Там, където гостът е изпратен свише за специална среща

Вълшебният Керван е българско семейство, което пътува по света на автостоп. Спим почти само на палатка и пътуваме с екстремно нисък бюджет. Първото ни голямо пътешествие (което продължи цели 4 години нонстоп) започна от България, преминахме през Турция и се озовахме в любимия Иран.

Това, с което Иран е вдълбан в сърцата ни и е променил начина, по който виждаме света, не са режимите, не са чадорите и моралната полиция, нито липсата на права или начинът, по който ислямът се практикува на държавно ниво. Всеки народ изживява крахове, сам влиза в самозаложени капани, минава през черни дупки на безсилие и отчаяние пред несправедливостта и нечутите вопли, но това не означава, че цялата нация трябва да се отъждествява с етап от историята ѝ. Иран не е просто ислямът в него, нито портретите на аятоллаха, висящи по стени и улици, нито пък черните дрехи и забраната за музика. Това, в което завинаги се влюбихме, е духът на Персия. Този дух, който не изчезва под натиска на религиозен фанатизъм и изолация, а тече през сухи пустинни долини и из омайващи ориенталски базари, през старинни градове, украсени с монументални шедьоври на архитектурното изкуство, и във вените на един от най-уникалните народи на света.

Седем години по-рано на същата тази граница, в същото гранично градче за първи път в живота си научихме какво означава думата „гост“ по тези земи. Гостът, пътникът, минал случайно пред вратата на дома, е свещен. За жителите на Близкия изток той носи знанието на далечни земи, очите му светят, огрени от тайните на света. Изпратен им е свише за специална среща. Той е прашен и жаден. И понеже може би утре самите те ще крачат уморени през тази пустош, очакващи среща, неписаният закон на пустинята повелява да му се отворят вратите и да му се даде всичко, от каквото има нужда.

Бяхме опънали палатките си на футболно игрище в Базарган. Тогава на това първо пътешествие до Иран пътувахме с кола. Заради недоразумение с документ, без който не можехме да влезем в страната с автомобил, се налагаше да чакаме няколко дена на границата. Първата вечер, след като се бяхме настанили в бивака си насред градчето, започна да се ниже делегация от хора от близките къщи. Появи се жена с поднос с чай и захар. Семейство с купчина плоски хлябове и сирена я последва. Дядо с няколко одеяла и лампа завърши процесията. Бяхме си „глътнали граматиката“ от цялата история.

Макар да бяхме чели неведнъж в приказките за такова гостоприемство, когато се сблъскахме с него то ни шокира. Защо всеки искаше да ни черпи чай и ни приканваше върху уютните си персийски килими, защо ни се усмихваха и ни приветстваха на всяка крачка, защо ни подаряваха хляб и не ни даваха да платим в магазина? Подозрителността ни на чужденци нарастваше. Да не би пък тайно да очакват някаква изгода от нас, все пак нали уж Ориентът бил пълен с мошеници и търгаши?! Не е възможно да се грижат за нас по такъв безкористен начин.

Така преди седем години в Иран, разкъсвани от съмнения и извираща благодарност към всички благодетели, след няколко дена на пълен срив на представите ни за междучовешко общуване, осъзнахме, че хората могат да бъдат открити едни към други. Могат да отворят вратите си за теб без страх и предразсъдъци. Още от първата си дума да се държат като със стар приятел. Да изпитват към непознатия една лавинообразна симпатия, без с нищо да си го заслужил – просто защото си човек, човек на пътя. Тогава това ни съкруши. Значи такова общуване съществувало! Не бе утопия, напълно естествено извираше от тях. Нямаше преструвка, нямаше задна мисъл, нямаше престореност. Човекът на отсрещния тротоар, без да го познаваме, вече беше наш приятел и ни канеше да се отморим в дома му. От другия край на улицата възторжено долиташе „Добре дошли в Иран! Елате вкъщи да пробвате персийска храна!“

Още от преживяното може да намерите тук.

Още по темата

15/01/2019

Лица

30 държави за 3 години - двама пътешественици на пълен работен ден

Следете новините ни в GoogleNews