Квартал ''Крум'' - разказ от Здравка Евтимова

Всъщност, бяха ми платили и то кръчмарят Тоти – собственик на питейната пропаст „Райска гледка“ – то не беше никаква гледка, а магарешки бодили и някакви буйни трънаци зад тях. Тоти не беше кръчмар от кариерата, а бивш тракторист, уволнен от кооперацията „Напредък“ поради некадърност. Три пъти се бе мятал пиян на трактора и го беше забивал в Калница, то не е река, а два още непресъхнали гьола един до друг- как бе успял да затъне с трактора и в двата едновременно оставаше загадка.

Та Тоти ме призова – аз продавам тихо ракия в магазинчето до кооперацията, където кръчмарят ми разкри: - „Теодоро, тоя, знаеш кой, като се довлече в Гледката, за избори кряка. Клиентите ми бягат. Плюят по мен.“

Аз полагам усилия да следвам филология. Според мама троша парите, дето изкарвам като елементарна продавачка на каменарка, вместо да уча как се прави маникюр или да блесна в сферата на козметиката като козметичка. Държах изпит върху Макиавели – още през 1513 година клетникът написал черно на бяло в „Държавникът“, че трябва да мълчиш като мъртвец, иначе ще издадеш какво се търкаля в ума ти. Следователно мълча.

- Ти що мълчиш като кон? – пита Тоти – той се казва Тоти, аз Тотка - еднакви имена, различни умове.

- Защото те слушам внимателно.

- Слушай и ще поумнееш. Тоз отпадък Винчо го разкарай. Съсипва ми бизнеса – все политика и дронове се тътрузят в устата му. Плещи, не прекъсва - Тоти е два метра, хем дълъг, хем налял сало. Ако си със слаба психика, умът ти ще изтече направо през носа, но тук в квартал „Крум“ на всички психиката вече е изтекла и сме кремък - корави.

- Колко? – казвам.

Тука в „Крум“, първата дума, която бебе се научава да изрича, е „колко“.

- Двайсет- подмята Тоти.

Да, бе. Знае ме.

- Знам те – казва сплавта от два метра и сало и два грама мозък. - Ти си пиявица и мършава кокошка.

- Сто - и за десет дни го разкарам от „Гледката“.

Малко разяснение по темата:

Става дума за Виченцо, завършил италианска филология, право, философия, после физика – не знаем дали има някаква специалност, която не е завършил. Влиза в магазинчето ми и подхвърля: – Квинтесенция на възвишена тъпота е неучастието в избори. Екзистенциална скованост на мисловния процес. Националната когнитивна ограниченост на населението.

- Кифла с мармалад? – питам го и му я подавам.

Отвръща ми, че го разбирам като „Мечтание от Шуман“.

- Що не те фрасне някоя балистична ракета в главата – пожелава му Мариана, която току що е влязла в моето бизнес-гнездо за шотче сливова.

- Малка кола? -подавам бутилката на Винчо, той отвръща: - „От този дискурс погледнато, живеем в дистопия“ и допълва: „Данке шюн. Човекът ми подава портмонето си - аз отброявам точно колкото струва покупката и се усмихвам като агне – ако не се усмихна, няма да се махне. Ще говори за квази-демокрация.

След казванията на Виченцо бабите вдигат кръвно. Аз звъня на Дочка фелдшерката. Ако я няма, яхам колелото и я търся в някой двор. Тя е и ветеринарка. Преглежда котки и пинчъри - любимци на софиянци от вилите, или е при кравата Мариана на редовната ми клиентка Мариана. Дочка яха моето колело, а аз тичам пешком до магазинчето. Дано имам късмет. Виченцо - горката му майка го е кръстила на дядо му Винчо – та ако щастието ми се усмихне, Виченцо се е разкарал, но уви. Той ме чака, защото само аз не вдигам кръвно, когато ми приказва за избори. „Тота е дръвник като него. Учи в София за даскалица. Не върши нищо полезно като да боядисва коса и да подстригва.“

Подстригването пробвах върху Мариана – която притежава крава със същото име - обаче като си видя прическата, клиентката ми дохвърча с кол, на който връзва кравата си с въже, и ме подгони в магазинчето. Опаса ме веднъж откъм гърба и щеше да ме разстели по пода, ако в тоя момент не беше влязъл мъжът й Тончо.

