На осми март пак валеше, но малко и никой не плашеше от шепа снежинки. Тогава имаше събор, това означава скари навън, хора, сергии и народ от селата, от Перник дори, всички, родили се в тоя богат на камъни и бой край. Идваха тук, да изпият по греяна ракия, да хапнат кебапчета и пържоли, да видят какво е откраднато и какво е останало след кражбата, но това не беше чак толкова важно.
Защото тогава някои празнуваха деня на майката, други - на гаджето, трети - просто, че не са се оженили, но най-важното беше едно диво, огромно като Рила и Пирин хоро. И мъже, и жени след яката каменарка, която се печеше само от сливите около Радомир – упорити джанки, които устискваха при дъжд, киша, при суша и виелица, при вятър, при жега, затова ракията, ако я пиеш по чаша на ден, прави сърцето ти стомана, нервите - железни, а юмрука ти – камък. След няколко железни каменарки такова хоро кипваше, че плочките на площада потъваха с два сантиметра. Тогава бабите забравяха за ревматизма, бебета се научаваха да ходят.
Това беше единственият ден, когато никой не крадеше, до четири часа следобед никой не; никой не се биеше до десет вечерта, защото хорото така му изпиваше лошото и силата, че човек можеше само да обърне още няколко каменарки, да се усмихне на тиква, да прегърне жена си – а това се случваше при женените от 30 години веднъж на век.
- Бабо, моля, хайде да репетираме бързото хоро – каза хлапето, което този път въобще не беше облечено в неговата дебела като стена фланела от домашна тъмночервена вълна. Беше в синя памучна фланелка - Втори шанс естествено, но почти като нова, направо нова.
- Не ме занимавай – отряза тънката, мършава жена, която трошеше в казанчето печени черупки на охлюви. Щеше да прави от онова мазило за болни стави, но като всички хора в Радомирско с едно око поглеждаше към улицата.
- Хайде, бабо. Всички ще ми се смеят – настоя детето.
В тоя момент дядо ѝ остави вестника, който по-малко четеше, повече критикуваше, хвана хлапето под мишниците, вдигна го почти до тавана и каза:
- Знаеш ли каква мъка видях, докато науча баба ти Елена на Граовското хоро? Още ми е мъка като се сетя – красивото му лице се усмихна и дядото заприлича на глупаво хлапе.
- Разкажи ми, разкажи ми – започна да подскача момичето. - Ще ти изгладя ризата, само ми разкажи.
- Баба ти тогава беше по-слаба от сега – подхвана Дамян. – Хайде, Еленке, да те науча на Радомирското, а тя вика – „Не! Ще видят и ще ми се подиграват.“
- Покажи ми как го можеш – казвам ѝ.
Тя ми показа. Аз хапя устата да не се смея, но то не може. Тя подскача като петел с вързани крака, настъпва си пръстите, рита паветата. Наду ме смях и като се изхилих, баба ти такова цупене се нацупи, направо като че някой ѝ одра кожата от лицето. Викам ѝ:
– Аз не се смях на тебе – приказвам, а онзи някой още повече дере кожа от лицето ѝ. - Хайде, моето момиче, ще те уча на Голо бърдо. Там никой няма да види и никой няма да ти се смее, ама честно, Еленке, за смях си, казвам ти, да си го знаеш.
Тя овеси нос като мотика, не ме поглежда, обаче аз си знам – не ѝ повтарям: – „Хайде, Еленке”, щото я знаеш - каже ли нещо, баба ти Елена е с инат за десет магарета на мост. Ни напред, ни назад. Тогава, без да питам, я хванах. Вдигнах я във въздуха – тя сега е конец дебела, тогава още по-мършава беше, направо прозрачна като водата. Грабвам я аз, тя рита, но не рита все едно някой ѝ дере кожата, а тихо рита, гледа да не ме заболи. Познавам я аз нея.
- Не беше така. Ритах силно – възрази баба Елена над дървената купа, в която стриваше черупките на горките охлюви.
