Преди всичко: RIP Цветан Тодоров.
***
Да приемем, че основният му хуманистки “манифест” е “Le Jardin Imparfait”. Там, но и както в “Nous Еt Les Autres”, Тодоров преработва дългонаследената хуманистка френска традиция и я препотвърждава в сегашното. Още в първа глава на “Le Jardin” той разграничава четирите интелектуални семейства на модернизма: консерватизъм, сциентизъм (“научност”, s’il vous plaît, не Хъбард), индивидуализъм и хуманизъм. Консерваторите вярват, че “цената на свободата” е твърде висока - и затова “е по-добре свободата като помитаща ценност да бъде отречена” (нещо, което и аз лично споделям като изконно, ерхардово “дясно” – б.а.) Макар да знаят, че възвръщането на миналото е невъзможно, те скърбят за него и “опитват да запазят частици, като едновременно се противопоставят на изискванията на по-радикалната модерност.” За Тодоров Луи дьо Боналд и Местр са примери за тази традиция, сключили договор с “дявола” и отрекли свободата; той – и това ме възхищава до безкрай като хумано-консерватист – е “човек” на Дидро и Ренан.
***
Момент: има ли смисъл да се говори така в днешна България, в този наш медиен и всякакъв Zersetzung?
***
Церзетцунгът ни е непроходим. Пример: Борисов е обещал Варна на Марешки, икономически, пост-ТИМ. Ако новият арлекин влезе в парламента, но и отвъд.
***
Хуманистите от “четвъртото семейство” са антропоцентрични. Кълнат се в “доктрини, в които човекът (а не Бог) е отправната точка за всяко действие.” Но за разлика от крайния консерватор, хуманистът не жали за състоянията от миналото и прегръща модерния, пост-просвещенски свят. Хуманистът цени науката, но за разлика от наукообразния интелектуалец, не приема императивната амбиция светът да бъде обяснен с лекота и, ерго, доминиран. Хуманистът препотвърждава свободата над научния детерминизъм. Хуманистът препотвърждава свободата наравно с индивидуалиста, но цели да превъзмогне уединението в общия живот. И Тодоров пише брилянтно по темата в неговата “La Vie Commune”.
***
Ако ГЕРБ спечели изборите, Еднокнижния разчита на три патерици – Марешки, РБ2 и Дост (лъжепатриотите са твърде алчни, дори за неговото базово разбиране за гепене, и при определени условия ще се разцепят на два вида репеленти – Симеонов и сие, и Каракачанов). На Борисов РБ2 са му най-важни – щот програмата “Конкурентноспособност” де факто стана списък от фирми, “дарили” поне по 10% за “каузата”. Особено оръжейните търговци.
***
В “Le Jardin Imparfait” и “Nous Еt Les Autres” Тодоров прави остро и критично описание на образцовите хуманисти: Монтен, Монтескьо, Русо и Констан. Чувства се най-близко до Монтескьо и Русо (по моему), но дори те са подложени на критика. Като всички семейства, и това на хуманистите има своите различия. И Тодоров – член на това семейство, а в същото време и някак далечен братовчед – описва заблудите на някои от “роднините”; т.е. хуманизмът на Тодоров е едновремнно препотвърждение и ревизия на просвещенската традиция. Той търси равновесието между нашата универсална човечност и уважението към разнообразието; мисловният му модел е формиран от собствения му опит като “гражданин” на една тоталитарна система и последвалият живот в развито демократично общество. Ние днес сме изправени пред същия проблем на посткомунистическата самоидентификация, но не можем и не можем да го решим.
***
Еднокнижния Борисов спаси Пеевски и контрабандните му канали от Ердоган, като обеща подкрепа за Дост. Помните ли как Еднокнижния върна всички предполагаеми “гюленисти” през главата на Румяна Бъчварова? А знаете ли, че повечето - “гюленисти” или не - са върнати тайно на Турция, и нямаше как да ги коментирате във Фейсбук? Това е опасна игра – и някак сме я връчили на най-тъпото копеле в държавата.
***
Хуманизмът на Тодоров следва някакъв собствен дневен ред. Ако съм го разгадал, в три точки: автономията на Аз-а, “окончателността” на Ти-то и универсалността на Те-то. Но, както той сам отбелязва, “целите ми определят начина, по който чета авторите от миналото, това е диалог с историята, а не исторически обзор в класическия смисъл. Опитвам се да разбера мисловния им процес и да предам значението му, без да го обяснявам, проследявайки причините за него, и реконструирайки оригиналния контекст.”