Мъжът й викна възторжено:

- Май год! Ти си страхотна, бе Маре – Мариана го огледа и установи – „ Тоя е къркал в „Гледката“ при Тоти“, но човекът й възрази: -„ Как ще къркам при Тоти, като ти не си ми отпуснала пари“.

- Значи затова се подмазваш - заподозря Мариана. - И лъжеш като дъртата баба Марица, че съм страхотна.

- Не Марче, страхотна си, дори пукнато евро да не ми отпуснеш. Направо си велика с тая коса.

Това всъщност беше моето спасение, иначе някой трябваше да ми копае гроб.

Мариана, която се казва също като своята крава, се наведе над мене, както си лежах на пода на магазинчето – а мръднала, а се е втурнала да ме стъпка – тя така веднъж атакува мъжа си в „Гледката“.

- Тотке, много ли те фраснах? – пита и се навежда жалостиво над мене.

- Много – лъжа аз и се надявам да ми даде обезщетение, но вместо това тя се наведе още по-ниско, целуна ме по челото и вика – Злато мое, ела ме довърши.

- Не мога, на работа съм.

- Вие, дето се обучавате за лъжи и измами в София, все сте заети - разядоса се тя. Виченцо се опита да ме защити:

– Това екзистенциална категория – започна той и Мариана го опаса с кола, на който връзваше кравата си.

Виченцо каза: - О санта симплицитас! - и Мариана викна:

- Ти какво ме нарече бе, тесто ! Изквичи нещо и те удуших!

- Quod licet Jovi non licet bovi! - каза Виченцо, което означава: - „Каквото е разрешено на Юпитер, не е разрешено на вола“.

- А значи ме псуваш, преди да гласувам – реши Мариана.

- Не, не – включих се светкавично аз. – Той казва, че макар и красива, си прекалено огнена.

Мариана ме огледа преценяващо, изкашля се и заяви:

- Тия мизерни знания, дето гният в мозъка ти, понякога стават за чеп за зеле – заключи тя. - Верно ли съм огнена, бе Тончо?

- Да, огън си – потвърди мъжът й и с това конфликтът се разреши.

Вече бях приела 50 евро от Тоти, кръчмаря със съсипана кариера на фермер – за да слушам сентенциите на Виченцо и да предотвратявам неговите стремления да се напъха в кръчмата.

- Tarde venientibus ossae – каза той. Аз му подадох кока-кола.

Мариана заподозря – „Тоя тука ми прави предизборна агитация“, но из й преведох, че думите му означават „Не искам бира, а кока-кола“и тя се успокои. Скоро бях минала изпита по латински – „За късно дошлите – кокали“ гласеше сентенцията - на Мариана е особено опасно да се говори за кокали, тъй като нейните са едри и се обижда.

Винчо отново избълва мъдрост, вперил поглед в очите ми:

- Ubi solitudinem faciunt, pacem appellant.

- Тоя пак ме оплюва – вбеси се Мариана и натърти: - Идиот! Кажи ми: овца ли ме нарече или кукувица? Да не би да агитира?

- Напротив – преведох й аз . – Нарече те „Мъдра и красива патриция – Мариана посегна към кола, на който връзва едноименната си крава.

- Кажи, бе тесто! Какво означава „партриция“? Дебела, нали? Всъщност изречението означава „Където създават пустош, го наричат мир“ и Винчо й го преведе.

- Значи пустиня? – Мариана придвижи кола не срещу неговата, а срещу моята глава. – Значи тоя ми вика, че съм пуста, а ти превеждаш, че съм красива?

- Гадна война - казах миролюбиво аз. - И всички ще умрем.

Мариана се плаши от смъртта, но само в неделя, когато продава млякото. Честно казано, заслужава да я опухат. Разрежда го с вода в пропорция две към едно.

