Quantcast

Пролуката

Николай Фенерски Последна промяна на 02 октомври 2015 в 02:48 7854 0

Този следобед като всеки делничен ден седях вече почти на тръни, защото наближаваше четири и телефонът ми всеки миг можеше да позвъни. Довършвах си на бюрото третия текст за деня. Пиша по триста думи в един текст, нещо като ревю, нещо като положителна рецензия, които после изпращам на определен мейл и го публикуват в сайта на една книжарница. За да изпълни целта си, текстът трябва да съдържа определени думи с удебелен шрифт – името на автора, заглавието на книгата, жанра, издателството, най-характерните думи, по които някой читател би търсил в интернет точно тая или подобна книга. По този начин удебелени думите се забелязват от машините за търсене и страниците, където са публикувани текстовете, се показват преди другите, излизат на по-предни позиции и така евентуално печелят повече клиенти на книжарницата. Освен задължителните думи слагах в текста и всякакви други думи, за да докарам броя им до около триста. Минимум толкова и не повече от 360. Понякога и за тази работа се иска вдъхновение. Защото не може да се пише ревю за книга, която не си прочел. А такива са деветдесет и пет процента от книгите. Но аз се осмелявам. С вдъхновение се получава. Трябва обаче да се получи и без вдъхновение. Само че аз без вдъхновение не мога и данъчна декларация да напиша. Търся информация за автора, за книгата му на други езици, добивам представа и сглобявам текста. Ако съм чел книгата, текстът се пише сам за около три минути.

Довършвах третия текст, с което заработвах трийсет лева и през този ден, когато мобилният почна да звъни и от екрана ми се усмихна снимката на щерка ми. Училището е на сто метра от кооперацията ни, но още не смеем да я пускаме да се прибира сама, защото ни е страх, че някой шофьор може да не забележи кльощавата третокласничка. Затворих й, набрах я, хайде, тати, да ме взимаш, рече ми и аз зарязах текста с недовършено предпоследно изречение. Мисля, че пишех ревю за „Да убиеш присмехулник“ и ми вървеше много бързо. Но не е справедливо, мислех си, едно американско момиче да стане толкова известно – и писателката, и героинята й, а хиляди други писателки от по-малки държавички да потънат в световно забвение с шедьоврите си само защото не са имали нещастието да се родят в голяма страна...

Излетях от асансьора и входа на блока, изминах разстоянието от нас до класната стая за една минута и влязох, за да я извикам. Учителката седеше на бюрото си. Млада, но с доста киселяшка физиономия. Много е лошо, когато работиш работата си само заради заплатата. Това е наказание по-лошо от затвор. В занималнята седяха децата, събрани от различни класове да си пишат домашните работи. Щерка ми се обърна, усмихна се и почна бързо да си събира нещата. Тогава се отдръпнах, за да не усеща никаква припряност от моя страна, да си свърши задълженията спокойно. Застанах отвън край полуотворената врата в приятно очакване, защото нейната компания винаги ми действа като мехлем, като успокояваща ласка, сякаш не аз съм неин татко, а тя е моя родителка.

И тогава забелязах пролуката на вратата там, където се държеше за пантите. Толкова тясна, че отдалече приличаше на черта и никой не подозира, че от другата страна някой го наблюдава. Черта, през която се вижда в друго измерение. Прозрачна граница между световете. И се взрях в моето момиче през този процеп. Тя се обърна няколко пъти, за да погледне дали я чакам, но когато виждаше, че не съм там да я подканям, спокойно продължаваше да си слага гумичките, моливите, пергелите, линийките и тетрадките в несесера и чантата. Съученичката й нещо я попита, тя нещо й отговори, двете деца се разсмяха, учителката ги погледна неодобрително, а аз шпионирах всичко това.

И ми се прииска да мога винаги така да наблюдавам своето най-мило нещо в цялата Вселена, през всички дни, където и да ходи, но не за да я шпионирам, а за да се радвам на това как общува с другите, как седи на чина си, как гледа към чуждите хора, защото много добре знам как ме гледа мен, но ми доставя удоволствие да видя как гледа другите, защото част от нейните очи са и мои очи и един ден, когато тя ще бъде някъде по пътя си, тези нейни черни оченца ще продължават да гледат от мое име всичко и всички и исках да запомня как го правят, какво изразяват, исках да видя бъдещето си, да скоча през времето и пространството, да видя своя поглед и да видя как аз през нея, моите гени през нейните ще продължат да се радват на този наш единствено възможен свят. Само това.

Вървим към къщи и се държим за ръка. Една такава ръчичка като клечка, става хладна много бързо и трябва да я топля. Цялата прилича на скакалец. Тя нещо ми говори. То е много важно за нея, само това разбирам. А след малко ще седнем аз да си довърша работата, а тя да напише поредната страница от дневника си. Чии думи ще са по-красиви, смятате вие? Моите, за които взимам по десет лева, или нейните, в които свети слънце и вали дъжд? Тя има талант. Има. Пише такива стегнати изречения. Само се чудя дали е наследено от мен... Когато тя бъде голяма, а аз стар, нейните дневници ще ми бъдат пролуката.