Галин Стоев е един от тримата най-важни съвременни БГ-театрални режисьори. От 1 януари 2018 ще оглави Националния театър в Тулуза. Обича непосилната лекота на битието. Харесва му да се шляе, да търси, да си губи времето и да измисля конфигурации от хора, предмети и образи, които да пораждат смисъл, дори и за малко.
Как изглежда днешната българска съдба в очите на българин, който през повечето време работи в Западна Европа?
Изглежда като поле за експериментиране - но зависи от какво ниво и от какъв ъгъл ще го погледнеш. Понякога е потискащо, понякога е абсурдно, но в крайна сметка можем да говорим за общност, чиято парадигма се сменя много бързо; отделните членове трудно могат да разберат какво точно се случва и често се реагира на епидермално ниво. Това създава много големи контрасти, абсурдни ситуации. Има много нихилизъм, акумулиран през всички тези години. В същото време, ако леко се смени гледната точка, може да се види някакъв потенциал, който обаче голяма част от хората тук все още не осъзнават.
Как? Чрез “широкия ми превод” на “civitas”, т.е. онова, което преди време нарекох “гражданственост”? Или?
Да, но с важна уговорка - гражданствеността не расте по дърветата, тя се отглежда. И понеже живеем във време на много силен, първичен индивидуализъм, самият човек, ако не се усети и не започне да върши собствената си работа на някакво по-дълбоко ниво, няма да ни се получи. Колкото и да се опитваме да сменяме декора. Но пък без смяна на декора няма да сме отишли малко по-надълбоко, задавайки си въпросите какво правим тук, защо е такава общността, какво бихме искали да правим заедно, искаме ли въобще да правим нещо заедно – впрочем всички базисни въпроси, които идеята за политика носи изначално в себе си. Но тук като че ли няма консенсус, че тези въпроси могат да се задават. И това понякога е много тежко за носене във всекидневието.
Защото политиката у нас създава и поддържа предимно първична, дори често мъртва “народна” тъкан, която затиска порива за “гражданственост”? Или, да викнем на помощ и Хайдегер, затиска дори целия процес на осъзнаване и самоосъзнаване, който би довел до скок в модерността?
Този процес на осъзнаване започва да протича и да се случва първо на лично ниво. Трудно се образова маса - би трябвало да има някаква стратегия как си представяме тази наша географска ширина след поне 50 години. Но това трябва да е обществен и социален консенсус, а обществото е много разслоено днес - до степен, при която слоевете да не могат въобще да комуникират. Има прекъснати важни връзки. В такива случаи културата много помага, ако бъде привидяна като вид средство тези връзки да се лекуват. Или, където ги има, да се заздравяват.
Културата, викаш. Ако си спомним римския изначален смисъл на думата, тя значи “обработване и облагородяване на земята”, преди да бъде “обработване и облагородяване на хората”; големият наш антропологически проблем като че ли е, че тя би трябвало да бъде едновременно фундамент и най-горен пласт, като едното следва другото. Моето подозрение е, че при нас тя, в модернистки смисъл, никога не е била основа – по ред исторически причини. Пример тип “първото, което ми хрумва” - ние никога не сме имали мислител, който поне малко да се доближава до Декарт, подложен едновременно на католически и протестански огън; т.е. при нас културата – с цялата условност на подобно изявление – никога не е определяла нищо важно. Ерго, отнели сме й априори и същността на най-горен пласт.
Абсолютно си прав. Все пак става дума за държава, която всъщност доста малко време е прекарала като свободна, за да развие своя собствена държавност.
И най-вече традицията за нея.
Именно. И заради липсата на тези натрупвания, много често политическите събития тук приличат на нещо като “деца си играят на възрастни”. Да, понякога те могат да бъдат много симпатични отстрани, но когато децата – оставени без всякакъв надзор - правят откровени глупости, нали, трябва да се появи един родител и да каже, “чакайте малко”. Бях в Скопие наскоро и трябва да се поучим – паметниците в центъра там наистина са сякаш дете е оставено без контрол; дете, на което всичко, което му хрумне, някой го материализира веднага. И македонците ми разказаха, че има групи архитекти от цял свят, които дават за пример Скопие как не трябва да се прави всъщност.