На това място Винчо изтърси още няколко латински или френски цитата и аз преведох, „Квартал „Крум“ е най-задръстеното място в Европа“, с което всички наоколо се съгласиха.

Вино не отхвърли верността на превода и ме попита:

- Вярно ли ти дават 100 евро да осуетяваш моите посещения в „Гледката“? – след което добави една поговорка, която преведох като: - „Като вървиш след крава, ще те заведе в обор“. Мариана се засегна, че я обиждам на обор и заяви, че ще напише жалба срещу мен в общината.

- Винчо – подхванах аз. – Взимам 100 евро, за да записвам онова, което изричаш. За мене всяка минута с думите ти е – не можах да се сетя какво е. И Мариана с нейния мъж креснаха в един глас:

- Лъже!

- Нека ти е ясно, бе тесто! Кръчмарят й бута торба евро да те държи на каишка далече от „Райска гледка“.

- Предполагам, че е така - въздъхна Винчо. – Аз й давам още една торба да стои с мене и да ме слуша. Давах на три други жени да ме изслушват, но те ми върнаха парите и казаха: - „Я се застреляй“.

- Гадно – казах аз .

Мариана с нейната едноименна крава, съпругът й и кръчмарят, провален тракторист, се втурнаха да описват характера ми. В резюме се получи следното – „Тота е бактерия, нула преводач, алчна и освен това е проста.“

- Какво става на фронта – казах с надеждата да отклоня вниманието от личността ми към геополитически анализи, на които всички споменати наоколо бяха майстори. Но не ми се отвори парашута.

- Винчо, тая за пари ще те отведе на разстрел – процеди Мариана.

Кръчмарят, който поради некадърност провали бляскавото си бъдеще, обобщи: - Тота продава менте каменарка. Това не е жена, това е дрон. Докопа те, Виченцо, брат ….

Тогава аз погледах Винчо. Лицето му бе потънало в мрак. Човекът се даваше в собствената си брада.

- Аз й плащам. Слуша ме – каза той. - Не й става лошо от моите съждения.

- Аз й плащам да говори хубави работи за мене – изтърси Мариана. - И тя говори, щото ако не говори, ще ходи на лекции в София без зъби.

- Комшиите й плащат да плещи хубави работи на софиянците за мизерните им домати. Столичните заплеси вярват и купуват. Тота е повече чене, отколкото жена. Макар че комшийските домати за парцал не стават – коментира мъжът на Мариана.

- Аз също й мятам някое и друго евро – измърмори тъжно кръчмарят. – Да лъже, че съм умен. Дано си намеря добра жена, а не отврат като нея.

- Значи цял квартал плаща – да лъжеш – прошепна Винчо. - А аз мислех…

- Подведени сте! – изригнах аз, защото ако не изригнех, щеше да излезе наяве, че ми плащат да агитирам срещу кравата на Мариана, а Мариана ми плащаше да потвърждавам, че млякото на нейната гордост е целебно и лекува депресия, перде на очите и ишиас.

- Теодора не вдига кръвно от думите ми, значи …. Аз… аз даже се надявах… - заби в дълбокото Винчо.

- Не се надявай, бе тесто! – викна Мариана.

Винчо не изрече нищо на латински, френски или арамейски – и се уплаших. Той измрънка на български.

- Аз като един глупак…

- Спор няма, глупак си - съгласи се неосъщественият тракторен корифей, при което Мариана, нейната едноименна крава и мъжът й не само избухнаха, но и глътнаха зъбите си от смях.

От Виченцо остана само брадата и смачканата фланелка.

Аз веднъж .. тази проклета дума ме захлупи от всички страни. Гледах мъж, умиращ в собствената си брада. Единственият човек, който ми беше казвал на осем езика колко е красив светът и че човечеството няма да умре. И ние, макар несъвършени, ще живеем.

- Винчо – изтърсих. – Обичам те.

Възцари се – откъде накъде ще се възцарява – изтърколи се гъста тишина, след което Мариана и кравата й въздъхнаха едновременно.

- Тота се отмести умствено и откачи– заключи горкият мъж на Мариана.

Да. Този път, както никога досега, този човек имаше право.

Следете новините ни в GoogleNews