***
Превръщайки авторите от миналото в свои “съвременници”, Тодоров сякаш разобличава и силните, и слабите им аргументи, логичното и нелогичното - по същия начин, по който би направил дисекция на всеки друг съвременен философ. Както при по-ранните му трудове върху наратива, той се фокусира върху структурната кохерентност и/или некохерентност на аргумента. Това, което той решително не зачита, са личният и историческият контекст, които формират част от въпросите; в този смисъл Цветан Тодоров е парменидов тип философ.
***
Дост е designated crutch, ясно. Но забележете новия възход на Пеевски, който осигурява “тихата” подкрепа на ДПС. Пеевски неслучайно води в Благоевград – заради Булгартабак. Но местните, заети там, и които ще осигурят корпоративния му вот, не подозират, че дебелият им идол скоро ще продаде всичко на чуждестранен инвеститор и, така да се каже, ще приключи отрасъла.
***
Най-забавното е следното: Цветанов вече говори за 150 лева на купен глас. Представям си каква ще е битката специално в Благоевград – може да стигне до рекордните 200 лв. на глас. Което за дадено семейство там си е месечна издръжка.
***
Следвайки Русо и Кант, Тодоров стига интуитивно до извода за универсалната човешка способност за свобода. “Това, което всяко човешко същество има общо с всички други човешки същества, е способността да отказва всеки детерминизъм; т.е. да съзнава, че свободата e отличителното свойство на всеки човек (“Nous Еt Les Autres”)”. Разбира се, като емпирична претенция, това твърдение е атакуемо. Има култури и общности (дори нашата днес), които не тачат свободата на индивида, а живеят в състояние на комформизъм спрямо властта. Освен това не е категорично ясно, че повечето хора жадуват за или са способни да изживеят истинска свобода - и да имат общоприето разбиране за изискванията на свободата.
***
Дори най-пламенните привърженици на свободата в общ смисъл – да речем, Волтер, Херцен или Чехов – предупреждават за страха от нея, който ни обсебва. (Спомнете си онази метафора на Херцен: “Фактът, че съществуват определен брой летящи риби, не демонстрира, че рибите са създадени, за да летят, или че фундаментално не са достатъчно задоволени да останат под водата, завинаги оттеглени от слънцето и светлината”.) Русо може и да е казал, че хората са родени свободни, но, разбира се, те не са. Те са субект на контрола на родителите и средата, независимо дали е доброжелателен. Те подхождат към свободата през моралния капацитет, за който Цветан Тодоров мисли.
***
Обективност, толерантност, откритост, но и скептицизъм и самокритика – все фундаментални ценности на “европейската култура”. Въпросът днес е как да ги направим универсални (особено за България). Това е моят личен философски въпрос.
***
И още един мой личен въпрос: БСП, майката на корупцията, котилото на отвратителните: кога ще се извините на българския народ? За всички съвременни свинщини, но и за чудовищните престъпления на бащите и вече дядовците ви? Какво е следващото – Нинова зима?!
***
Всъщност тези ценности, по своята природа, не принуждават никого към нищо - и човек би трябвало да иска да ги направи универсални без срам и неудобство. Но ние приемаме за даденост, че европейските култури априори превъзхождат култури, които не прегръщат тези ценности. А те рядко се осъществяват в обикновения, посредствен живот на европейците, и – забележете - това утвърждаване пренебрегва различните от европейските ценности. Тук не става дума за мюсюлманските бежанци, не. Културата не е просто някакъв комплект от идеали; тя е система от практики. И една култура не съдържа само своите политически идеали и практики. Универсализмът не е отговор: и средният българин, литовец или сириец инстинктивно се противи. Ерго, значителността на определени ценности може да бъде потвърдена и без да се утвърждава превъзходството на определена култура, която ги представлява. Тъкмо там е ключът.
***
Вярата в универсални ценности не води непременно до йерархия на културите. Една култура може да превъзхожда друга в един аспект, втората да превъзхожда първата в друг и прочие. Цветан Тодоров разграничава преценката на ценностите от преценката на културите. В неговата концепция за хуманизъм няма йерархия на културите. Той отрича гледната точка, че една култура може да “превъзхожда други, да е уникално въплъщение на универсалността”, но “културите могат да бъдат сравнявани и някои могат да намират повече хвалебствия на определено място, повече хули на друго.” (Nous Еt Les Autres). Предупреждението на Херцен е все така релевантно: “буржоата има достатъчно храна, собствеността му е защитена и той губи интереса си към свободата, към независимостта (самостоятелността)”.
***
Пеевски: отсвирва сегашните си строителни фирми заради лош имидж. Те ще останат с огромни дългове към ББР (неговата си банка), а той създава нови. Забележете: каквото и да си е поискал от служебното правителство на Радев, все така си го получава (например поръчката за джиповете за МВР – ще я спечели Great Wall, отломка от КТБ, която вече си е в “патримониума” на Пеевски).
