Опал, опал: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Последна промяна на 12 май 2019 в 09:42 5476 0

- Дамяно, ела!

Момичето беше облечено в дебела плетена фланела от домашна вълна. Сякаш някой го беше заровил в нея. Ръкавите бяха дълги и ръцете му въобще не се виждаха. Детето дойде пред баба си, забило поглед в пода. Преди няколко дни го застлаха с домашни черги, била ги тъкала майката на Елена и досега ги пазеха навити на тежки топове в тясната стаичка, откъдето и зиме и лете миришеше на нафталин. Толкова пъстри шарки имаше по тях – тук в Радомирско на чергите народът казва „пътеки“, защото приличат на цветя. Детето нямаше вид на някой, залисан по цветята. – Погледни ме. Не така. Хубаво ме гледай в очите.

- Риж Димитър удари тате по устата и в корема – каза детето. – Разби му носа.

- Аз ако бях на мястото на баща ти, нямаше да ме удари – отсече жената, и тя облечена в подобна дебела фланела от домашна, боядисано в тъмночервено вълна. – Какво държиш в ръката?

- Едно шише – измънка хлапето и ръкавът още повече увисна, като че тежеше тон.

Жената с прошарената коса каза късо:

- Дай.

Бавно, като че се излюпваше динозавър от тъмното стъклено гърло, детето измъкна шишето от ръкава си. Елена го взе, отвори тапата, но и без да я отваря, знаеше. В такива шишета се държи настойка от жълт опал, който лекува гнойна рана, черните ситни пъпки, ухапване от пепелянка. Елена знаеше и още нещо – тя не беше правила жълт опал. Взе шишето, отпуши го и помириса.

- Кога го направи? – попита тя.

Очите на детето потънаха в чергите и цветовете, остри режещи, прогониха погледа му.

- Когато се прави... ти знаеш.

- Аз знам кога се прави. Но питам ти кога го направи – отсече старата.

- Когато узря хинапа, но не много да узрее – като го хапваш, езикът те боли – каза детето.

- Погледни ме.

Очите на дребното не бяха сини като на баща му, не бяха зелени като на дядо му, а някакво сиво зелено, като опала в тумбестото шише.

- Защо не ми каза, че си го направила? – бабата я гледаше кораво, лошо.

- Не съм взимала от твоите билки, бабо – избърбори то. – Ходих и си брах. Сама ги суших.

- Защо не ми каза? – посрещна го старата още по-лошо, по-страшно. – Пари ли не ти стигат. За продан ли го готвеше? Гладна ли си?

- Не! – извика детето. – Не.

Очите на баба му станаха по-остри, по грапави. Тя вдигна кафявата си ръка. Кафявите пръсти описаха полукръг и се забиха в малката буза на детето.

- Ти ли сложи жълт опал във водата на Риж Димитър? Детето мълчеше.

- Ти ли сложи жълт опал във водата? – кафявите пръсти още веднъж потънаха в детската буза. – Ти ли?

- В кафето – изплака малката. – Тай отрязаха черешките... той отразя нашие череш... – кафявата ръка удари още веднъж малкото лице.

- Ти ли сложи опал втори път в кафето му?

- Аз – отговори детето. – Полицията не го хвана. Той биеше всички... аз видях... Не ме удряй. Не ме...

- Защо взема сега опала? – ръцете на жената с прошарената къса се отпуснаха като отсечени, но тя вдигна глава – висока и тънка жена, като бесило. – Погледни ме.

Момичето вникна поглед. Плачеше, но рязко вдигна огромния тежък ръкав, изплетен от домашна дебела тъмночервена вълна. Изтри сълзите с ръкава и тихо, странно тихо и много ясно, без да хлипа, каза:

- Риж Димитър удари тате по лицето с юмрук.

- Лекарството трябва да лекува, Дамяно – каза жената с черните страшни очи. – Не да трови.

Вече не валеше сняг, нито дъжд. Студеният вятър разряза земята на две – половината открита и гола, другата половина - мъртва под снега.

- Всички знаеха. Той отсече черешките ни – каза малката. – В „Соларис“ говореха. Полицията не го хвана... – очите на детето бяха толкова сиво-зелени, колкото стъпките на смъртта. – Лекарството лекува... Него щеше да го боли.

- Дамянке! – викна тънката висока жена. – Слушай ме.

-------------- ----------- ------------

Снегът започна да се огъва пред слънцето. То се появи страхливо над голите дървета - като ученик, закъснял за класното по математика, но и това бе достатъчно. Разтече се навсякъде, събуди се калното свлачище.

Затрупало някакво дете.

Добре че близначките Дона и Дочка зърнали, че нещо шава в тинята и се разпищели. Никой в Радомирско не може да пищи по-остро от тези две жени. Чуеш ли им писъка, сънуваш го три години, малките деца се напикават нощем, а мъжете си казват: – „Ясно е защо тези двете сами си пекат хляба и сами си харчат парите на море в Гърция.“

Този път пищенето се оказало нещо добро, защото хора притичали, видели детето. Малко циганче било, колкото топка, двама мъже нагазили в калта и го измъкнали, а ботушите на единия спасител останали в калта.

- Ти как се оказа в свлачището, бе дете? – ама детето само тракало зъби и една смислена дума не могло да изрече.

Дотича дивата Елена с нейните отвари, а след нея и внучката ѝ. И двете носят шишета.

- Ей това изпий, дете – каза старата.

- И това изпий, дете – добави внучката.

