Нелепият слух, че Ботев е жив и се разхожда из центъра на Пловдив

Книгата "Самота, извисена над делниците" включва избрани и нови фрагменти на емблематичния български поет, писател и преводач Иван Теофилов.

Иван Теофилов е роден в Пловдив през 1931 г. Автор е на стихосбирките „Небето и всички звезди“ (1963), „Амфитеатър“ (1968, 2001), „Град върху градове“ (1976, 2001), „Богатството от време. Избрани стихотворения“ (1981), „Да" (1994), „Геометрия на духа. Избрани стихотворения“ (1996) и други. Съставител е на „Антология на българския символизъм“ (1996). Автор е на множество пиеси за възрастни и за деца. В негов превод излизат книги на Иван Бунин, Инокентий Аненски, Игор Северянин, Андрей Бели. Негови драматургични и поетически произведения са превеждани на английски, френски, испански, полски, сърбохърватски и други езици. Носител е на националните награди за поезия на името на Яворов и на Иван Николов, наградата „Христо Г. Данов“ за художествена литература и др. Почетен гражданин на град Пловдив. През 2023 г. излезе книгата „За радостта и езика“ с разговори в писма на Иван Теофилов с Георги Господинов, издание на фондация „Комунитас“.

"Битието на писателя е от просто по-просто: тиха стая и отворен лаптоп в затаена самота, извисена над делниците. По такъв прост и красив начин се отваря вратата на тази книга и Иван Теофилов ни кани в светлата самота на стаята си. Стаята е тиха, за да чуем добре всички разбудени гласове. Каква акустика има тук! Като в Епидавъра, онзи гигантски амфитеатър, описан великолепно в книгата, в който откънтява всяка изречена дума и звук. И продължава да вибрира. Това е магическата акустика на паметта, смесваща делнично и възвишено. Тук миналото не е минало, а непрекъснато се случва пред очите ни. Малцина са тези, които с дума, внезапно сравнение или фраза могат да възстановят глъчка, вълнение и цяла епоха. И прочетеното да се превърне в преживяно за читателя. Земна и извисяваща книга едновременно!" - пише Георги Господинов за "Самота, извисена над делниците".

Публикуваме три фрагмента от новата книга на Иван Теофилов, предоставени специално за OFFNews.bg от издателя - фондация "Комунитас":

Ярко и винаги възбуждащ някаква необяснимо остра и спонтанна ирония, в съзнанието ми живее един спомен от младежките години на баща ми, който той, милият, винаги разказваше толкова развълнувано. И винаги така се вживяваше, че целият запламтяваше от негодувание... Та ето този спомен: през 1914-а или 1915-а (не си спомням точно годината) в Пловдив се разпространил нелепият слух, че Ботев е жив и че се е завърнал от Анадола, където бил заточен с неколцина свои четници. Дори се намирали хора, които твърдели, че са го виждали на Главната улица и описвали в подробности облика му на застарял хъш и на излязъл от релсите човек. И вълнението на баща ми нарастваше в непримирим гняв: може ли Ботев да бъде обект на сензации?

Не помня доколко съм се приобщавал към вълненията на баща ми. Но съм свидетел на чистия протест на един възрастен, роден към края на XIX век и носещ още възрожденската си нравственост човек. Разбира се, че за него посегателството върху Ботев си е било кощунство.

Само трябва да се спрем върху простотата и достойнството, с които е протекъл деятелният живот на този недостигнал дори Христовата възраст млад, учудващо млад човек, за да се уверим, че безсмъртното му дело е целенасочена, концентрирана воля в осъществяването на един жизнен проект – намерения, идеи, препятствия, тегоби, подвизи и тържества на мисълта – всичко, всичко е насочено в обсега на осъществяването му.

Нека ми бъде простено, че ще го нарека момък. Но помислете само... този наистина момък „висок, едър – почти исполин – с черни пламенни очи, по чието високо чело трептят сини жилчици”, живее необикновено интензивно. „Тича от кафене на кафене, от кръчма на кръчма, от хан на хан, от къща на къща да разпаля бъдещите си другари в трудното предприятие...“ (Иван Вазов). С винаги заредена и непрекъснато упражнявана мисъл. „Стиснал словослагателския компас в дланта си и със строго, напрегнато лице набира поредната статия на в. „Знаме”, без да има пред себе си било свой, било чужд ръкопис“ (Стоян Заимов). Когато е тъжен – стои настрана, за да не натовари никого, а когато е с всички, е весел и шеговит. Пише стиховете си на коляно в мижава светлина сред чорлавите коси, мръсните бради и щръкналите от недояждане кости на хъшовете. „Не говори за стиховете си – гледа на тях като нещо обикновено” (Д. Начев) и дори не подозира, че те вече са го издигнали високо над времето му. Съчетание на скепсис и възхищение, на възмущение и болка, на щедра интуиция и върховни въжделения, в негова „аранжировка” веднага придобиват неизмерима дълбочина и мощ. И все пак неговата жива стихия е борбата, предаността на непримиримото му его в „буреносната сфера на съвестта”. И ето! Настъпва най-сетне часът на блестящия спектакъл на кораба „Радецки“, дегизирането му във воеводската униформа, препасаната сабя, калпакът с лъвчето и гордо извисено перо… онзи неустрашим и смайващ за проумяване риск на неговите 28 години! И онези пламенни исторически документи на прощалните писма: „... моята молитва се сбъдна” (до БРЦК), „... и знай, че после Отечеството съм обичал най-много тебе” (до Венета).

Житейският проект е към своя окончателен завършек. Делничният Ботев свършва с воеводския си лик, с волята и размаха на преобразяването му. Обикновеният човек приключва съществуването си. Нататък е Неизбежното и... Апотеозът. Неспокойната, лудешката – спонтанната и колоритна дързост на героичните му въжделения...

Какви времена!

* * *

Димчо Дебелянов често разсмивал приятелите си с цитати от словесните издънки на политиците, които записвал като стенограф в Народното събрание. Но за народните представители той е бил никой – някакъв писарушка там. А сега тях в мига няма как да си ги представим, но кажем ли „Да се завърнеш в бащината къща“, поезията на Дебелянов моментално ни осенява и прониква дълбоко в сетивата ни.

* * *

Между Лилиев и Йовков има малка възрастова разлика, но Лилиев е изпитвал силен респект към името и авторитета на Йовков. И когато по неволя станали съквартиранти в къщата на Димитър Подвързачов на бул. „Христо Ботев“, страхопочитанието му болезнено се повишило. При засрещането им във вестибюла или в кухнята Лилиев от смущение правел неловки, неконтролирани действия, кланял се и се извинявал на „ви“. В съжителството им Йовков опознал усърдието и интелигентността му и го наел за свой постоянен коректор. Давал му напътствия, държал го под око. Лилиев се трудел безрезервно и Йовковите книги излизали винаги прецизно изработени, с познатия строг, елегантен вид с марката на издателство „Хемус”.

Но узаконеното им присъствие в литературата отдавна е загърбило подробностите на битието и вече са заслужено разпознаваеми и почитани от мало и голямо Йордан Йовков и Николай Лилиев.

Следете новините ни в GoogleNews