30 държави за 3 години - двама пътешественици на пълен работен ден

Имали ли сте някога скучна работа, която сизифовски сте влачили от 9 до 17 в безличен и безчувствен офис? От която сте излизали с посивели мисли и пресъхнали мечти? Дните са се повтаряли дълго и до лудост, докато някоя внезапна и нахална мечта не се е появила и не е преобърнала живота ви наопаки?

Преди няколко години една много инатлива мечта успява да преобърне света на двама души.

Тя е биолог-зоолог, завършила е в университет на Канарските острови, Испания.

Той е инженер-икономист. Бил е строителен работник, учител по английски, мениджър, маркетингов специалист, собственик на малко предприятие.

Влюбени в природата и пътуванията от деца, двамата напускат работа и започват да обикалят света.

Съвсем наскоро приключиха последното си пътешествие: 30 държави за 3 години, 8 месеца и 5 дни, придвижвайки се на стоп.

За упоритото мечтаене, смелото реализиране и непрекъснатото надбягване с целите разказват Маги и Цветин Шущаркови – пътешественици на пълно работно време.

Животът

Последните три години преди пътуването живеехме в Китай, където се занимавахме с интензивни тренировки по традиционно кунг-фу, по два пъти на ден, при известен в нашия стил майстор и изучаване на китайски език и калиграфия. Преди живота си в Китай пребивавахме в различни части на Испания за около 4 години, където Маги завърши своето образование по биология-зоология, както и една година в Чехия по международна програма за обмен на студенти. През това време, освен работата и ученето, правихме едно-двумесечни пътешествия по конвенционален начин, предимно до азиатски държави, пътувайки със самолет и местен транспорт, следвайки в известна степен туристическите маршрути и забележителности. Разбира се, любовта ни към природата и екстремните пътешествия е с корени още от ученическите ни години. Походи по планини и хижи, диви морски плажове, автостоп из всяко кътче на България, пещернячество и алпинизъм бяха неща, без които животът само в града ни се струваше като тежко бреме.

Пътуването

След всяко следващо пътешествие страстта ни да пътуваме ставаше все по-силна и по-незадоволима. Имаше някои ключови моменти, които доведоха до необратими промени в живота ни и които сякаш предначертаха съдбата, че един ден, рано или късно, ще се превърнем в пътешественици на пълен работен ден. Едно от тях беше срещата с хималайските върхове и сблъсъкът с мощта на най-голямата планина на земята. В Непал планините до 4 хиляди метра надморска височина се наричат хълмове, нагоре след тях имаше редове облаци, а над облаците с изкривени вратове виждахме нереалната гледка на заснежените върхове стигащи до небесата. Това, в комбинация с екстремно трудния живот на местните и непредвидими, животозастрашаващи свлачища по пътя, поставиха под съмнение чувството ни за собствена значимост и „правилността“ на нормалния живот, който би следвало да водим според обществото, на което бяхме продукт самите ние.

Първото ни пътуване до Азия преди 12 години, до Иран и срещите ни с иранската гостоприемност ни създаде толкова силен културен шок, от който не можехме да се съвземем с дни и да повярваме, че на света могат да съществуват толкова неегоцентрични, открити и добронамерени хора, без да имат задни помисли и скрити мотиви за някаква изгода.

Всяко следващо пътуване и новите културни шокове, на които бяхме безпощадно подложени, разбиваха стереотипите ни, както за страните, които посещавахме, така и за „правилността“ на западния начин на живот, да го наречем най-общо, въпреки че е крайно некоректно да се правят каквито и да е генерализации.

Последното ни пътешествие също претърпя своята еволюция. На първо място е фактът, че първоначалният план бе то да продължи не повече от година, а се случи така, че се проточи 3 години и осем месеца. В началото нямахме опита, който имаме сега, нито в комуникациите с местните хора, нито като умения за оцеляване. Учихме се „в движение“ и до сега продължаваме да се учим. Всичко започва с първата крачка… и така все напред с широко отворени очи.

