Първата бяла робиня, осъдила мъчителите си

Последна промяна на 23 април 2012 в 15:13 8874 3

Първата българка, осъдила мъчителите си в Гърция. Не показваме лицето ú от съображения за сигурност. Снимка: Сергей Антонов
Първата българка, осъдила мъчителите си в Гърция. Не показваме лицето ú от съображения за сигурност. Снимка: Сергей Антонов

Кристина е прецедент. Първата българка, жертва на трафик, осъдила мъчителите си в Гърция. Присъдата – по 11 години затвор за двамата и общо 50 000 долара обезщетение, произнесе гръцки съд съвсем скоро – през март 2012 година. Тя е окончателна, не може да бъде обжалвана.

"Беше общ познат – мой и на бившия ми съпруг, от 15 години. Уговорихме се да ме закара от село, където гледах баба ми, до родния ми град. По пътя спряхме за кафе. Оттам нататък нямам никакъв спомен."

Така започва разказът на Кристина* - фина млада жена с будни очи и усмивка на дете. Излъчва интелект и решителност. Говори тихо, все още трудно. При допир под кожата ú се усеща „туптенето“ на пейсмейкър, който помага сърцето ú да бие в ритъм. Съобразява менюто си придобития диабет. Не се страхува да каже, че е била отвлечена и продадена, за да проституира.

„Аз имам смелостта да каже какво се е случило. Страхът е голям, последствията са големи. Но мен не ме е страх. Говоря за това, не спирам да говоря. Моята мисия е това – трябва да предупреждавам. Има много, много момичета и жени, които могат да попаднат в капана.“

Всичко започва преди около година и половина. Налага ú се да отиде в село, близо до голям български град, за да гледа баба си. „Нямаше кой да се погрижи за нея – да я къпе, да я храни, да ú сменя памперса.“ Директен транспорт от там до родния ú град няма, а той е 150 километра по-далече. Моли познат да я закара – иска да стигне до града, за да може поне да се изкъпе и изпере в нормални условия.

Познават се от 15 години. Или поне тя си мисли така. По-късно, по време на делото в Гърция, разбира, че истинското му име е различно от това, което тя знае. Мястото на раждане също.

„Този човек решава, че има правото... Знае, че съм сама. Знае, че около мен в момента няма мъж. Знае, че съм разведена със съпруга ми. Бившият ми съпруг беше от тези структури - ВИС, СИК. Този човек беше също от тях. Мафия. Хора, които имат много пари, които по никакъв начин не можеш да спреш. Могат да те купят на кило“, казва Кристина за него.

Той я взема една сутрин, в 8 ч., от селото на път за града, където живеят родителите ú.

„Качих се в колата сутринта с един сак, пълен с мръсни дрехи – мои и на баба ми, която вече не е между живите. Тя почина след всичко това. Спряхме на магистрално кафене, за да вземем кафе. Оттам нататък аз нямам никакъв спомен.

Помня, че си поръчах кафе и Red Bull – преди много го обичах. Сега, като си помисля за Red Bull, лошо ми става.

По-късно в полицията в Гърция се сетих, че той ми подаде кутията с Red Bull отворена.“

В енергийната напитка мъжът сипва невропаралитик. Ръцете и краката на Кристина „блокират“. „Движиш ги, но си като пиян.“ Тя не може да вика, не може да говори – няма глас. Последиците от това и до днес не са напълно отшумели. „Виждах горе като долу. Губеше ми се представата къде е ляво и къде е дясно."

"Първите ми свестни спомени са от границата. Събудих се на задната седалка на колата му. Бях на Кулата. Помня лицето на митничарката. Никога няма да забравя лицето на тази жена, която не направи нищо. Не е възможно, според мен, да видиш, че някой минава граница, че лежи на задната седалка на кола, че е почти в безсъзнание и ти да не направиш нищо.“

Описва я като едра, руса жена. По-късно Кристина разбира, че тази жена е получила голям подкуп. Няма право да каже сумата. Думите ú са само: „Струвам скъпо“.

Срещу тези много пари тя е прекарана нелегално в Гърция, а в регистрите на границата срещу името ú е записано, че е преминала границата два пъти – пеша.

Но има и още нещо, което ú прави впечатление – губят се повече от 24 часа между часа, в който е тръгнала от селото, и деня и часа, когато е преминала българо-гръцката граница.

„Много добре си спомням, че тръгнах от селото в 8 часа сутринта. Минала съм границата на другия ден в 11 часа. Какво съм правила през това време нямам никаква идея.

Тези хора явно са чакали да дойде определеният човек на смяна, за да могат да минат.

Дават пари на определени хора, те си затварят очите. По този начин много, много момичета могат да минат, без да бъдат проверявани. Никакъв проблем. Стига да знаеш на кого да си платиш.“

„Личната ми война е срещу тези хора - казва Кристина. - Това е жена. Що за жена е това?

Трагедията започва след границата.

Откарана е в селце, близо до Солун. Затворена е в къща - много хубава, много добре обзаведена - луксозен публичен дом, в който идват клиенти, които оглеждат момичетата „като животни“. Освен Кристина там има още три българки и една жена, румънка, според предположенията на Кристина.

Личната карта на Кристина е отнета. Парите – също. Няма избор.