***
Какво е равенството, този непостижим идеал? Не е равенство на талант, на красота, на характер. Днес е по-скоро равенство на резултати, т.е. опит за състезание. Както напомня Токвил, свободата и равенството не са непременно съвместими. Ако Цветан Цветанов или Еднокнижния Борисов бяха фисолофи, щяха да развяват този парменидов идеал – докато крадат от публичното. Не за друго, а защото и те са “цоциалисти”, ако позволите тази форумна заемка – “цоцат” чужди пари. Ерго, предполагаемата “гнойна” коалиция между БСП и ГЕРБ става все по-видима: две водещи партии с идентични интереси.
***
Тодоров може да мине и за русоист – заради наблюдението на Русо, че човекът е същество, което търси съвършенството, в себе си и в обществото – но все пак знае, че съвършенството е невъзможно и че вярата, че то е постигнато, е опасна. Резултатът от опита да се инсталира съвършено общество и съвършено човешко същество е жестокостта на тоталитаризма.
***
Нещата се русофизират, вместо да се русоизират, ако ме разбирате.
***
Русо: когато говори за демокрация, той, подобно на гърците, подразбира отговорност на всеки гражданин спрямо останалите; а представителното управление нарича “изборна аристокрация.” Помислете върху това.
***
Ето ви и прост сценарий. Ако Еднокнижния е втори, яко дестабилизация през Слави и неговите протестъри на хонорар. Слави неслучайно се среща с един от ковчежниците на Борисов (който е и един от отговорниците по “разкешването” за гласовете). В ГЕРБ има две “тенденции” в купуването на гласове, ако не знаете – Цветанов харчи субсидията, а Борисов – “заделеното” през котараците, тези нови индустриалци.
***
Ако БСП победи: ГЕРБ се разпадат, като класическа клиентелистка партия, в която всички се ослушват в стил “а сега накъде”.
***
Патриотизмът: групов егоизъм, ако позволите. Придружен от властта на нацията да предприема действия, той може да се превърне в империализъм. “Deutschland Uber Alles” е прямият и пагубен израз на патриотична фантазия. Но как да анализираме патриотизма на вечно подчинени нации като нашата, които искат да се освободят от “империалистически контрол” и да постигнат самоопределение? Цветан Тодоров дава интересен отговор: самоопределението e индивидуалистична, не колективна концепция. Тази концепция е незаконно присвоена от национални и етнически групи. Ако единица или малцинство в групата не почита “самоопределението”, то мнозинството или лидерството може да се обърне към потисничество.
***
Сентенцията на Адорно, че след Холокоста поезията е невъзможна, е всеизвестна. Съгласните превърнаха Холокоста в свещено събитие, което може да бъде упоменато само чрез риск за осквернение. Хайде пак Тодоров: той твърди, че сакрализирането на историческата истина е вид анатема. Морално императивно – кантианско? - е да се изучава общото между Холокоста и други геноциди (например арменския), за да се открие начин да бъдат предотвратени в бъдеще. Разбира се, няма гаранция, че това познание реално ще предотврати подобно събитие, но нито Холокостът, нито арменският геноцид е sui generis, и тук Тодоров е убедителен чрез своя универсализъм, който търси конкретни човешки преживявания (една препратка към Виктор Франкъл тук ми звучи уместна).
***
Да бъда честен: манихейското разделение на света на “добро и зло”, на “светлина и мрак” е, така да се каже, анатема. Възможността за извършването на престъпления (или безразличието към тях, както напоследък у нас) е във всеки един от нас. Но тук аз изхождам от Ясперс и неговата “The Question of German Guilt”, а Тодоров отрича идеята за колективна национална вина. Във “Face à l’extrême” той цитира Ясперс - “само отделният човек има воля и може да бъде държан отговорен.”
***
И като казах Ясперс: в “The Question of German Guilt” той отличава четири вида вина: криминална, морална, политическа и метафизическа - и ефективно отрежда на германците политическа. “Политическа вина: действията на управляващите и на гражданите на една държава водят до това, че аз нося последствията на държавата, чиято власт ме управлява и под чийто ред живея. Всеки е отговорен за начина, по който е управляван.”
***
За икономическите кръгове, които ви управляват, е все тая коя от двете компартии ще спечели изборите – там въпросът е да бъдат спрени свестните. Вижте омертата при служебното правителство, то не прилага Ясперс – разбират се, че к'вото и да стане, пак “ще се напием”.
***
Каквото и да става, в живота има неотменими неща. Например Сократ с неговото съмнение дали си струва да се живее, Чехов с неговото “нечовешко” човеколюбие, “Пинк Флойд” с тяхното студено, платоновско отчаяние, че умът е достояние на боговете, както в “Тимей”, и на малцина от хората.
***
Помислете и върху това.
NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.