Опасното

Всяка държава и всеки географски обособен регион, през които преминахме, е със собствена специфика и характеристики. Има различни опасности и условия, с които човек трябва да се съобразява и внимава. Но това е и най-големият чар на екстремното пътуване - никога не знаеш какво ще ти се случи, винаги да си нащрек, да пътуваш с широко отворени очи, което води до едно особено състояние на непрестанна, по неволя, осъзнатост. Опасни ситуации имаше много, но всъщност те не бяха истински опасни, а просто различни условия от тези, с които си привикнал, с които трябва да се съобразяваш.

Например не трябва да лягаш под зрели кокоси, защото ако падне такъв отвисоко, може да ти размаже мозъка; или докато си миеш чиниите или се къпеш в море, пълно със соленоводни крокодили, трябва да се оглеждаш за очички по повърхността на водата, за да не мине някой 6-метров екземпляр и да не те грабне неочаквано за подводна разходка.

Свлачища, вулкани, циклони в океана, нервнопаралитични медузи и акули, крадливи маймуни, разбойници, земетресения и какво ли не... Ако ги нямаше тях, щеше ли приключението да бъде същото?

Едни от най-трудните и незабравими ситуации бяха двумесечната ни обиколки из Папуа Нова Гвинея, където всяко село е отделно племе и често се водят племенни войни; двете ни срещи с тигри в национални паркове в Малайзия и Индия; 6-месечното ни прекосяване на Тихия океан с капризната яхта "Алабама" и тридневно лутане без вода из един национален парк на остров Сулавеси, Индонезия…

Комичното

Когато на два пъти в Индия ни взеха за богове. Единият път бързахме да излезем от един национален парк, поради настъпващия мрак, и почти до селото изненадахме група мъже, седящи на раздумка. Когато те ни видяха, останаха като гръмнати, проснаха се на земята и започнаха да ни се кланят. Много неудобна ситуация. Вторият път шофьор на камион, който ни беше взел на стоп, бе абсолютно убеден, че сме индийските богове Шива и Парвати, и на всяко спиране крещеше през прозореца на всички, че е качил в камиона си не обикновени туристи, а богове.

За пътуването на стоп

При автостопа всеки път те качват съвсем различни хора, от всякакви прослойки в обществото, различни по характер и интереси. В повечето случаи на хората им се общува и са крайно разговорливи, но в други са в техния си филм и бързо забравят, че са те качили. Случвало се е и шофьорите да не говорят английски и комуникацията да е доста затруднена. Доста често те реагират като деца и ентусиазирано завяват, че искат и те да пътешестват като нас. Към края на пътешествието историята ни звучеше твърде невероятностно и се опитвахме, ако не ни попитат конкретно, да им спестяваме времето и броя държави на пътешествието си.

Всеки човек, с когото сме общували, особено по-дълго време, е оставил трайна следа у нас. Надяваме се и ние да сме оставили добро впечатление и да сме спечелили приятели.

И за стопирането на... яхта

Когато се забиеш в някоя островна държава, изчерпал всички пътища, които обикалят така или иначе в кръг около острова, започваш да се чувстваш отчаян като Робинзон Крузо. Извикваш неподозирани сили и всеки появил се прогнил кораб е спасителен за теб.

В шегата се крие не малка истина. Най-важното при лодко-стопа е, че това е абсолютно възможен начин на предвижване. На нас ни се отдаде неколкократно и срещнахме много други хора, пътували по този начин, както и яхти, търсещи си помощен екипаж за дългите дистанции. Всичко във ветроходството е свързано с вятъра. Въпреки че няма начертани пътища през океана, има популярни дестинации и посоки. Когато си извън сезона на циклоните със страховити бури, има множество яхти, които са склонни да вземат допълнителен екипаж. Друг начин е обяви по пристаните за яхти, срещи и разговори с капитаните и, естествено, малка доза късмет. Смятаме да опишем подробно опита си в статия на нашата интернет страница, както и да организираме лекция на тази тема в Клуба на пътешественика.

