Бунтът и отношенията между баща и дъщеря в "Корабът" на Лиляна Михайлова (откъс)

ОFFNews Последна промяна на 11 април 2017 в 12:00 3363 0

В "Корабът" Лиляна Михайлова успява да ни пренесе във времето, когато подвигът в името на отечеството с нищо не се отличава от ежедневния живот. Когато за едни въстанието е път към историята, а за други - друг начин за забогатяване.

Докато Елена се старае да вникне в святото дело на апостолите за освобождение, баща и продава негодни пушки на същите мъчениците на делото. Така жената се озовава в клопката на избора между свобода и богатство, заставайки пред решението да се изправи срещу собствения си баща.

Публикуваме откъс от книгата "Корабът" на Лиляна Михайлова, предоставен специално за OFFNews.bg от издателство "Лексикон":

Вече трети ден се бавеха...
Голямата къща утихна и понеже подготовката за посрещането беше дълга и шумна, сега тоя покой изпълни стаите с тревога и неясна скръб.

Кирия Мелани стоеше до ъгловия прозорец и гледаше площада. Научи се да познава шума на файтоните и всеки път, щом чуеше мекия звън на яйове, една гореща тръпка се възземаше от отмалелите ѝ нозе и стигаше чак под сърцето ѝ. Двете слугини влизаха на пръсти, питаха я за нещо, но тя нито отговаряше, нито ги усещаше. Зад тесния ѝ гръб жените се споглеждаха, постояваха още малко и отиваха да правят каквото решат.

На тръгване Стефан Героглу ѝ беше казал: „Чакай ни в четвъртъка“.

Вече трети ден се бавеха. Какво ставаше в тоя свят, Господи? Какво ставаше във Филибе? Кирия Мелани отново погледна навън. Беше неделя, друг път по това време файтоните бързаха за хладните дермендерелийски лозя, над каприте се полюшваха дантелени чадърчета, мяркаха се празнични фесове с разпилени от друсането реси. А сега, в топлата сутрин, предвестник на безветрен хубав ден, Пловдив като че ли продължаваше да спи, сякаш нощта още не беше свършила. Само от време на време през площада минаваше заптие или профучаваше файтон със спуснати до долу гюруци. Но оня файтон, който тя очакваше, все не идеше. Щеше да го познае от много далеч – по звъна и по сивите коне, дето никога не свикнаха един с друг и теглеха с извити настрана шии; по черния калпак на слугата Иван, който седи на капрата като цар, и още по него си личи, че файтонът е на богат и табиетлия човек. И само да се мернеха бялата шапчица и моравият фес, всичките страхове от тия три дни щяха да се стопят, сърцето ѝ щеше да отмалее, готово да обича и да прости.

От една година вече дъщерята на Стефан Героглу учеше в Букурещ. Това беше и необичайно, и скъпо, но той можеше да си го позволи, а пък и беше достатъчно богат, за да дръзне градът да обсъжда постъпките му. По-лесно бе да изпрати момичето си в гръцкия пансион на Зарифи или в Цариградския колеж, както правеха някои други пловдивски първенци, но Стефан Героглу някога бе живял там и се страхуваше да пусне единственото си дете в „Истанбул, тоя гювендийски град“.

В началото на май, малко преди да почне ваканцията в пансиона, където учеше дъщеря му, той проводи до виенското параходство пари за първокласен билет и нареди на слугата Иван да подкове конете отново. Беше решил да посрещне момичето си на Никополската скеля, хем да свърши някоя и друга търговска работа в града, хем и да бъде по-спокоен, защото в такива объркани времена беше опасно женско чедо да пресича Балкана с който и да е друг човек, щом той не му е баща или брат. През своя живот Героглу беше обиколил много свят, но сега за пръв път подготовката около това пътуване му носеше радост, макар той да я криеше от всички, както се крият недостойнство и вина.

