Човекът, който поправяше спомени

Шивашкото ателие на Илко се намираше на булевард „Царица Йоана“76 в оня непрестижен край на София, където срещу витрината се издигаха скучните сгради на казармите на 1-ви и 6-ти пехотни Софийски полкове – шумни през деня, мълчаливи нощем. Илко беше мъж на около четиридесет, с топли, живи очи и усмивка, която сякаш подхвърляше иронични шеги на света. От онези хора, които квартала познаваше, но не докрай.

Хората идваха при него за дребни поправки – скъсан шев, изгубено копче, разпран хастар или просто да разменят две думи за времето, за купоните за хляб, за войната, която висеше над главите на всички. Някои само минаваха по булеварда и махваха през стъклото за поздрав, а той отвръщаше с леко кимване. Като капитан на потъващ кораб.

Зад избелялата кадифена завеса в ателието имаше помещение, за което никой не подозираше. Беше много далеч от погледите на клиентите. Там стоеше една стара шевна машина „Зингер“. Не беше обикновена машина, а наследство от дядо му Костаки, някогашен съдружник на двамата шивачи Йосиф Шмеер и Франц Мозер.

На Йосиф, Франц и дядо Костаки им викаха „братята Мозер“, макар да не бяха братя. Преди войната тримата шиеха костюми и крояха ризи за елита на София – адвокати, съдии, професори от университета. После дойдоха трудните времена. Двама от „братята Мозер“ бяха изпратени в трудови лагери някъде из новите територии на немския Райх. Доскоро държали само игла и карфици с нежните си ръце, сега утъпкваха грунд за пътищата, чукаха и редяха павета, наливаха бетон.

Дядо Костаки остана в ателието в София и шиеше без почивка като за трима.

Той беше разказвал на Илко за „братята“ и за тайната мощ на машината.

- Тя не само шие платове - казваше той, пуфтейки цигара след цигара докато пуловете и зарчетата потракваха в дъската за табла на масата. - Тя може да поправя и зашива спомени – продължаваше той - Но внимавай, момче. Всяка поправка може да стори нещо на друг човек.

Дядо Коста обичаше да му разказва истории, но те винаги свършваха с някоя за машината. Илко не вярваше. Мислеше, че дядо му го баламосва. Когато порасна, дядката повтаряше същите абстрактни неща, а на Илко му се струваше, че са просто приказки на изкуфял човек. Мълчеше си, за да не го обиди.

Една нощ, след смъртта на майка му, Илко не седна пред машината. Под иглата сложи нейно шалче – избеляло, със силен мирис на лавандула. Ароматът предизвикваше спомени, които навяваха тъга.

Машината затрака, започна да шие. И тогава я видя - майка му, млада, пее „Лале ли си, зюмбюл ли си“ в кухнята им, в дома на улица „Софроний Врачански“. Меси тестото на масата, а сутрешното слънце се процежда през пердетата. Отвън пръска ситен дъжд, който изглежда като златен от лъчите.

Споменът беше толкова жив, че Илко усети топлината на ръцете ѝ, мириса на печащия се във фурната хляб. Мъжът спря да шие и споменът се стопи за секунда.

На другия ден шивачът изпрати последния клиент за деня, заключи ателието отвътре и влезе в стаичката с машината. Под иглата отново сложи шалчето на майка му – онова избелялото, с мириса на лавандула. Шевовете сякаш отвориха нещо в него – не видение, а стар спомен, толкова жив, че този път го заболя. Видя малко по-стар спомен - майка му, седнала на същата тази машина, а той, още дете, спи в кош до нея. Тя го люлее с крак, а ръцете ѝ танцуват върху плата под машината.

- Йоси и Франци шиеха не само дрехи - казва тя в това видение – Те двамата преместваха парченце от един живот в друг. Едно копче, една нишка – и съдбите се променяха. Лекуваха хората, като правеха нещастните щастливи, лудите ставаха нормални, а онеправданите – справедливо възмездени.

Илко мислеше, че това е нещо като приказките на Шехерезада от „Хиляда и една нощ“, но сега, докато шиеше шалчето, усети тежест в ръцете си.
Той спря, споменът в миг се изпари. Илко огледа ателието. На раклата до машината лежеше кутията с копчета, която дядо му беше получил от Йосиф Шмеер преди да го отведат. Илко я отвори, беше пълна догоре. Копчетата бяха най-различни - костени, метални, перлени, позлатени и няколко с вид на стара римска монета. Всяко от тях сякаш пазеше своята история. На мазна хартийка имаше писмо със ситен почерк.

„За Илко. Ший за хората, променяй ги. Прави добрите по-добри, нещастните – щастливи. Но лошите не пипай, те сами ще се променят. И това ще е именно от доброто, което те ще намерят в другите. Но само, щом ти им го дадеш. Й. Шм., Фр. М.“

Той сгъна бележката, върна я в кутията и реши да опита.

На следващия ден в ателието дойде бай Тодор, най-старият обущар в квартала, правил ботуши за княз Александър Батенберг, още на другия ден след като младият благородник станал държавен глава. Бай Тодор стискаше износено сако под мишница, старателно увито в амбалажна хартия.

- Поправи го, Илко, моля те, стесни го малко в раменете. И виж тука джоба. На средния ми син е. Големият и малкият са пусти комунисти, търсят ги под дърво и камък, та сега са нелегални и се крият нейде из Балкана - каза той, а гласът му трепереше. 