Т.е. и у нас във властовото отношение към родната съдба царува подобна незрялост?
Да. Не знам дали е в граждански план или е в духовен, но някак си има едни много тежки спирачки, препятствия, в които голяма част от хората се блъскат, вместо да ги заобиколят и прескочат. Това пречи да привидят друга перспектива, която да ги изведе от този дискурс на жертвата или на онзи, който е прецекан изначално. От друга страна, говорих с чужденци, които работят или живеят тук, и които виждат ситуацията по съвсем различен начин. Те виждат една демокрация, която се развива тепърва, и която има шанса - ако хората се усетят и се огледат наоколо - да не направи грешките, които западните демокрации са направили преди 200 години. Има много възможности, които не са употребени, не са задвижени, дори като механика. Все още липсва едно отваряне или някакво любопитство към това какво става извън нашите граници, т.е. извън това, което познаваме. Липсва движение, а липсата на движение е смъртоносна за това, което наричаш “национална тъкан”. Все пак ми се струва, че има някаква енергия, особено при по-младите, която обаче не намира начин да се канализира.
Или по-скоро да се инструментализира. При теб обаче кой поглед надделява – онзи на културния демиург, който твори в Първия свят, или “генетичният”?
Моят поглед варира - в зависимост от процента на емоции, които влагам. Много е странно, защото можеш да си позволиш един вид отстраненост, която идва изцяло от съзнанието, че не зависиш изцяло от един-единствен контекст - но това всъщност е въпрос на лично мое “структуриране”. Мисля, че с много неща сега съм много по-наясно и в много по-голям покой, тъкмо заради тази дистанция. И другото, което започва да се появява, е един вид съзнание, че мога да допринеса с нещо – в посока промяна на средата тук. Понякога се гневя, понякога се умилявам, но през цялото време съзнавам, че българската промяна ще е промяна през малки движения и стъпки.
Как ние, хората на хуманитарното (ненавиждам етикета “интелектуалци”, впрочем), да се справим с теорията, която дирижирано или не ни приписват – че смятаме мнозинството за нещо като планктон? Как да “преподадем” на съвсем реалния обикновен човек своя чеховски, антропоцентричен светоглед? И още: как да “рекламираме” градивния си индивидуализъм в условията на столетна колективистична култура на “вътрешна груповост”, чийто уют българите не искат да напуснат?
Не знам, честно. Но напълно споделям твоя възглед. Може би трябва да се градят пространства за дебат, който да надскача сега съществуващия - който впрочем не е дебат, а джафкане без комбинативна мисъл, и винаги с цел да се обслужат някакви интереси. Българите сме разкъсани групи, които засега не “произвеждат” общество. Хайде пак през културата, и далеч не говоря само за театър – тя може да предложи идея за общност, която не е задължително базирана на националност или на всичко това, което дърпа назад. Т.е. да потърсим стойност, защото капитализмът не успя да произведе стойност, хеле пък капитализмът в нашия вариант.
В смисъл? Не успя по принцип, икономически, не успя в културен план, не успя в образователен план, как?
В метафизичен план не успя. Т.е. не може крайният либерализъм да се представя за свобода, примерно.
Т.е. laissez-faire е чао?
Да. “Чао” е също крайният капитализъм да се представя за демокрация. Ние с теб сме “продукт” на прелома през 90-те, когато цяла система от ценности всъщност рухна, но нашето поколение продължава да настоява на това или поне е структурирано през свободата на пазара.
Но новите поколения растат в среда, в която всичко се измерва в пари; ако имаха истински, 25-годишен идеолог, той би казал, ние споделяме само едно - чисто материалистическия възглед, ако изобщо имаме възглед. Дори не би говорил за “физикализъм” и опозиционния идеализъм, а директно би ни торпилирал с “плътното споено цяло” на хегелианската етика, т.е. че стойността е в цялото, а не в частите (му).