„Чакай ни в четвъртъка“ – бяха последните му думи. Той ги бе изрекъл от файтона, с нарочно обърната глава, за да не види никой щастливия израз на лицето му. И тогава в голямата къща, освободена от присъствието на мрачния стопанин, започна оная весела суетня, която опи кирия Мелани като канелено вино и направи тъжните ѝ очи лъскави и бързи. Момичето слугинче тичаше до чаршията, връщаше се и тичаше пак. Готвачката не можеше да се види по двора, а на Цвета, жената на слугата Иван, господарката повери найсложната част от цялата подготовка – да избърше праха от резбите. Те бяха много в дома на Героглу. Той ги бе поръчвал поотделно, при различни майстори, дълго време след като построи къщата си, и колкото по-голям срок искаше за работа резбарят, толкова по-скъпо му бе плащал после той. За всичко можеше да се пазари, ала пред тия резби ставаше мълчалив и някак неуверен в силата на своите златни пари. Най-хубав беше таванът в кръглия салон.

- Какво да ти направя, чорбажди? – беше попитал резбарят самоковец.

- Виж, то си е твоя работа – отвърна Героглу, превъртайки броеницата си от маслинови костилки. – Каквото ти избереш.

След няколко месеца резбарят донесе едно слънце, но с житени класове вместо лъчи, а под тях прозираха гроздове.Този таван най-дълго измъчваше Цвета. Дойдеше ли време за чистене, опъната на стълбата, човъркайки дървената дантела с прашно перо, тя кипеше от яд и би изхокала непознатия резбар, ако не усещаше, че е грях да се кълнат такива ръце.

Вън спря файтон. Кирия Мелани скочи от червения миндер, счу ѝ се дори как долу мандалото звънка не от мъжка ръка, а тя нямаше сили да затича по стълбите. Едвам можа да стигне до отворения прозорец. Файтонът беше чужд. Слънцето се бе вдигнало високо сред горещото небе, ала в подножието на тепетата градът мълчеше все така безлюден и тих, само откъм турската махала зловещо и нерадостно думкаше тъпан.

Най-сетне на площада трепна живот: в сянката на отсрещната акация, пред портата на доктор Стойкович, се заиграха деца. Кирия Мелани облегна чело на решетката и ги загледа. Едното беше Малина – голямкото момиче на слугата Иван. Когато детето се намери, родителите поискаха да го кръстят на нея и поласканата господарка се съгласи. Отнесе на лехусата един буркан с калоферски мед, вързоп дрешки, изостанали от Елена, и закачи на бебешката шапчица тънка златна пара, която със свити устни ѝ бе дал Героглу. И въпреки че от двадесет години я наричаха Мелани, всеки път щом чуеше да викат момиченцето с някогашното ѝ име, у нея се събуждаше един спомен, заровен, но жив като ония въглени, дето едно време майка ѝ засипваше в пепелта, за да хване на утрото нов огън от тях.

Зад гърба ѝ спряха стъпки. Кирия Мелани се обърна и за пръв път след трите дни на очакване Цвета видя лицето ѝ. То беше потъмняло от безсънието и остаряло. Едва сега, като се гледаха със зачервените си очи, кирия Мелани си спомни, че и мъжът на тази жена е в непристигащия файтон и макар разликата между тях да започваше от мократа престилка на прислужницата и да свършваше до сребърните фиби по гръцкия кок на господарката, двете жени почувстваха, че са равни.

- Ще дойдат, Цветано – усмихна се с бледите си устни господарката и се усети силна от това, че трябва да я утеши.

- Да даде Бог – каза жената, но мислеше за друго. – Кирийо Мелани, Иванова брат рече да те попитам, да вземел ли кон от стария чифт и да идел до Карлово да види къде се бави тоз файтон, какво става с туй чудо!

