- Дамяно, ела!
Момичето беше облечено в дебела плетена фланела от домашна вълна. Сякаш някой го беше заровил в нея. Ръкавите бяха дълги и ръцете му въобще не се виждаха. Детето дойде пред баба си, забило поглед в пода. Преди няколко дни го застлаха с домашни черги, била ги тъкала майката на Елена и досега ги пазеха навити на тежки топове в тясната стаичка, откъдето и зиме и лете миришеше на нафталин. Толкова пъстри шарки имаше по тях – тук в Радомирско на чергите народът казва „пътеки“, защото приличат на цветя. Детето нямаше вид на някой, залисан по цветята. – Погледни ме. Не така. Хубаво ме гледай в очите.
- Риж Димитър удари тате по устата и в корема – каза детето. – Разби му носа.
- Аз ако бях на мястото на баща ти, нямаше да ме удари – отсече жената, и тя облечена в подобна дебела фланела от домашна, боядисано в тъмночервено вълна. – Какво държиш в ръката?
- Едно шише – измънка хлапето и ръкавът още повече увисна, като че тежеше тон.
Жената с прошарената коса каза късо:
- Дай.
Бавно, като че се излюпваше динозавър от тъмното стъклено гърло, детето измъкна шишето от ръкава си. Елена го взе, отвори тапата, но и без да я отваря, знаеше. В такива шишета се държи настойка от жълт опал, който лекува гнойна рана, черните ситни пъпки, ухапване от пепелянка. Елена знаеше и още нещо – тя не беше правила жълт опал. Взе шишето, отпуши го и помириса.
- Кога го направи? – попита тя.
Очите на детето потънаха в чергите и цветовете, остри режещи, прогониха погледа му.
- Когато се прави... ти знаеш.
- Аз знам кога се прави. Но питам ти кога го направи – отсече старата.
- Когато узря хинапа, но не много да узрее – като го хапваш, езикът те боли – каза детето.
- Погледни ме.
Очите на дребното не бяха сини като на баща му, не бяха зелени като на дядо му, а някакво сиво зелено, като опала в тумбестото шише.
- Защо не ми каза, че си го направила? – бабата я гледаше кораво, лошо.
- Не съм взимала от твоите билки, бабо – избърбори то. – Ходих и си брах. Сама ги суших.
- Защо не ми каза? – посрещна го старата още по-лошо, по-страшно. – Пари ли не ти стигат. За продан ли го готвеше? Гладна ли си?
- Не! – извика детето. – Не.
Очите на баба му станаха по-остри, по грапави. Тя вдигна кафявата си ръка. Кафявите пръсти описаха полукръг и се забиха в малката буза на детето.
- Ти ли сложи жълт опал във водата на Риж Димитър? Детето мълчеше.
- Ти ли сложи жълт опал във водата? – кафявите пръсти още веднъж потънаха в детската буза. – Ти ли?
- В кафето – изплака малката. – Тай отрязаха черешките... той отразя нашие череш... – кафявата ръка удари още веднъж малкото лице.
- Ти ли сложи опал втори път в кафето му?
- Аз – отговори детето. – Полицията не го хвана. Той биеше всички... аз видях... Не ме удряй. Не ме...
- Защо взема сега опала? – ръцете на жената с прошарената къса се отпуснаха като отсечени, но тя вдигна глава – висока и тънка жена, като бесило. – Погледни ме.
Момичето вникна поглед. Плачеше, но рязко вдигна огромния тежък ръкав, изплетен от домашна дебела тъмночервена вълна. Изтри сълзите с ръкава и тихо, странно тихо и много ясно, без да хлипа, каза:
- Риж Димитър удари тате по лицето с юмрук.
- Лекарството трябва да лекува, Дамяно – каза жената с черните страшни очи. – Не да трови.
Вече не валеше сняг, нито дъжд. Студеният вятър разряза земята на две – половината открита и гола, другата половина - мъртва под снега.
- Всички знаеха. Той отсече черешките ни – каза малката. – В „Соларис“ говореха. Полицията не го хвана... – очите на детето бяха толкова сиво-зелени, колкото стъпките на смъртта. – Лекарството лекува... Него щеше да го боли.
- Дамянке! – викна тънката висока жена. – Слушай ме.
-------------- ----------- ------------
Снегът започна да се огъва пред слънцето. То се появи страхливо над голите дървета - като ученик, закъснял за класното по математика, но и това бе достатъчно. Разтече се навсякъде, събуди се калното свлачище.
Затрупало някакво дете.
Добре че близначките Дона и Дочка зърнали, че нещо шава в тинята и се разпищели. Никой в Радомирско не може да пищи по-остро от тези две жени. Чуеш ли им писъка, сънуваш го три години, малките деца се напикават нощем, а мъжете си казват: – „Ясно е защо тези двете сами си пекат хляба и сами си харчат парите на море в Гърция.“
Този път пищенето се оказало нещо добро, защото хора притичали, видели детето. Малко циганче било, колкото топка, двама мъже нагазили в калта и го измъкнали, а ботушите на единия спасител останали в калта.
- Ти как се оказа в свлачището, бе дете? – ама детето само тракало зъби и една смислена дума не могло да изрече.
Дотича дивата Елена с нейните отвари, а след нея и внучката ѝ. И двете носят шишета.
- Ей това изпий, дете – каза старата.
- И това изпий, дете – добави внучката.
Само да ги гледа човек – дребното се научило като дъртата да изпъква и същите думи като нея в устата си подредило. Хвърля ги, ниже ги – все едно дъртата говори. Но дъртата не погали детето по главата, а внучката го погали.