- Слабо риташе и аз я пренесох през улицата. Хората видяха и викат: - „А бе, Дамяне, да не би таз тънка булчица да я водиш да я колиш бе? Но аз нищо не обясних. Знаеш го къде е Голо бърдо, много крачки място дотам, два часа я носих. По едно време баба ти вика:
– Пусни ме, Даме, да не се измориш. Жал ми е за тебе – и аз нали съм глупав, пуснах я. А тя - беж да я няма. Хвърчи като хвърчило, дългокрака, аз съм я държал и мъкнал на ръце час и кусур минути. Но не на мен такива бягства. Хванах я и дай нагоре отново. Изкачих я навръх Голо бърдо. Но преди това нямах повече сила и казвам:
- Моля те, Еленке, капнах, изцедих се. Повърви малко пеш, да почина.
Знаеш ли какво направи тя? „Добре“ – това каза.
Пуснах я, тя се опита да вдигне мене.
За вдигане, ме вдигна, но ме носи само три крачки. Отпочинахме и се залових да я уча Радомирското хоро. Съгласен съм още веднъж да я нося до Голо бърдо, до върха, но да не уча баба ти Елена да играе Радомирското.
- Лъже! – обади над черупките на охлювите мършавата жена, но дядо Дамян никога досега не беше лъгал. Сигурно и сега не лъжеше.
- Хайде, внучке Дамянке, да уча тебе. Дано не си като баба ти.
Той започна да свири с уста и леко, като че нямаше крака, а вятър, подхвана стъпките. Хем стъпваше, хем подскачаше, хем приклякваше – едноетажната къща се удиви и се разлюля, след него Дамяна започна да стъпва, хем подскача, хем подкляква, хем към тавана лети.
- Ма ти въобще не си като баба ти! – удиви се дядо Дамян. – Лястовица си. Ти можеш да играеш Радомирското. Кой те е учил?
- Баба ми казваше да играя хоро, като не ми се чете. Аз си пусках Радомирското по телефона, гледах и играх.
- Личи колко си чела – каза мрачно, но всъщност не чак толкова мрачно мършавата жена.
На осми март тя не облече нищо от Втори шанс, нагизди детето с нови джинси, нови ботуши, ново яке от миналата година - Първи шанс. И тя се нагизди. Изчака и дядо Дамян да се наконти. Той просто навлече панталон и яке, среса се и толкоз. Щом се показаха на улицата, всички гледаха него – много хубост имаше в това дърто лице.
Само на осми март Дамяна виждаше баба си да обръща две поредни чаши каменарка. Дядо ѝ също обърна – три поредни - но баба Елена нищо не спомена, сякаш не го бе видяла. Хората до тях, съседи пришълци от Перник и София, зарязали колите си до площада, също обръщаха каменарки – кой колко може, и всичко се захилило на ряпа, всичко весело, сякаш ей сега ще зине да пее.
Изведнъж тресна страхотна музика.
То акордеон - змей, дядо Васил, мургав, страшен, най-високият мъж в Радомирско, тъпанът огромен като Ситроенчето на кметицата, с акордеона – синът на дядо Васил, а какъв тромпет, ах, какъв тромпет! Такъв не се е раждал никъде. И кой свири на него – жена! Боже, къде си, бързо ела я да я видиш – висока, кафява, хубава като полето около Радомир, като Голо бърдо велика - Галинка, снахата на дядо Васил, майката на Васко, внучето, свиреше с Бога, оттатък Бога и народът смаян спря да обръща каменарка. Какво хоро изсвири тоя тромпет – оттук до слънцето и Господ, до майката на Господ, най-тачената, най-обичаната Дева Мария - и се връщаше хорото при народа цялото от злато, силно и яко.
Хората се награбиха за ръце, оставиха чаши направо на плочките, отгоре ги ръсеше дъжд, но на кой му пука, Васил, най-високият, най-мургавият в Радомирско, не човек, а гора, блъскаше тъпана така, щото сякаш сърцето му беше гора, камък и небе едновременно. Синът му и той разтягаше акордеона оттук до Гърция. Акордеонът ревеше и свиреше, но най-красивото беше оня див, златен, огромен тромпет на Галинката, дето знаеше къде да наблегне, къде да ритне и къде да литне.
