Галин Стоев е един от тримата най-важни съвременни БГ-театрални режисьори. От 1 януари 2018 ще оглави Националния театър в Тулуза. Обича непосилната лекота на битието. Харесва му да се шляе, да търси, да си губи времето и да измисля конфигурации от хора, предмети и образи, които да пораждат смисъл, дори и за малко.

Всички очакват да говорим експертно и за театър – особено тип “нещо за френски театър”, от Расин през Колте до Шмит или подобно. Но някак не съм в настроение за това.

И аз. (смях)

Как да се справим с “културата на лесното”, която царува почти абсолютистки в България, и не само царува, но дебне, обзема и “убива”, почти като онази мъгла на Стивън Кинг?

Културата на лесното е пяната на повърхността, съответно е и най-видима; но ако нещо ще остане от тази епоха, то ще е свързано с някакво духовно усилие или някакво търсене в по-дълбокото. Мисля, че има такива опити, просто те не са... как да го кажа...

Медитиазирани. Médiatisés, mediatisiert, mediatizados etc.

Да, разбрах те още първия път (смях). Факт: това, което тече на повърхността или онова, което се вижда на витрината, не е особено вдъхновяващо. Просто ние функционираме все още в система и в структури, които са обърнати към миналото. Следователно, пред нас стои задачата да преизмислим наново себе си - в една много радикално сменяща се политическа, икономическа и културна реалност.

Как да прескочим от предмодерност поне към модерност, ако не към пост-модерност – във всички аспекти на тази особена културна стратификация? Явно не става само през “технологичното” днес. Българският ХХ-и в. пропусна цели културни епохи – заради комунизма.

За мен проблемът е, че огромна част от креативния потенциал всъщност не е тук и не работи за тук. Чувал съм мнения, че има изключително много визионери българи, които са пръснати по целия свят и сега идва моментът те някак си да се съберат - и отвън да се опитат да упражнят някакъв натиск за промяна на тукашната парадигма, защото прословутата “критична маса” не е критична, за да го направи отвътре. Да не се делим на българи тук и българи там – тук има хора, които да започнат да представят България по блестящ начин навън или да лобират за нея по друг начин. Защото тези, които трябва да я представят на официално ниво, всъщност са дълбоко непредставителни. Или пък са представителни за нивото на посредственост, което се поддържа в една затворена система.

Но имаме технически, “народностен” проблем. Българите (колкото и да ненавиждаме обобщенията) не се информират творчески, предпочитат постулатите на онова, което наричам “османския културен дефицит” – било чрез азиатската култура на чалгата, било чрез атавистичното отчаяние на културата на мимолетното.

“Култура на мимолетното” е великолепен израз, поздравления. Тя въздейства на всяко едно ниво – и препотвърждава националния ни комплекс за “малката държава”, “малката култура”. Т.е., обслужвайки комплекса, ти го обгрижваш, т.е. му осигуряваш дълголетие. В този смисъл този национализъм от последните години е безумен – става ти тягостно, неудобно за гледане дори. А национализмът всъщност обслужва една-единствена “азиатска” идея - че сме последна дупка на кавала. Трябва да се излезе от тази парадигма и от този дискурс. Социалните връзки трябва да се възстановят на друго ниво, за да си кажем, “ОК, ние сме много малко, на много малко място”, т.е. не би трябвало да имаме сериозен проблем да менажираме добре това място. Но понеже социалните връзки не функционират, това място трябва да се преосмисли и преизмисли - и да стане фундамент на консенсусно доверие.

Каква е задачата на българските интелектуални елити? И могат ли да претеднират за pluralia tantum, т.е. че трябва да говорим за тях само в множествено число? Или става въпрос само за отделни хора, които не конструират национален елит?

Ми трябва да започнат да си говорят един с друг, трябва да установят някаква платформа.

А не като сега с теб, предимно назовавайки проблемите? (смях)

Точно така. Елитите – да, ако въобще ги има, - трябва да установят някаква платформа, която да е надполитическа и да се застъпят наистина за някакво привилигеровано място за дебат. След това им трябва стратегия. Не мисля, че интелектуалците могат да стават политици – т.е., когато те се намесят директно в политиката, обикновено правят големи глупости.

