Когато Твореца създал Земята, отредил място за всяка земна твар и всяко племе. На едни дал мразовити земи с високи планини и луди реки, на други – топли места с много слънце, море пълно с риба и плодородни нивя, трети запратил в пустинята – да гладуват и да жадуват и пак да обичат живота.

Но най-хубавото парче земя Твореца оставил за себе си – там имало от всичко по много – планини с гъсти зелени гори и тучни ливади с уханни билки, дружелюбно море с много улов, многобройни лековити извори, плодовита почва, студена зима и топло лято, дори под земята се криели ценни минерали. Така изглеждал малкият земен рай, който създал за себе си, като вложил цялата си съзидателна любов и майсторство.

Хората от различните племена скоро открили това място и силно го пожелали. Желанието им се разпалило, възбудено обикаляли наоколо, скришом хвърляли алчни погледи към благословеното кътче. Но то било недостъпно – пазела го невидима, но непреодолима сила и човешки крак не можел да пристъпи там.

Като видял копнежа на различните племена да завладеят малкия рай, Твореца великодушно решил да им го отстъпи – за какво му е на него, винаги можел да си сътвори друг. Любопитно му било как ще постъпят хората с този земен дар.

Скоро племената започнали да нахлуват отвсякъде - всички искали за себе си благословената земя. Пръстта се напоила с кръвта на вóините, най-смелите и силни мъже губели живота си в жестоки битки, само и само синовете им да отраснат по тези земи. Надмогвало ту едно племе, ту друго - редували се мир и война като деня и нощта.

Изминали много зими и лета, изредили се различни владетели на райската земя - и умни и глупави, и хитри и жестоки, и храбри и мекушави, а благословената земя си оставала все така красива и богата - реките ѝ препускали от планините към морето пълни с риба, птиците кръстосвали небесата и огласяли горите с радостна песен, гъстите жита се огъвали под ласките на вятъра.

Най-сетне едно безстрашно и жилаво племе се установило като господар на тези земи. В различни времена то познало радостта от възхода и гордостта от победата, както и унижението от разгрома и болката на паднието. Но и в добри, и в лоши дни това племе милеело за земята си - бранело я с кръвта си, поливало я с потта си, обгрижвало я с ръцете си, завещавало я на синовете си като безценен и свещен дар, а тя се отплащала щедро с безбройните си плодове.

Но един ден, може би не изведнъж, а постепенно и незабележимо, коварна болест сполетяла племето. Нещо в мислите и сърцата на хората се объркало и те тръгнали в грешна посока - станали зли един към друг, не търсели справедливост, а мъст, започнали да се нараняват и избиват дори и без повод, злобата се загнездила в сърцата им и се превърнала в техен неотлъчен спътник, обсебени от ненаситна алчност забравили за милосърдието и грижата към събрата. Без да се замислят, с настървение изсичали вековните си гори, тровели реките и морето си, безмилостно изтощили плодородните нивя. И през ум не им минавало, че трябва да оставят жива земя за децата, за внуците и правнуците си. Живеели, сякаш всичко е създадено единствено и само за тях и бързали да го погълнат, заслепени в лакомията си да употребят и използват всичко. Птичите песни замлъкнали, защото птиците нямало вече къде да свият гнезда и отлетели надалеч. Оголените планински склонове пресушили ручеите, а в коритата на реките останали само напукани камъни, рибата избягала в далечни чисти води, вятърът безнадеждно разпилявал прахоляк над безплодните ниви.

Като видял какво се случило с райския кът земя, Творецът силно се разгневил и решил да накаже неразумното племе. Наказанието трябвало да бъде жестоко. Изпращал ту нестихващи пожари, ту внезапни наводнения по изтощените земи, мор косял добитъка, непознати и смъртоносни болести върлували сред хората. Сякаш природата се опитвала сама да се отърси и отърве завинаги от неблагодарните и неразумни хора. Но най-жестоките наказания настъпват бавно, почти незабележимо в началото и са неотменими. Създателят решил, че ще отнеме най-голямото богатство, най-ценното нещо за всяко племе – бъдещето, децата, които наследяват от предците си всичко вече изградено, съграждат още и го предават на потомците си.
Постепенно, но неспирно младежите започнали да напускат умиращата земя. Най-напред най-смелите и най-умните, а след тях и другите. Заминавали за чужди страни, намирали си някъде място и пускали там хилави коренчета. И въпреки че завинаги оставали чужденци в новите си домове и племена, никога помисляли да се върнат обратно.

Племето, което някога било многобройно и силно, започнало да изнемогва. Хората свършвали - вече нямало кой да лекува болните, да учи децата, да се грижи за старците. Отчаянието и скръбта удавили всяка радост, заличили всяка усмивка. Всички, които останали в тази земя, работели, само за да се хранят, докато могат да се движат и накрая напускали живота с чувство на облекчение. Затривали се цели родове, рухвали в калта домове, градени с поколения. Някои от малцината оцелели може би проумели самоубийствените си грешки, но нямало път назад.

Така райското кътче запустяло и съвсем оголяло. Дори чуждите племена, които някога толкова силно копнеели за него, не посягали да го завладеят, макар че никой не го бранел. Нямало нищо за завладяване - само безплодна пустош и грозна разруха, пустеещо място, което никой вече не наричал родина.

Изтекло много непреброено време в празнота и глуха тишина. Един ден слънцето изгряло, само за да установи за кой ли път, че няма какво да стопли с лъчите си. Тогава, незнайно как, хилава тревичка немощно се показала от пукнатина в сухата пръст. Един тъжен облак се просълзил и сълзите му капнали върху тревичката. Тя изправила мокрото си зелено телце и се протегнала към слънчевите лъчи. Вятърът я забелязал, погалил я да я изсуши и я разлюлял да закрепне. Скоро и други треви поникнали от мократа пръст, бързо заяквали, ставали жилави, а между тях вече си пробивали място и рошави храсталаци. Разцъфтели полски цветя, дръвчета проточили снаги към небето, а дъждът не спирал щедро да ги къпе и пои. Животът се завръщал по опустошената земя. Реките отново потекли пълноводни и буйни, голите хълмове обрасли с гъсти гори, птиците се завърнали с устремен полет, рибата подскачала в ручеите. Малкият земен рай се възраждал силен и млад.
Само от неразумното племе не била останала и следа. Твореца решил да запази тази земя завинаги чиста, заключил я от всички страни, така че никога човешки крак да не я пристъпи и алчно човешко око да не я зърне.

Тази райска земя и днес съществува някъде - много, много далече... а може би съвсем близо - в мъгливите спомени и смътни копнежи на незнайните потомци на неразумното племе, разпиляло децата си по света.

Б. ред. - Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.