Само да ги гледа човек – дребното се научило като дъртата да изпъква и същите думи като нея в устата си подредило. Хвърля ги, ниже ги – все едно дъртата говори. Но дъртата не погали детето по главата, а внучката го погали.

- Не горчи, честно – малкото повярва на погалването, изпи цялото шише, което му подаде внучката. Надигна се от калта. Както беше омазано и оваляно, погали Дамянка, „малкото Лудо Ленче - така ѝ викаха - и ѝ избъбри:

- Како, гладна съм.

- Донеси хляб и масло – нареди дъртата.

Чак когато детето се наяде – почти цял хляб нагълта - Дивата Елена каза:

- Спри да ядеш или ще пукнеш – но детето продължи да яде.

Малкото лудо Ленче отново погали детето по омазаната с кал коса и каза:

- Моля ти се, не яж. Ще ти се пръсне коремчето. Тогава много боли.

Детето спря да яде.

- Как стана така, че да попаднеш в свлачището? – попита старата Елена и дребното отново се вцепени.

Черните ѝ очи ли, които гледаха лошо, пърлеха. Или може би защото бе висока, изглеждаше страшна. Отново малкото лудо Ленче погали хлапето и то си призна:

- Хванаха ме да крадна – прошепна хлапето. – Ама аз не краднех. Аз само ядях. Миришеше така на баница… така хубаво, че ми идеше да си отрежа носа да не ми мирише... Те се залисаха, гледаха мача... и аз исках да гледам мача. Аз съм за „Левски“... обаче се промуших и започнах да я ям тая баница. И той ме хвана. Рижия … Да му се не види.

- И? – попита остро Старото лудо Ленче. – Какво стана после?

- Фърлиха ме в свлачището – довърши детето. – Барем да бях успяла да хапна от баницата.

Тогава стана нещо, за което в Радомирско говориха два дни и две нощи, а да говорят в Радомирско две дни и две нощи за нещо, трябва да са умрели най-малко двама души. Старото лудо Ленче каза:

- Чакайте ме тука – и каквато бе дългокрака – освен „лудото Ленче“ ѝ викаха „житен бегач” - като оня скакалец, който ни умира, ни заспива, до ноември и скача, та се раздира, ако наближиш дупката му.

Та житният скакалец отхвърча на дългите си крака и след малко дохвърчава обратно. Носеше сто лева – едни хубави сто лева, върху които бяха нарисували някакъв човек – сигурно е голяма клечка, щом чак на парите са го изтипосали.

- На ти, дете, тия пари. Дай ти на майка ти. Познавам я Керана – после високата се огледа и черните ѝ като черното свлачище очи спряха върху всяко лице. – Само да е посмял някой да ѝ вземе парите. Само да е посмял някой да бутне с пръст това дете.

- А това е от мене – каза Дамяна, малкото лудо Ленче, отвърза от шията си един дълъг-предълъг шал – направо безкраен, с ресни - и го омота около калната шия на хлапето. - Тичай, да те преоблече майка ти – избъбри внучката и отново погали хлапето.

Виж как старата учи малкото, казаха си хората. Ще го учи ами, като има пари. Ти да не мислиш, че като цери тоя и оня не ѝ бутат някой лев? Каквото и да ѝ бутат, шапка ѝ свалям на жената. И аз ѝ свалям шапка. И аз.

В самия край на групата, която се беше събрала около циганчето, стоеше едно момче – тънко като магарешки трън, с плетена шапка – всички цветове се бяха побрали в тая шапка –червено, черно, лилаво, зелено и жълто, бежово, сиво и синьо - очевидно майката бе сложила всички конци и прежди, които бе намерила в панера под леглото в кухнята. С тая шапка момчето приличаше на бостанско плашило, защото освен нея носеше - увесен като камък на шията - огромен акордеон. Очукан от всички страни, целият в петна и пръски кал. И това момче, също циганче, започна да свири.

Каква беше тая песен – тук я хванеше, там я изпуснеше, въобще не песен, а улица с дупки, къща без прозорци, но момчето не спираше.

- Ти пък откъде поникна тука, Васьо? – попита единият от мъжете, които бяха измъкнали хлапето от свлачището. – Тука ли намери да печелиш, бе момче.

Но Васко въобще не го чу.

Пръстите му, помръзнали от този объркан в целия си мозък март, тичаха и скубеха акордеона. Той пъшкаше и стенеше. Нямаше песен в този одран като заклано яре акордеон. Имаше вой. Имаше пожар. Цял взвод войници, които маршируваха, цяла армия щурмуваше в тоя акордеон и такъв глас извади той, че хората се хванаха за главите.

По-чувствителните сигурно не можеха да търпят, но тия които разбираха от огън, извадиха кой стотинка, кой две, а най-големите паралии – цял лев - и ги оставиха до краката на момчето.

Но тава момче, в шарената като змей шапка, въобще не виждаше стотинките.

Въобще не ги виждаше.

То свиреше ли, свиреше тая страшна огнена песен само за един човек.

За онова момиче с дебелата фланела от домашна вълна, останало съвсем без шал, без ресни, с гола шия на тоя студ. Васко свиреше много зле, но с такова сърце, че ако сърцето можеше да лети, щеше да кацне на слънцето.

Дали момичето с голата шия без безкрайния си шал се досещаше, че дивата шарена шапка свири заради него?

- Даме Дамянке! – прошепна момчето, но дивият му акордеон така бучеше, така виеше и маршируваше, че никой не чу думите му.