Пиши, мислех си, пиши, докато още всичко е пред очите ти.
Но откъде да започна? Може би оттам, че в това пътешествие през цялото време бяхме на гости на оня воин, свети Георги? Манастирът в Хаджидимово, където преспахме, преди да преминем границата с Гърция на път към Уранополи, е посветен на него. Там се съхранява една чудотворна икона, с която са свързани много чудни истории. Последната е от 1994 година, когато иконата била открадната от църквата. В онези мътни и кървави години кражбите на икони бяха зачестили, престъпниците ги продаваха зад граница. Монасите от манастира съобщили вестта за кражбата на стареца, който се грижел за манастира много години. А, рекъл той, няма страшно. Свети Георги е войник, има си работа някъде, ще я свърши и ще се върне. Скоро след това крадците били заловени, признали за кражбата, съобщили къде са занесли иконата, намерили я, като покрай нея намерили още 100 откраднати икони. Това е била мисията му този път. Да спаси другите от поругаване.
Първата ни нощувка на Света гора беше в манастира Ксенофонт, също посветен на Свети Георги. След това останахме в Свети Георги Зограф, българския манастир. Там има три чудотворни икони на воина.
Бях слушал преди за Атон много. Не защото ми е било цел, а защото мнозина автори и монаси и свети хора са ми разказвали за градината на Богородица, мнозина са писали за манастирите и живота там. Впечатлявал съм се от разказите на свети Паисий Светогорец, свети Порфирий Кавсокаливит, двамата, които през последните месеци ми помагаха със съветите си. И знаех, че там се живее по друг начин, че там всичко е друго. Дори най-неангажираните пътешественици пишат, че на Света гора усещат света по инакъв начин. И се чудех и маех – какво е това различното?
Различното е личното. Всяко изживяване на Света гора е лично. Затова може да има толкова разкази, колкото са и хората, били там. И си мислех по пътеките на Света гора – кое кара идващите тук да твърдят, че се усещат неземно. Ще го кажа много директно и без украшения – живата и осезаема връзка с Бога, която монасите придобиват и предават и на нас, поклонниците. А моментите, в които това става, са тайна. Те не могат да бъдат преразказани и не бива да бъдат преразказвани. Моментите от 3 сутринта, по тъмно, когато камбаната за началото на утренята удари. Когато правиш усилие да се разбудиш и влизаш в църквата. Когато чуеш спокойните, благодарни, благоговейни и смирени гласове на онези дивни хора как пеят и въздават хвала на Господа.
Тези неща не се преразказват и затова всеки, който се е впечатлил на Света гора и който е усетил със сърцето си благодатта, твърди само това – на Света гора всичко е различно от това в света, в който всички останали живеем.
Преди за монах се е използвала думата инок. Тя е от един корен с думата иначе, означава човек, който живее иначе. Това иначе е вълшебството на Света гора. Това невъзприемане на комерсиалните, жестоки, бездушни и студени закони на света. Това иначе крепи живота на цялата планета. Тя е създадена от Бог като наша градина. Ние сме я покварили, продължаваме да я рушим, да я цапаме. Но една частичка от нея се е съхранила. И не просто и само в чистотата на природата. А в чистотата на възприемане на живота човешки. Градината на Богородица всяка нощ се буди в 3 часа и започва да възнася молитвите, благодарение на които още ни има и благодарение на които още Бог се умилостивява. Запомнете това – докато вие спите, някой мисли за вас. И като го прави, той крепи света. Ако техните думи за измолване отслабнат, ако тяхната връзка бъде прекъсната, изгубен ще бъде светът напълно и ще настанат последните времена.
Останалото не може да се преразкаже.
Не знам дали воинът свети Георги искаше да ни подготви за битки. Такива ще има. Ще се бием, ще ни бият, важното е да останем на страната на Христос съвсем осъзнато и непоколебимо.
За трите дни посетихме обителите Ксенофонт, Пантелеймон, Дохиар, скит Свети Андрей, Ватопед, Зограф, Хилендар, Есфигмен. Поклонихме се на мощи от свети евангелист Лука, свети Йоан Кръстител, св. Йоан Златоуст, св. Марина, св. Андрей Първозвани, на пояса на Богородица, на иконите Скоропослушница, Троеручица, Достойно есть…
Бяхме петима. Един приятел свещеник със сина си, техен роднина и аз с моя син. Двете момчета на 20 и 17 години бяха не по-малко впечатлени от нас, старите. Последния ден, 9 април, минахме пеша около 30 километра. Там равни са пътищата само покрай морето, останалите са планински, горски, надолу и нагоре. Вечерта бяхме уморени и гладни, краката ни боляха, но това не беше важно, това не го забелязвахме дори. Нахранихме се, краката ни си отпочинаха, но жаждата за още от небесния уют, за още от тая пълнота, яснота и спокойствие си остана.
Може би съм твърде съмняващ се тип, може би не съм чел достатъчно, но си зададох въпроса – защо се покланяме на останките от онези хора, живели заедно с Христос. И си намерих отговора много бързо – защото край Него те са придобили частица от Рая. Край Него те са се осветили, всяка тяхна клетка се е осветила. Край Него те са попили от Вечния Живот и ние просто се опитваме да се допрем до това същото мечтано Нещо, за да ни се предаде и на нас, да измолим спасение и за нашите души. И поради приемствеността, ние може да измолим от тези човеци – Светиите и Богородица – да ни послушат и те да ходатайстват пред Господа за нас и понеже Той ги обича тях, може да ги послуша и да се смили. Това е застъпничеството. Сигурно по книгите пише за него, наскоро ми го припомни един приятел, но на Света гора го усетих със сърцето си.
Мога да разказвам и тривиалните неща – къде слязохме, откъде минахме, кого срещнахме, какво ни каза, какви разговори водехме помежду си. Ако ви интересуват – питайте ме. Засега обаче ще си помълча малко, защото още ми се мълчи и още ми се мисли за онова ИНАЧЕ. Мълчаливо ми е нещо.
И ви пожелавам повече от това иначе. Бъдете инакви. Посред този свят, посред шума и грозотата му.
Инакви.
