Стоеше сам. Висок мъж с кафява брада – чакаше пред бялата като аспирин къща. Стърчеше, дъждът потъваше в тъмната му коса, брадата му беше подгизнала, дъждовните капки го биеха, мъжът не помръдваше, забил поглед в бялата къща. От джоба на палтото му се подаваше пачка – сигурно от стотачки, защото на първата банкнота се виждаше образът на онзи, който беше измисли Бай Ганьо. И какво като го бе измислил, застреляха го млад и зелен като зелен фасул, сега лицето му топлеше гърбовете на стотачките.

Този мъж, който освен мокра брада имаше и пари, рядкост в този край, не се интересуваше нито от дъжда, нито от пачката, нито от Бай Ганьо. Край него рядко минаваха хора, защото беше студено и беше два следобед. Сигурно щеше да се разболее от нещо, може би бронхит. По едно време от къщата излезе друг мъж с оранжево яке, оранжева качулка, оранжеви обувки и панталон. Оранжева резачка. Не човек, а чугун.

Оранжевият се приближи до брадата, сви юмрук. Моментално юмрукът потъна - дали първо в стомаха, или в кафявата брада едва ли има значение, но сигурно има, защото потече кръв – от корема едва ли би могло веднага да потече. Поне дъждът се отмести за секунди от главата на човека. След два оранжеви юмрука той не падна, надигна се, бръкна в джоба с пачката. Нямаше ръкавици. Пръстите му бяха посинели от студа.

Посинелите пръсти извадиха пачката, подадоха я на оранжевия чугун, но чугунът не я взе. Още един удар попадна кой знае къде - може би само в палтото – което не беше нито до глезените, нито имаше типичната миризма на Втори шанс. Беше съвсем нормално палто първа употреба, което можеше да носи още много юмруци.

Мъжът в него се люшна, пачката с двеста образа на Алеко Константинов падна върху разбитите плочки на улицата, оранжевият ботуш се зарови може би в брадата, може би в глезените, а може би в рамото на палтото. Чу се кратък стон, едва ли потече кръв, но и да беше потекла, не бе кой знае колко. Чугунът обърна оранжевото си яке в друга посока, вдигна високо рижата си глава и гордо се придвижи към аспирина на бялата къща.

Продължи да си вали, синоптиците казаха по телевизора, че цяла седмица из тези места ще се върти някакъв циклон или може би антициклон, дъждът ще накара язовирите да прелеят, но малко и безопасно. Промяна в климата, по дяволите, януари ходехме по къс ръкав! През март дойдоха белите мечки да ни прегризат вратлетата. Вятърът се разкъса да хапе и брули. По едно време така зафуча, че дъждът се вдигна обратно към небето и не се знаеше капки ли, или небе тече пред очите ти. Оt къщата се показа красиво бежово палто. В хороскопите бяха написали, че в годината на прасето този цвят бил най-благоприятен за всички аспекти на живота.

Вятърът грабна палтото, жената в него залитна в дивия дъжд, а може би в небето, защото не се знаеше къде започват капките и къде облакът над тях. Скъпото палто, което в никакъв случай не бе стъпвала във Втори шанс, се съвзе и предпазливо, стъпка след още по-предпазлива стъпка, се добра до кафявата брада, затисната под дъжда и вятъра.

- Болен ли си? – попита жената. – И да си болен, няма да се върна при тебе.

Мъжът нищо не каза. Бръкна с посинели пръсти в джоба, извади всичките Алеко Константиновци, които имаше, и ги подаде на красивото палто.

- Майка ми ти е взела парите онзи ден – каза мъжът. – Но аз ги събирах за тебе. Ако можеш, понякога наглеждай детето. Ако можеш, понякога не ме забравяй.

Жената взе банкнотите, понечи да ги сложи на сигурно място в палтото си, в което определено имаше много сигурни места, но сигурно защото много дъжд се изсипа над главата ѝ, тя раздели пачката на две, едната прибра на най-сигурното от сигурните места в палтото си, другата половина, по-тънката, пусна в джоба на Втория шанс.

- Ще умреш ли? – попита жената, а може би пороят, който в този миг беше небе, попита това.

- Няма – каза мъжът. – Исках да те видя. Утре заминавам в Испания.

- Заминавай – каза тя. – Няма да се върна при тебе.

Мъжът кимна с глава, жената сигурно размисли, защото отново се приближи до него, целуна го – всъщност на практика това бе невъзможно. Целуна брадата и дъжда. Пръстите ѝ намериха втората, по-тънка половина от пачката и си я прибраха обратно. Намериха още едно, също много сигурно място за Алеко Константинов във вътрешния джоб на бежовото палто. Ботушите на жената бяха някакъв страхотен моден модел, на дъждовните капки им беше все едно.

