от въпросните индивиди незабавно въведоха терор в подопечните им стопански сфери. Десетки хиляди фирми изпищяха, а над 50 000 фалираха само през последните месеци. Всички тероризирани имат приятели и семейства – и на всички тях, на брой поне един милион потърпевши, им замириса на елементарна мафиотщина, прокарвана и поощрявана от държавата. За да компенсира това впечатление, Борисов спешно се втурна да играе „приятел на обикновените хора” – на останалите без работа, на наводнените и на земетръснатите.

И тук вече езикът му изневери – от простота на изказа премина към простащини: „Вие сте прости, аз съм прост и затова се разбираме”; „Не разбирам как на човек, който мирише на джибри, може да му мирише на предсрочни избори”; „Който пуши е простак”.

И загуби подкрепата на грамотните хора, което веднага започна да компенсира с изграждането на партия ГЕРБ като паралелна власт в страната. За да не ти тормозят фирмата – ставаш член. За да участваш на търгове – ставаш член. За да те назначат за директор на поликлиника – ставаш член. Ако не – тормоз до дупка. Който не е с нас е против нас.

В крайна сметка се получи бледо копие на системата на Тодор Живков: пълен контрол върху населението чрез забрани, чрез тормоз от стопански тартори, както и чрез въвеждането на ГЕРБ като паралелна на държавата власт, която наказва по извън-законови начини.

Има обаче проблем. Такава система може да работи единствено, ако отгоре има истински диктатор – с концлагерите, със затворите, с изселванията, с разстрелите. Само така принципът „Който не е с нас е против нас” може да сработи – т.е. да откаже всички от идеята да се окажат „против”. Без истинска диктатура се получава нещо съвсем различно – властта се оказва обградена от милиони хора, които зорлем е превърнала в свои противници.

Това е положението към днешна дата. Всеки досег с ГЕРБ, всеки контакт с някой олигарх, всяка простащина, изръсена от Борисов превръща някого във враг на правителството. А натискът отвън расте геометрично. „В България публичните политици обслужват частни интереси” – пише в доклада на Еврокомисията за състоянието на икономиката. Ще рече: България е мафиотска страна, подобие на Русия. А след бягството на Галеви в Брюксел готвят такъв доклад за правосъдието, че Борисов бе принуден да жертва близък олигарх, Гриша Ганчев, за да демонстрира воля пред „Европа”. Откатът у нас е зашеметяващ. Всеки приближен до Борисов тартор си дава сметка, че утре може да дойде неговият ред.

Създадената от Борисов олигархия вече не е негова; народът – също. А натискът от Брюксел тепърва започва. Всичко това е класическата ситуация, предшестваща класическия български бунт от 90-те години. Този път обаче неграмотното мнозинство няма да се бунтува, тъй като продължава да харесва липсата на грамотност, демонстрирана от висшето дърджавно ръководство. Затова бунтът най-вероятно ще мине предимно през избирателните урни.

Освен ако Борисов, загубил политическия си инстинкт и останал насаме със своето малодушие, не направи някоя космическа по размери глупост...

Още по темата

15/07/2012

България

Цеко-миневщината стигна Велека

22/06/2012

Нашите автори

Шефе, ела да ми кажеш защо протестирам

17/06/2012

Анализи

Народът срещу мазния картел на политици и олигарси

12/06/2012

Нашите автори

Медиите в страната, в която анцунгът е униформата на държавника