Много ти благодаря за това наблюдение (смях). Но по-сериозно: аз цял живот съм се учил да бъда политик, не само през хуманитаризма, но и през дълбочинни изследвания на това специфично занимание. И изпадам в свръхкогнитивен дисонанс: всички ми казват, че политиката била нещо друго, което нямало нищо общо със свръхобразоваността и саморефлексията.

Винаги има изключения от “българското правило”. Да кажем така: зрителят в театъра (а и в “театъра”) е разглеждан като консуматор на култура, но той не е консуматор, той би трябвало да бъде съучастник в цялото това нещо. Тоест парадигмата трябва да се смени, но тя трябва да се смени първо в главата на самия зрител.

Още едно излишно лично признание - в българската предмодерност, пък и изобщо, си изправен пред драматичен избор: или създаваш вкус, или следваш вече създадения. Аз сглупих и вече десетилетия правя първото. И, сякаш никога не съм изследвал Емпедокъл, продължавам да го правя. (смях)

Не се смей - мисля, че това е много важно. И съм напълно съгласен. Да следващ вкуса означава да делегираш на някой друг да прави избори вместо теб. Но то пак опира до съзнанието за свобода. Защото креативността също е свобода. Но не съм сигурен, че елитите, така конструирани днес, могат да създават вкус. Те създават много голямо безвкусие, ако не си забелязал. Във Фейсбук имаше наскоро такава шега - че “Балкан” е кашкавал, “България” е булевард, “Моцарт” е бонбони, “Бетовен” е куче, “Левски” и “Ботев” са футболни отбори, “Бойко Борисов” е вафла.

Ти способен ли си да произведеш нещо, което да се опита да внуши нещо друго, нещо “отвъд”?

Единственото, което ме интересува, е да разчистя пространство, в което евентуално втори, трети или пети план може да се появи, а може и да не се появи. И това да е лично пространство при гледащия.

Т.е. гледащият, beholder-ът, сам да си го вземе.

Да, защото гледащият трябва да бъде поставен в активна позиция. Ако го третираш като консуматор, той седи в тъмното, купил си е билет, пляска или не пляска накрая, и после си тръгва. А това, което мен ме интересува – в театъра специално, защото с това се занимавам – е да го поставиш в активна позиция на гледащ. Тоест, той трябва да е задължен да прави избори непрекъснато. В един момент да го заведеш, ако искаш, толкова далеч, че той да не може безнаказано да се върне вече по обратния път. Моята лична страст е да играя около тези гранични ситуации, където могат да се задават въпроси. Но това е една малка част. Има много начини човек да упражнява такъв вид страст, ако я има.

Къде стоиш политически?

Определям се по-скоро към “умните и красивите” (смях). Но това стана по-скоро мръсно определение. Георги Господинов каза, че протестиращият човек е красив, но Те успяха да направят от това обидно определение. И това беше огромна изпусната възможност. Самият красив израз не може да нанесе вреда - защото красотата съществува сама по себе си, както моят професор Крикор Азарян ни учеше.

Той твърдеше – дори аз съм го чувал лично от него, - че изкуството може да си позволи да бъде и непотребно. Това в известен смисъл го родее с Камю и Бергсон.

Да, но пък само този, който може да оцени толкова непотребно нещо, може да изпита удоволствие от изкуството.

Можем ли и днес все още да настояваме, че изкуството хуманизира?

Да, но днес повече от всякога можем да кажем нещо още по-важно - че заради изкуството човек еволюира. И в някакъв смисъл това го прави човек.

Въпреки “грозните”, “злите” и “тъпите”? Които всъщност са истинските потиснати от системата, от новото “българско робство”?

Те – с цялата условност, която влагаш - в същността си не са лоши хора. Въпросът е, че те са се чувствали дълго време изключени от какъвто и да е било дискурс. Никой не се е обърнал към тях. Или пък някой се е обърнал, те са гласували за него, и е време да разберат, че не е техният.

Т.е. да бъдем благи и разбиращи, защото те извличат идентичност чрез противопоставяне с “другия”, а не през championing differences?

Не знам, честно. Може би да.

Ще ти споделя пак свой огромен културологичен проблем, като на човек на сценичното изкуство: масовият достъп до медия – и Фейсбук е медия – на практика означава, че публиката се качи на сцената и започна не само да коментира спектакъла, а сама да го прави, вследствие на което самият спектакъл – най-общо - започна да крее, защото простите “режисират” само едно, простофилията. Как l’auteur да се справи с тази плебейщина, с тази “не-власт”?