Тя беше мислила, че цялата мъка е само нейна и сега, разделяйки я изведнъж с тия полупознати люде, Кирия Мелани внезапно и твърдо повярва, че файтонът ще дойде, че е невъзможно да не дойде, щом толкова хора го чакат.

Къщата на Стефан Героглу беше двукатна, с голям вътрешен двор, затворен между нея и високия каменен дувар. Когато я строи, стопанинът искаше да я докара като ония малки палати, дето бе виждал из европейските градове, ала майсторите бяха от Брацигово и колкото и да слушаха думите му, пак вдигнаха постройката по теркя си, украсявайки я само с повече балкони и по-широки прозорци. Освен вътрешната стъбла, която свързваше първия и втория кат направо от кръглия салон, имаше още една, открита, спусната от горния кат към двора. По нея слизаше сега Кирия Мелани и понеже бе забравила да я поприбере с ръка, кадифяната ѝ рокля замиташе изтритите със счукана керемида дъсчени стъпала. Въздухът над плочестия двор трептеше от жегата, единствено в кръглата сянка на бадема се държеше неподвижен и син. Една ниска разнебитена шейна, някогашен мерак на Героглу, беше изтеглена там и лятос слугите я използваха вечер вместо пейка. Останали без работа, трите жени бяха насядали в нея, сред тях се белееха ръкавите на мъж. Пълната шейна изглеждаше чудновата и смешна в задушния почти летен ден. Щом господарката доближи, жените млъкнаха. Непознатият мъж пъргаво скочи от шейната – беше с чизми и стегнат за път.

- Ти ли си Иванова брат? – попита го кирия Мелани, ако и да бе разбрала това от чертите му.

Човекът кимна и остана с наведена глава, гледайки господарката изпод спуснатите си черни вежди.

- Ще ти дам кон.

Червеният ат излетя от тъмната дълбочина на обора и се спъна в светлината като в праг. Беше свикнал да носи тежкия Героглу и затова непознатият лек ездач на гърба му го раздразни. В очите му минаха лоши искри, мускулите му се напрегнаха и точно когато се готвеше да го отхвърли назад, господарският кон усети как коленете на човека станаха твърди и стегнаха корема му в безжалостен ъгъл.

През целия двор, до портата чак, кирия Мелани вървя редом с коня и ездачът се навеждаше, за да слуша думите  добре:

- Като стигнеш в Карлово, право при Христо Делчев иди, чу ли? Те не може да не са се спирали там. Не казвай, че аз съм те пратила... – Ръката ѝ лежеше върху лъскавата плешка на коня и животното с нервни потрепвания се мъчеше да я отмахне. – А пък ако ги срещнеш по пътя, речи, че съм те проводила за хаберджия.

Наведен пад потъмнялото ѝ лице, Ивановият брат не можеше да разбере какво всъщност иска от него тая жена и защо ѝ е нужно да крие мъката си под толкова измислени думи. Конят долови миризмата на улицата и изпръхтя.

- Бате – повика Цвета. Те не бяха забелязали, че и тя върви след тях. – Бате, сложих ти хляб.

Пътникът пое синята бохчичка и като го гледаше как я намества до седлото си, кирия Мелани си помисли, че тъкмо сега би било хубаво и справедливо да му подаде пък тя някоя пара. Ръката ѝ опипа гънките на празния джоб, измъкна се оттам и като нямаше какво друго – прекръсти и конника, и коня с широк трепетен кръст.

Атът излетя през иконестата порта. Ездачът се наведе. Отзад, под пояса му, лъсна канията на нож. Напеченият калдъръм зазвънтя от копитата като стъкло.

Скръстила ръце върху кадифяната си пазва, господарката се спря за миг пред стъпалата и после бавно тръгна към сянката на бадема. Под тежкия ръб на роклята сърмените ѝ чехли проблясваха. Докато я следяха как идва към тях, готвачката и момичето си рекоха едно и също нещо – хубава жена, неработила жена, а пък тъжна...