Илко заши сакото, но преди да му го върне, влезе в стаичката с машината, отряза малко парченце от шалчето на майка си и го добави в подгъва – почти невидимо. Заши го там без обущаря да види.

Три дни по-късно чу, че синът на Тодор, който от години не се беше прибирал в София, дошъл да види родителите си.

- Не знам как така изведнъж е решил - каза обущарят Тодор още на прага на ателието - Но дойде! Подари на майка си огромен букет цветя. Не беше идвал от десет години, че и повече…

Илко започна да подбира на кого от клиентите да добавя я копче, я парченце плат. Взе едно малко копче от моминската рокля на баба Мария, която разказваше за младостта си, големите си любови и за мъжа, който се славел като мастит софийски адвокат. Заши това копче в подплатата на сакото на един млад адвокат, който от месеци търсеше работа и беше донесъл костюма на чичо си, за да го преправят за него. Още същата седмица адвокатът намери работа и тя му докара много клиенти. Доведе при Илко свои приятели, които му осигуриха работа за … две години напред.

От детско палто, донесено от бащата на едно щастливо момченце, Илко взе миниатюрно парченце плат и го заши в есенното манто на една жена от съседната кооперация, която тъгуваше за изгубеното си в бомбардировките дете. Тя започна да се усмихва повече. След време се смееше, сияеше и сякаш беше забравила за сполетялото я нещастие. Може би нещо в нея се беше закърпило.

Всяко парче плат или копче сякаш свързваха хората през времето. Илко не знаеше как се случва това, но усещаше, че машината и копчетата на братя Мозер променят съдбата на онези, които ги притежават. Братята Мозер и неговият дядо Костаки не само шиеха дрехи, но и вплитаха нишки от съдби, които се пресичаха в града.

Един ден в ателието влезе жена на около петдесет, с очи, които много напомняха очите на Франц Мозер от снимката с дядо му пред ателието. Жената носеше старо палто и шал, с шарки, почти като този на майка му.

- Баща ми го е шил това палто - каза тя тихо и докосна ревера на палтото - Казваше се Франц. По-точно Франц Мозер. Ти си Илко, нали? – попита дамата.

Той кимна, неспособен да проговори. Жената разказа как Франц се върнал след лагерите и веднага заминал за Америка, където започнал живота си наново. Приятелят му шивач Йосиф обаче не оцелял - споминал се, падайки от една скала, когато бутали количките, пълни с камъни за пътищата.

Франц запазил спомена за ателието в София, за дядо му Костаки, който им бил съдружник, за машината „Зингер“, с която вършели чудеса. Запазил близо до сърцето си и една снимка на тях тримата.

- Каза ми, ако пазиш „Зингер“-а, да ти предам нещо - продължи жената.

Тя извади снимка на Йосиф, Франц и Костаки, млади, усмихнати, пред същото ателие на „Царица Йоана“, където сега говореха с Илко.

- И това ми даде за теб - добави тя, подавайки му малка кутия с още куп копчета.

-------

Илко продължи да шие, да кърпи износени сака, наследени от бащи на синове, да преправя стари рокли от бабини долапи за млади внучки, да прекроява панталони. На тъжните хора добавяше по едно от новите копчетата на Франц. Докато шиеше, си мислеше за миналото, когато Йосиф и Франц заедно с дядо му са кроили ризи за софийския елит. Понякога мислеше за настоящето, в което продължаваше да преправя съдбите на хората. Мислеше и за това, че след време някой друг трябва да продължи работата със „Зингер“-а.

Илко започна да записва историите на клиентите си в тетрадка, наречена „Човекът, който поправяше спомени“. В нея описваше хората, които минаваха през ателието – обущаря, баба Мария, адвоката, жената с шала и много други. Всяка история беше свързана с човека чрез парченце плат или малко копче, което Илко зашиваше в хастара.

Години по-късно макар силите да го напускаха, Илко пак беше там в стаичката с машината. Ателието му все още беше на „Царица Йоана“, която вече се казваше булевард „Витоша“. Казармите отсреща изчезнаха и на тяхно място се появи парк с фонтани и пейки, на които хората почиваха, целуваха се или хапваха сандвичите си. Клиенти за поправки продължаваха да идват при него.

Сега Илко учеше едно младо момче от квартала – Георги, да шие.

- Гледай плата, Жоре - казваше старият шивач - той ти разказва какво иска да стане.

Един ден показа тетрадката и кутията с копчетата на Франц на Георги.

- Ще шиеш за съдбите на хората - каза му и го въведе в стаичката, където беше „Зингер“-а. - И не забравяй да слушаш какво казват хората и какво всъщност искат - продължи Илко.

Шалчето на майка му беше почти изчезнало заради отрязаните десетки дребни парченца от него. Избелялото парче плат обаче продължаваше да е с мирис на лавандула. Намираше се в кутията с копчетата, до машината, до снимката на Йосиф, Франц и Костаки като млади. Георги, тоест Жоро, сега знаеше, че Илко не поправяше само дрехи. Той зашиваше нишките между вчера, днес и утре, преплиташе съдбите на хората, които минаваха през ателието.

Новият приемник на братята Мозер и на Илко очакваше поредните клиенти, които щяха да дойдат със своите поръчки, да му разказват тегобите си, да се хвалят или пък да плачат на рамото му. „Зингер“-а беше в тъмната стаичка.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник", "Стъпки...", "Софийски импресии". Книгата "Софийски импресии" може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews