Завладяващи, тревожни, провокиращи размисъл разкази на Кен Лиу ''Скритото момиче'' издава Колибри

На 6 март излиза от печат сборникът „Скритото момиче“ и други истории“ от Кен Лиу. Завладяващи, тревожни, провокиращи размисъл разкази, които се вглеждат в невъобразимите последици от неовладяния технологичен прогрес. Преводът е дело на Владимир Полеганов. Художник на корицата е Живко Петров.

„Скритото момиче“ и други истории“ изследва най-интимните човешки взаимоотношения през призмата на все по-технологизиращия се свят. Връзката между майка и дъщеря, дъщеря и баща, съпруг и съпруга, мостовете между поколенията и силата на паметта изграждат нишката, която минава през всички разкази в книгата. И независимо дали действието им се развива на далечна планета, обитавана от променени до неузнаваемост хора, по време на Втората световна война, в далечното минало на Китай, във виртуалната реалност, в пълнокръвен фентъзи свят или в уж познатото ни настояще, историите на Кен Лиу остават винаги в сърцето на човешкото.

Кен Лиу (р. 1976 г.) е американски писател, адвокат и компютърен специалист от китайски произход. Носител на наградите „Хюго“, „Небюла“ и „Локус“, той е известен и като един от основните преводачи и популяризатори на китайската фантастика. Негов е преводът на английски език на два от романите в култовата трилогия „Земното минало“ на Лиу Цъсин. Някои от разказите му са адаптирани като анимационни и игрални филми. Автор е на епичната фентъзи сага „Династията на глухарчетата“.

"Добрият разказ не може да функционира като адвокатско досие, което цели да подкани и преведе читателя по тесен мост над бездната на абсурдността. Той трябва да е по-скоро като празна къща, отворена градина, пуст плаж на брега на океана. Читателят се нанася там с багажа си, колкото и голям да е той, със скъпоценните си притежания, със семенцата съмнение и късчетата разбиране, с всичките си карти на човешката природа, с кошници, пълни със силна вяра. И така читателят заживява в разказа, запознава се с всеки ъгъл, всяка ниша там, размества мебелите по вкуса си, покрива стените с щрихи от вътрешния си живот, превръща разказа в свой дом.

Като автор намирам опитите да бъде изграден дом, който да се хареса на всеки възможен бъдещ негов обитател, за ограничаващи, смазващи, парализиращи. Много по-добре за мен би било да издигна къща, в която аз да се чувствам като у дома си, да намеря покой, донесен ми от мирното съжителство между реалността и изкуственото нещо, наречено език.

Но опитът ми е показал, че когато най-малко се стремя да общувам, стигам до резултат, който е най-широко отворен за интерпретации; че. Само когато се фокусирам изцяло върху личното, получавам възможност да постигна междуличностното… Пожелавам ви да откриете тук история, която да превърнете в свой дом."

Кен Лиу

Откъс от „Скритото момиче“

В началото на осми век императорският двор на династия Тан започва все повече да
разчита на военни губернатори – цзедуши, – чиито отговорности отпърво се
изчерпвали само с отбраната на границите, но постепенно започнали да включват
събирането на налози, гражданската администрация и други форми на политическа
власт. На практика те били независими феодални военни управници, подчинени
само номинално на империята.
Съперничеството между тях често било ожесточено и кърваво.
•
В утрото след десетия ми рожден ден лъчите на пролетното слънце се промушват през
вейките на акацията и рисуват светлини и сенки по калдъръма пред дома ни.
Изкатервам се на дебелия клон, който сочи на запад като ръката на безсмъртен и
посягам към грозд жълти цветове в очакване на сладкия им и леко нагарчащ вкус.
– Милостиня, млада господарке?
Поглеждам надолу и виждам бхиккхуни. Не мога да кажа колко стара е – по лицето ѝ
няма бръчки, но в тъмните ѝ очи има някаква сила, която ми напомня за баба ми.
Ефирният мъх по избръснатата ѝ глава сияе в топлите лъчи като ореол, а сивата ѝ касая
е чиста, макар и леко прокъсана по подгъва. В лявата си ръка държи дървена купа,
гледа ме, чака.
– Искаш ли цвят от акация? – питам я.
Тя се усмихва.
– От малка не съм вкусвала. Ще се радвам.
– Ако застанеш точно под мен, ще хвърля малко в купата ти – отвръщам и се пресягам
за копринената торбичка на гърба ми.
Тя поклаща глава.
– Не мога да ям цветя, които чужда ръка е докосвала… заразени са със земните грижи
на този прашен свят.
– Това се покатери сама – казвам.
И мигновено ме хваща срам от раздразнението ми.
– Ако си ги взема сама, няма да е милостиня, нали? – в гласа ѝ се долавя нещо като
смях.
– Хубаво – отвръщам. Татко ме е учил да съм любезна с монасите и монахините. Ние
може и да не сме следовници на Буда, но няма смисъл да ядосваме духовете,
независимо дали са даоистки, будистки, или просто диви духове, неподчинени на
никой господар. – Кажи ми кои цветове искаш; ще се опитам да ти ги дам, без да
ги докосвам.
Тя посочва към края на една тънка вейка под моя клон. По-бледи са на цвят от
останалите, което значи, че са по-сладки. Но вейката, от която висят, е прекалено
крехка, за да се катеря по нея.
Стискам с колене дебелия клон, на който съм, накланям се назад и увисвам като
прилеп. Забавно е да гледаш света така и изобщо не ме е грижа, че подгъвът на
роклята ми пърпори около лицето ми. Татко винаги ми се развиква, като ме види така,
но никога не ми се сърди дълго, защото съм изгубила мама още като съм била бебе.

Увивам пръсти в широките си ръкави и правя опит да хвана цветовете. Но все още съм
далече от вейката,
която тя иска – белите венчелистчета са примамливо недостижими.
– Ако е много работа – провиква се монахинята, – не се тревожи. Не искам да си
скъсаш роклята.
Захапвам долната си устна, решена да не обръщам внимание на жената. Стягам и
свивам мускулите на корема и бедрата си и започвам да се люлея напред и назад.
Когато стигам до връхната точка на засилката си напред, отпускам хватката на коленете
си.
Докато летя през листака, цветовете, които жената иска, бръсват лицето ми и аз
захапвам дръжката на едно съцветие. Пръстите ми улавят долната клонка, която се
огъва под теглото ми и забавя скоростта ми, докато тялото ми се залюлява обратно
нагоре. За момент изглежда като че ли клонката ще издържи, но после чувам ясен
пукот и изпадам в безтегловност.
Свивам колене и успявам да се приземя в сянката на акацията без нито една
драскотина по мен. Търкулвам се веднага и натежалият от цветове клон се сгромолясва
точно там, където съм била допреди малко.
Сякаш нищо не се е случило, отивам при монахинята, отпускам захапка и пускам
цветовете в купата ѝ за подаяния.
– Не са прашни. А и ми каза само да не ги пипам с ръце.
•
Седим под сянката на акацията, кръстосали крака в поза лотос като будите в храма. Тя
къса цветчетата от грозда: едно за нея, едно за мен. Сладкият им вкус е по-лек, по-
нежен от този на фигурките от захарно тесто, които татко ми купува понякога.
– Имаш дарба – казва ми. – От теб ще излезе добра крадла.
Поглеждам я възмутена.
– Аз съм дъщеря на генерал.
– Така ли? – пита тя. – Значи вече си крадла.
– Какви ги говориш?
– Много път съм извървяла – казва ми. А аз поглеждам към босите ѝ крака: отдолу са
покрити с мазоли и загрубели. – Виждам как селяните измират на нивите си, докато
великите господари кроят планове и трупат армии. Виждам как министри и генерали
пият вино от чаши от слонова кост и се упражняват по калиграфия с пикнята си върху
копринени свитъци, докато сираци и вдовици изкарват с по една купа ориз по пет дни
наред.
– Това, че не сме бедняци, не ни прави крадци. Баща ми служи честно на своя
господар, който е цзедуши на Уейбо, и следва вярно заръките му.
– Всички сме крадци в този свят на страданието – казва монахинята. – Честта и вярата
не са ценности, а просто извинения да крадеш още.
– Значи и ти си крадла – лицето ми пламва от гняв. – Приемаш подаяния и не работиш,
за да ги заслужиш.
Тя кимва.
– Такава съм. Буда ни учи, че светът е илюзия, а страданието е неизбежно, докато не
прогледнем. Ако на всички ни е било писано да сме крадци, по-добре да бъда
крадла, която се придържа към отвъдземните принципи.
– И какви са тези твои принципи?
– Да презирам моралните присъди на лицемерите; да си държа на думата; да

изпълнявам обещаното, нито повече, нито по-малко. Да усъвършенствам дарбата си и
да я нося като факла в смрачаващия се свят.
Изсмивам се.
– А каква е дарбата ти, госпожо Крадла?
– Крада животи.

Следете новините ни в GoogleNews