Тази конвенция за споделен български живот е много болезнена. Човешкото същество не е създадено, за да обслужва само тази конвенция, и в един момент то има необходимост от нещо друго. Изумителното е, че днес културата е достъпна за всички, но тя някак се приема като валидна само за определени части от социума. И, парадоксално или не, няма никакъв достъп до онова, което наричаш горчиво-шеговито “мнозинството-планктон”. Самата тя е отрязана от това, цялата оптика е обърната. Т.е. всички тези сиви зони извън културата би трябвало да бъдат обговаряни или живени по друг начин, или поне през друга гледна точка. Ерго, културата би трябвало да предлага тъкмо тази друга гледна точка. Но за да я предлагаш, би трябвало да можеш да разчиташ знаците. За да разчиташ знаците, трябва да можеш да образоваш всички тези хора, а това струва много пари.
Следователно, образованието е предикат на културата; няма как да има създаване и пресъздаване на културни кодове, без да има кой да ги разпознава – и, съответно, консумира.
И това е вярно - просто една необразована, наплашена и подложена на държавно подчинение маса е много по-лесна за манипулиране, включително и на политическо ниво, отколкото самостоятелно мислещи индивиди.
Е, то никъде няма самостоятелно мислеща критична маса от индивиди, в чист вид. Въпросът е защо българите все още обитават предмодерна реалност.
Проблемът, както сам знаеш, е по-дълбок. Нямаме традиция в критичното, самостоятелно мислене – не владеем инструментариума да анализираме, да преструктурираме и, най-вече, да развием някаква стратегическа мисъл.
Което някак си изтиква напред въпроса за лидерството. Той ми припомня онзи “квазипостулат” на Тарантино – if you ain’t a great actor, you’re a bad actor (смях). Т.е., по-дълбоко, какво става с l’auteur - с автора на истинско изкуство в родна среда, - при положение, че той би могъл моментално да потъне в море от липса на критерии?
Мисля, че следвам вътрешни критерии, но те са градени от учители, от професори, от различни опити - но трябва да положиш усилия, трябва да се интересуваш и да притежаваш някаква артистична страст, през която тези критерии да се градят. Аз дълго имах проблем с това откъде всъщност мога да извлека идентичността си, конфронтиран през цялото време от толкова различни контексти, които мислят правенето и организирането на театъра сложно. В един момент осъзнах, че всички тези схеми всъщност са взаимноизключващи се, и в един момент аз си казах, “добре, как се позиционирам спрямо това” - докато не си дадох сметка, че всъщност има друго ниво, което сюблимира тази опитност по друг начин. И всъщност единственият ми шанс беше да се закотвя в себе си, за да мога да обслужвам контекста, в който се намирам - по нормален начин, бидейки себе си. И всъщност си давам сметка, че съм се конструирал солидно в себе си благодарение на едно непрекъснато, несолидно преместване във времето и в пространството. Започнах да се срещам с все повече и повече хора, които отричат социално-мрежовия контакт - предпочитам да се срещам с хора в кафенета и да си говорим или да измислим някакви нови практики, в които гледаме в обща градина биокартофи или каквото и да си решиш – т.е. за съвременния артист живият контакт си остава ключов.
Живеем във време, в което изглежда, че след като изразиш нещо в интернет или Фейсбук, то някак се валидизира от само себе си – само защото наподобява “изказ в медия”. Т.е. това е трагичният залез както на експерта, така и на l’auteur. Този въпрос не е стоял, да кажем, пред Годар. Ако Годар твореше днес, първата реакция би била, примерно, “ма къв е тоя À bout de soufflе, тва е ебахти тъпия филм, ние знаем по-добре” etc.
Да, уви - времето се сменя, много брутално се сменя. Никой не знае какво ще стане и как ще се развият нещата. Аз имам своите нихилистични и мрачни моменти, но понякога, като преместиш леко с няколко градуса настрани гледната точка, изведнъж се откриват перспективи. Мисля, че в част от човека дреме необходимост да се изразява през някакви художествени средства. Мисля, че е в природата му. В този смисъл човекът l’auteur, както казваш, винаги ще търси. Произведеното през сегашното десетилетие може би няма да е толкова вълнуващо, колкото произведеното през 60-те, но това са вълни. Ето, аз от сегашна гледна точка си давам сметка, че 90-те бяха всъщност много яки, и въпреки цялата пяна и мръсотия в политически план, мутри и т.н., всъщност имаше някаква креативност. Докато днес масовата креативност в най-доброто си качество се изразява в... хипстерия. (смях)
Това е, хм, нон-термин.
Да, зад него всъщност няма някакво художество. Трябва да изчакаме.
NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.