Тя тръгна към къщата, която сега приличаше на планина от бял аспирин, изпречила се на пътя на вятъра. Може би нещо все пак хрумна на жената, ръката ѝ потърси сигурното място, отскубна три банкноти от тънката пачка. Размисли, върна една от тях, а двете спусна в джоба на Втория шанс на мъжа, който дори приличаше на Първи шанс. От мокрото черно палто не се носеше миризмата, убиваща въшки. Дори ръбове на ръкавите не бяха изтъркани. Той сигурно беше купил дрехата от нормален магазин.

Мъжът неочаквано я прегърна – що за прегръдка беше това, само за миг. Глупакът се просълзи, но и това не беше сигурно, кой може да каже какво се случва в този свиреп дъжд.

- Отивам в Испания утре, Сияна – прошепна той и я целуна. Съвсем сигурно е, че го направи, защото жената избърса с красивата ръкавица лицето си, обърна се, остави го да гледа гърба ѝ, строен гръб в бежово палто, толкова скъпо, че всеки гръб в него би изглеждал прекрасно.

- Сияна – извика мъжът и вятърът си поигра с името ѝ, подхвърляйки го към пътя. – Сияна - прошепна мъжът толкова тихо, че вятърът до устните му не чу, после помисли за Сияна, но вятърът бързаше и не му беше до това да проучва кой за какво мисли. Сияна също нищо не чу. Тя се прибра в къщата с цвят на аспирин. Мъжът в оранжева фланелка и оранжев панталон се показа за минута, колкото да прибере ботушите от модния модел, след това сигурно заключи вратата от вътрешната страна, защото се чу изщракване.

Кафявата брада остана да стърчи на улицата - една току-що изкопана къртичина в дъждовното парти на април. Той дори забрави да вдигне яката, която със сигурност беше първи шанс, и облакът се намести удобно във врата му. По улицата се появи малка купчинка – сива и пъргава. Дете с огромна шапка ушанка, захлупила цялото му лице – защото ушанката беше мъжка. Около шията на детето беше омотан безкраен шал, толкова безкраен, че ресните от едната му страна метяха тротоара, а от другата бяха напъхани в единия му ботуш. Палтото на дребното също беше втори шанс, както повечето палта на такива деца в града.

- Тате, хайде да си ходим – каза детето.

Отначало мъжът въобще не го забеляза. Той гледаше, гледаше, гледаше към онзи бял аспирин на дома, където беше изчезнала жената в бежовото палто. Глупак. Кой гледа толкова дълго някаква си къща – па макар и бяла – в този студ. Капките се стичаха по лицето му и брадата на човека се бе слепила като страшна прегръдка на сталактит и сталагмит. Но детето не знаеше какво означава това. То видя посинелите от студа пръсти на баща си, грабна единия край на безкрайния си шал и веднага зави ръката му.

- Тате, хайде да си ходим – повтори то.

Мъжът го погледна, измъкна ръката си от шала и погали огромната му шапка ушанка.

- Хайде – помоли го детето. – Мама няма да дойде. Духа вятър. Студено е.

- Утре заминавам за Испания, Дамянке.

- Добре, тате. Хайде у дома.

- Утре заминавам.

- Вчера каза, че заминаващ – каза несигурно детето. – По-добре да беше заминал. В Испания е топло.

Мъжът нищо не каза, разтърси глава и наоколо се разлетяха още дъждовни капки, които дотогава спяха върху косата и сталактитите на брадата му.

- Студено ми е, тате.

Мъжът дойде на себе си. Нищо не каза, дори не разтърси глава да прогони дъжда. Прегърна детето, вдигна го във въздуха и го понесе. По улицата нямаше нито хора, нито автомобили.

- Не се ядосвай – успокои го детето. – Мама е добре при Риж Димитър. При него е топло.

Мъжът кимна.

Двамата, мъжът и детето, обвило ръце около врата му, приличаха на вихрушка, която си пробива път към ниска, едноетажна къща, скрита в пороя като в ръкавица.

- Тате, купи ми водни бои. Ще те нарисувам усмихнат. И ще станеш щастлив.

Точно тогава зад тях двамата затича едно скъпо до облаците бежово палто. Кой знае какво бе решило то в дъжда.
Човек трудно може да си обясни плановете на бежовите палта.

Още по темата

13/04/2019

Нашите автори

Стиснах ръката ти: разказ с продължение от Здравка Евтимова

30/03/2019

Нашите автори

Трябваше да ѝ каже нещо: разказ с продължение от Здравка Евтимова

17/03/2019

Нашите автори

Излез: разказ с продължение от Здравка Евтимова