- Не горчи, честно – малкото повярва на погалването, изпи цялото шише, което му подаде внучката. Надигна се от калта. Както беше омазано и оваляно, погали Дамянка, „малкото Лудо Ленче - така ѝ викаха - и ѝ избъбри:
- Како, гладна съм.
- Донеси хляб и масло – нареди дъртата.
Чак когато детето се наяде – почти цял хляб нагълта - Дивата Елена каза:
- Спри да ядеш или ще пукнеш – но детето продължи да яде.
Малкото лудо Ленче отново погали детето по омазаната с кал коса и каза:
- Моля ти се, не яж. Ще ти се пръсне коремчето. Тогава много боли.
Детето спря да яде.
- Как стана така, че да попаднеш в свлачището? – попита старата Елена и дребното отново се вцепени.
Черните ѝ очи ли, които гледаха лошо, пърлеха. Или може би защото бе висока, изглеждаше страшна. Отново малкото лудо Ленче погали хлапето и то си призна:
- Хванаха ме да крадна – прошепна хлапето. – Ама аз не краднех. Аз само ядях. Миришеше така на баница… така хубаво, че ми идеше да си отрежа носа да не ми мирише... Те се залисаха, гледаха мача... и аз исках да гледам мача. Аз съм за „Левски“... обаче се промуших и започнах да я ям тая баница. И той ме хвана. Рижия … Да му се не види.
- И? – попита остро Старото лудо Ленче. – Какво стана после?
- Фърлиха ме в свлачището – довърши детето. – Барем да бях успяла да хапна от баницата.
Тогава стана нещо, за което в Радомирско говориха два дни и две нощи, а да говорят в Радомирско две дни и две нощи за нещо, трябва да са умрели най-малко двама души. Старото лудо Ленче каза:
- Чакайте ме тука – и каквато бе дългокрака – освен „лудото Ленче“ ѝ викаха „житен бегач” - като оня скакалец, който ни умира, ни заспива, до ноември и скача, та се раздира, ако наближиш дупката му.
Та житният скакалец отхвърча на дългите си крака и след малко дохвърчава обратно. Носеше сто лева – едни хубави сто лева, върху които бяха нарисували някакъв човек – сигурно е голяма клечка, щом чак на парите са го изтипосали.
- На ти, дете, тия пари. Дай ти на майка ти. Познавам я Керана – после високата се огледа и черните ѝ като черното свлачище очи спряха върху всяко лице. – Само да е посмял някой да ѝ вземе парите. Само да е посмял някой да бутне с пръст това дете.
- А това е от мене – каза Дамяна, малкото лудо Ленче, отвърза от шията си един дълъг-предълъг шал – направо безкраен, с ресни - и го омота около калната шия на хлапето. - Тичай, да те преоблече майка ти – избъбри внучката и отново погали хлапето.
Виж как старата учи малкото, казаха си хората. Ще го учи ами, като има пари. Ти да не мислиш, че като цери тоя и оня не ѝ бутат някой лев? Каквото и да ѝ бутат, шапка ѝ свалям на жената. И аз ѝ свалям шапка. И аз.
В самия край на групата, която се беше събрала около циганчето, стоеше едно момче – тънко като магарешки трън, с плетена шапка – всички цветове се бяха побрали в тая шапка –червено, черно, лилаво, зелено и жълто, бежово, сиво и синьо - очевидно майката бе сложила всички конци и прежди, които бе намерила в панера под леглото в кухнята. С тая шапка момчето приличаше на бостанско плашило, защото освен нея носеше - увесен като камък на шията - огромен акордеон. Очукан от всички страни, целият в петна и пръски кал. И това момче, също циганче, започна да свири.
Каква беше тая песен – тук я хванеше, там я изпуснеше, въобще не песен, а улица с дупки, къща без прозорци, но момчето не спираше.
- Ти пък откъде поникна тука, Васьо? – попита единият от мъжете, които бяха измъкнали хлапето от свлачището. – Тука ли намери да печелиш, бе момче.
Но Васко въобще не го чу.
Пръстите му, помръзнали от този объркан в целия си мозък март, тичаха и скубеха акордеона. Той пъшкаше и стенеше. Нямаше песен в този одран като заклано яре акордеон. Имаше вой. Имаше пожар. Цял взвод войници, които маршируваха, цяла армия щурмуваше в тоя акордеон и такъв глас извади той, че хората се хванаха за главите.
По-чувствителните сигурно не можеха да търпят, но тия които разбираха от огън, извадиха кой стотинка, кой две, а най-големите паралии – цял лев - и ги оставиха до краката на момчето.
Но тава момче, в шарената като змей шапка, въобще не виждаше стотинките.
Въобще не ги виждаше.
То свиреше ли, свиреше тая страшна огнена песен само за един човек.
За онова момиче с дебелата фланела от домашна вълна, останало съвсем без шал, без ресни, с гола шия на тоя студ. Васко свиреше много зле, но с такова сърце, че ако сърцето можеше да лети, щеше да кацне на слънцето.
Дали момичето с голата шия без безкрайния си шал се досещаше, че дивата шарена шапка свири заради него?
- Даме Дамянке! – прошепна момчето, но дивият му акордеон така бучеше, така виеше и маршируваше, че никой не чу думите му.
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари
Танас
Русия за първи път изстреля междуконтинентална балистична ракета по Украйна (снимки, обновява се)
Деспин Митрев
Бивш депутат на ИТН внезапно оглави партията на Божков
Деспин Митрев
Румъния влиза в Шенген на 1 януари, увери премиерът Чолаку
Johnny B Goode
Русия за първи път изстреля междуконтинентална балистична ракета по Украйна (снимки, обновява се)