Изви се страхотно хоро, като че стоте човека бяха един човек с едно сърце, с един нос - и Боже Господи се беше хванал на хорото, но не го водеше. Водеше го един толкова хубав и красив човек, че хората викаха: „Голям си!“. Това беше Дамян, известен като Красивийо, мъжът на Елена билкарката, но той беше още по-известен като спец по Правото, най-големия спец по Кривото и по Радомирското хоро, по ръченицата, по Тъпканото, по Чорбаджийското, даже по Дунавското хоро беше спец Дамян.
И като водеше той хорото на тоя празник и събор за Света Богородица и за всички майки, които тя закриляше, се знаеше – тук ще се родят много деца. Здрави деца, хубави и хляб ще има за всички напук на кражби и хайдуци. Ще има лица ей такива усмихнати, защото хорото е най големият ритник срещу лошото. Дръж се, земьо, шоп те гази! Но хората тука не бяха шопи, а граовци. Тук, около Радомир, растеше най-големият грах, то не грах, а гюле, а листата му зелени, зелени – като очите на повечето граовци, като музиката от тоя страхотен тромпет на Галинката, която никъде не беше учила музика, само слушаше мъжа си, слушаше свекър си и сама свиреше, хем повече от мъж и от свекър, взети заедно.
На опашката на хорото се бяха наловили момичета и момчета, след тях дребни дечица, една такива запетайки, тирета и точки, всички облечени в Първи шанс. С нови ботушки шляпаха и биеха плочките, водата и дъждът се изпаряваха от зор и беше така хубаво, така сладко, че последното дете на опашката на хорото - едно дете с нови ботуши като всички други деца, едно момиче с ново яке от миналата година - скачаше към облаците, редеше стъпките, приклякваше и тичаше, и не се знаеше това краят на хорото ли е, началото ли е, а лицето на детето грееше, грееше, грееше като месечинка.
Някъде към края на хорото една висока, мършава жена в ново палто отпреди четири години, но Първи шанс, рипаше и мяташе крака - къде вярно, повече сгрешено, но никой не ѝ придиряше.
- Давай, Елено! - подвикна някой и добре че жената не го чу, защото щеше да се обърка и да закове на място.
Едно тънко и високо момче, и то цялото облечено в Първи шанс, но не от миналата година, не отпреди три години, дори не и отпреди пет месеца, не играеше на хорото. Това момче не си бе сложило оная шапка, в която Галинка, майка му, беше изплела с всички цветове, с де що конци имаше в панера под кревата. Това момче имаше много чист Втори шанс каскет, почти като нов, направо нов.
Това момче беше запасало на гърдите си един огромен акордеон – той беше не на дядо му Васко, не на чичо му, а на прадядо му Васил от Втори Радомирски Пехотен Полк, където го бяха ранили при Драва. Него бяха ранили, но тъпанът му бе останал цял и заедно с ордена за храброст с лента, който бащата на Васко бе заковал вкъщи на стената, прадядото на момчето бе получил подарък тоя очукан акордеон.
Сега момчето, Васко, го разтягаше, разтягаше го колкото може и повече отколкото можеше. Докато свиреше, пееше колкото му глас държи и повече, отколкото му глас държи, и се усмихваше.
Как го правеше, хем да свири, хем да пее, хем да се усмихва – ей това нещо никой не можеше да обясни.
Само огромното, диво, безкрайно Радомирско хоро!
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари
Танас
Русия за първи път изстреля междуконтинентална балистична ракета по Украйна (снимки, обновява се)
Деспин Митрев
Бивш депутат на ИТН внезапно оглави партията на Божков
Деспин Митрев
Румъния влиза в Шенген на 1 януари, увери премиерът Чолаку
Johnny B Goode
Русия за първи път изстреля междуконтинентална балистична ракета по Украйна (снимки, обновява се)