В по-отворените общества е по-лесно, защото там освен тази маса, за която говориш, има и други “мини-маси”, които са избрали по друг начин да се изразят - да не са в общата медия, да не гледат телевизия и т.н. Когато има повече такива общности, “авторът” се позиционира спрямо тях и всъщност открива общността, която - условно казано - е на същата вибрация и влиза във взаимоотношения с тях. И такива мини общности би трябвало да се създават повече и повече. Трябва да признаем, че масовата култура е поголовен процес, навсякъде се случва.

Въпросът е ние имаме ли нещо друго, освен масовата попкултура? Отвъд чалгаризацията и “отоманизирането” на културното мислене?

Масовата култура ще вземе своите жертви и ще ги взима винаги - нищо не може да се направи. Не знам как. Вие, политиците, измислете как. Ти специално си част от интелектуалния елит – вие трябва да развивате залежите от смисъл. Или да създавате смисъл. Или да създавате повече пространство, което е в опозиция на легализирането на посредствеността. С това трябва да се занимавате. Т.е. ти, ако създаваш култура или работиш в тази плоскост, го правиш не за да създаваш култура per se, ами защото примерно не би могъл да си представиш по друг начин да функционираш. Тоест то е някаква жизнена необходимост.

Ти специално как го правиш?

Аз имам късмета да сменям контексти - или пък да съм в контекст, който е много по-широк и по-разнообразен. За да видиш едно хубаво представление, трябва да изгледаш 15 лоши - и всичките си приличат по външни полови белези.

Добре. Ще поставяш ли нещо скоро у нас? Ето че не успях да се въздържа по въпроса за театъра (смях).

Да. В “Народния” в началото на следващия сезон би трябвало да поставя ново представление. Още се колебая между няколко неща. Надявам се да се финализира до края на този месец.

Как, впрочем, се менажира култура? Ако ти беше министър на културата, какво би направил?

Трябва много да се заздрави връзката и въобще да започне да циркулира истински някаква комуникация между училищата и културните институции. Би трябвало да е профилирана. Би трябвало да има часове по театър в училище - защото публика не расте по дърветата. Тя се култивира. И за това има много успешни примери. Театърът, специално, би могъл да се ползва като социален експеримент. Но не за да мечтаят децата да стават актьори в сериали - защото днес се оказа, че в голямата си част това е основната мечта, а това не е мечта, това са чисти глупости.

Е то е разбираемо. В смисъл, да те дават по телевизията в България е най-голямото събитие. Avant la lettre (смях).

Да, ако си на 13, е разбираемо, но ако сериозно тръгнеш да се занимаваш с тази професия и ако продължаваш да мислиш по този начин, не е разбираемо. Т.е. е притеснително. Значи тези деца в училище би трябвало да прекарват време в музеи или да рисуват като Джаксън Полък, няма никакво значение какъв е медиумът.

Т.е. да ги учим на поантилизъм, абстрактен експресионизъм и модернизъм като цяло?

Трябва да ги учим и на класическото, и на постмодерното - и най-вече да ги оставим да си изберат онова, което най ги вълнува. Но най-вече с тези процеси да развиваме сетива за една друга художествена действителност, която, когато те попаднат на театър един ден, да могат да декодират и да разчитат. Но това пак е трудно, защото ние живеем във време на бърза възбуда и бързо удоволетворение. Което всъщност е въртене на празни обороти, защото то акумулира все повече и повече “нищо”, но в един момент с толкова много нищо не може да се издържи, т.е. хората ще започнат да си задават въпроси, ако не се самоубият или не умрат от глупост преди това.

Или от самоналожен позитивизъм (смях). Но признавам – мислех, че аз съм единственият съвременен Парменид с неговия непоклатим песимизъм. Поздравления.

Ами трябва по някакъв начин да се продължава (смях).

Хрумвало ли ти е, че крайно позитивистичният човек е най-податлив на самоубийство?

Да, така е. На него може би му е най-трудно, защото трябва да положи двойни усилия, за да поддържа позитивизма си. Но пък иначе какво друго му остава?

Как какво – самият Парменид, чиято метафизическа аргументация срещаме у всички следващи метафизици, чак до Хегел. Неслучайно е любимият баща на песимистите – според него светът се развива единствено на базата на досегашното и промяна не съществува.

Може би сте прави, кой знае (смях).

Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.