Озовах се продадена като животно, като агне, на едно семейство в кавички, което се занимаваше точно с това – да купува жертви на трафик.“

Жената от този „брак по сметка“ е българка, която е в „бизнеса“ от години.

Малко по малко Кристина идва на себе си и разбира какво се случва с нея.

„Човек в такива моменти или се предава, или амбицира всичките си сили и започва да прави нещо – в този момент няма кой друг да ти помогне, сам си.

Аз избрах втория вариант. Не може някакви хора, които са ми никакви, да казват, че това е моят живот. И реших, че ще ги измамя“, разказва Кристина.

Състоянието ú обаче е тежко. „Много бях зле, не можех да си движа ни ръце, ни крака, нищо. Лазех като животинче. Телефонът ми не беше изключен. Звъни, но аз не мога да вдигна.“

Двама мъже пазят жените в къщата. „Единият от тях беше непрекъснато пиян или дрогиран. Виждах ги как смъркат магистралките.“

Спасението

Кристина решава да надхитри „мадам“ и "съдружника" ú.

„Реших, че ще им спретна голяма изненада. Не са познали с кого си имат работа. Отидох в банята и си разбих носа. Бликна кръв. Те изпаднаха в паника, защото аз се продавам и трябваше да изглеждам добре. Хукнаха да ме превързват, да ме гримират. В това време аз успях да се добера до телефона, домашния им телефон. Набрах 00359 и номера на бившето ми гадже. Казах: „Аз съм в Гърция, не знам точно къде съм“. Това беше. Оттам нататък работата свърши Интерпол. Как са ме открили нямам представа. 9 дни бяха достатъчни.“

Кристина не иска да влиза в подробности какво ú се е случвало през тези 9 дни. „Невероятни гадости“ е всичко, което казва по този въпрос.

Бившият ú приятел, с когото се свързва по телефона, ú спасява живота. След обаждането ú той веднага се свързва с полицията в България, с ГДБОП. Оттам – с Интерпол, след което – с организация в Дания.

„Той ми спаси живота. Надявам се да е щастлив и добре. Още сме приятели, още се чуваме. И винаги ще бъде така, защото сме много свързани“, казва за него Кристина.

На деветия ден на вратата на къщата започва да се чука. Камерата не показва кой е вън. Клиентите никога не постъпват така.

„Нещо ми подсказа, че е това.“

Двамата гардове и „мадам“ изпадат в паника. Минават 15 минути. Започва да се тропа. В къщата чуват: „Отворете! Полиция! Полиция! Полиция!“

„Изпаднаха в ужас. Точно като в холивудски сериал“, спомня си Кристина. В това време отвън продължава „Отваряй, полиция!“, „Отваряй, полиция!“

„После разбрах, че в къщата е имало оръжие, имало е дрога, имало е много неща, които са започнали да крият тогава.“

Кристина е изведена от къщата и отведена в полицията. Полицаите казват, че знаят коя е, че е бил подаден сигнал. Предлагат помощ не само на нея, а и на останалите момичета. Ако те искат, може да им се помогне, обясняват те. Но другите момичета не искат. Оказва се, че са били в къщата доброволно, а не насила. В този случай гръцките власти са безпомощни – там проституцията си е професия.

Кристина не може да се върне веднага в България – документите ú са в къщата, няма пари. От полицията питат Кристина иска ли да отиде в общежитие на организация, която се грижи за хора, жертви на трафик. Тя казва „да“.

От другите момичета от България обаче никое не пожелава същото. „Каквооо? Да ходим в някакво общежитие? Ти луда ли си?“, е реакцията им на предложението ú. Когато ги пита а какво ще правят оттук нататък, отговарят „Ами... на улицата“.

Така Кристина попада в общежитие на Кампания А21. През последните 4 години неправителствената организация работи в помощ на жертвите на трафик на хора чрез офисите си в САЩ, Великобритания, Австралия, Гърция и Украйна. Наскоро създава такъв и в България. Идват тук заради стряскащата статистика: 40% от момичетата, въвлечени в трафик, с които работят в Гърция, са от български произход.

В А21 Кристина намира хора, на които може да има пълно доверие. Става християнка, намира опора във вярата си в Бога. И малко по малко се възстановява.

Делото

Делото за нея е тежко. За да свидетелства, трябва да се изправи лице в лице срещу мъчителите си. Без стъкло, без преграда. Дава си сметка, че част от свидетелите са купени – чува много неверни неща за себе си. Един от тях заявява, че била танцьорка на на остров Крит по време, когато Кристина е в болница.

Днес тя е безкрайно благодарна и на полицаите, които са я пазели, и на безкомпромисната гръцката правосъдна система.

Надява се, че делото, което предстои в България, ще стигне до дъното и възмездие ще има не само за физическите ú поробители, а и за истинските поръчители.

* Името е променено от съображения за сигурност.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

01.11 2012 в 11:51

Страхотна статия! И жената си я бива...

11.10 2012 в 14:03

Поздравление, Маркарян! Отново сте first!!

23.04 2012 в 09:57

Human Trafficking (http://www.imdb.com/title/tt0461872/) е интересен филм по темата. Иначе е безкрайно радостна новината, че поне една жена се е осмелила да се бори за свободата си.