Хората

Един от най-прекрасните аспекти на пътуването ни бяха срещите с хората. Винаги безкрайно човечни, открити, гостоприемни и доброжелателни. Хора от различни държави, култури, религии, етноси, начин на живот, но винаги с нещо общо - добри сърца. Напълно обратно на стереотипа, подхранван от медиите, че светът е неприветлив и изпълнен с недоброжелателни и опасни хора, особено извън Европа, ние открихме, че светът е пълен с прекрасни хора. Примерите са безкрайни и са от всяка държава, през която преминахме, неподлежащи на класиране и сравнение. Представете си само как всеки ден, като вървяхме из памирското плато в Таджикистан, където хората са екстремно бедни и живеят в трудни, планински условия, жънат със сърпове и носят житото си на гръб, се случваше почти всеки срещнат да те покани на чай или да попита дали имаш хляб, за да ти даде, а ако се свечерява, след първоначалната покана да му гостуваш те поглежда в очите и пояснява: „Ама аз съвсем сериозно те каня да ми гостуваш“. Така беше във всяка държава. Безбройни срещи с невероятни хора...

А хората по всички места си приличат по очите...

Добрината

Не класифицираме добротата, която сме получили на малка и голяма. Всяка помощ, която ни бе дадена, е била точно навреме и от огромно значение за нас. Без дори най-незначителната на пръв поглед помощ - като да качиш някой непознат в колата си, бихме загинали насред пътя в някоя пустиня.

Всичко, което сме направили, изглежда невзрачно на фона на това, което сме получили. В крайна сметка резултатът след това пътуване е, че станахме длъжници до края на живота си. Пътуването ни помогна да разберем по един малко по-задълбочен, философски и същевременно житейски, практичен смисъл сродството между нас, хората, като човешки род. Ако трябва да правим добро на другите, това не е заради някаква отплата, като разменна монета или услуга на кредит, както и не заради някаква последваща изгода, а защото сме едно. Аз, арменският или арабският сириец, превърнат по неволя в бежанец, евреинът пътешественик, считащ, че Палестина не съществува, китаецът с промит от комунистическата партия мозък и циганинът от Войводиново, на който заради всенародно озлобление му събориха „нерегламентираната“ къщичка посред зима, сме едно. Дошли сме от един общ казан с енергия и след съвсем кратко пребиваване на земята ще се озовем отново в същия казан с енергия.

Културният шок

Това е чарът на пътуването. Постоянно си в културен шок, който никога не можеш да преодолееш и непрестанно си в състояние на учудване от заобикалящата те среда. Възможността да пътешестваме е невероятен дар на живота - дава ни се отново шанс да се чувстваме като дете, което непрестанно открива нови и нови неща в света, в който прохожда. Светът има чудодейна природа и всяко негово описание е крайно ограничено и валидно единствено за конкретната среда, от която произхожда. На всяко място хората възприемат света по различен начин и това провокира възприятията на пътешественика. Шаблоните и мисловните конструкции, изградени от средата и обществото, в което сме родени, се разклащат. Започваш да се чувстваш истински свободен и щастлив. Можеш да ядеш с вилица, клечки или длан и всеки начин е напълно правилен.

Прабългарите

Този проект бе изцяло пътешественическо-приключенски. Ние не претендирахме за научно, историческо или археологическо изследване, тъй като нямаме нито теоретична подготовка, нито финансово-материална поддръжка, още по-малко идея или цел за такъв проект.

Основната ни цел беше физически да изминем крачка по крачка този теоретичен маршрут, да изживеем и да видим с очите си степите, пустините и планините. Да усетим с кожата си вятъра и слънцето и да се срещнем с наследниците на племена и хора, които са живеели по тези земи.

Открихме реално съществуващ номадския живот, който въпреки измененията през столетията най-вероятно има съществени прилики с начина на живот на прабългарите. Запознахме се отблизо с номадския живот и пастирството. Гостувахме и спахме в истински юрти. Докато си спяхме веднъж в палатката, се случи съвсем близо до нас две монголски семейства да практикуват анимистични, шамански практики и магии. Е, не ядохме сушено конско и камилско месо, тъй като сме вегетарианци, но опитахме монголското кисело мляко и алкохолните напитки от ферментирало камилско мляко - „шубат“, и от конско мляко -„кумис“ (или „айраг“ на монголски).

Сблъсъкът с безкрайната шир на монголската степ е едно от най великите изживявания, което някога сме изпитали. Неописуемо! Усетихме земята като жива и разбрахме, че няма дистанция, която да не може да се преброди на кон. Единствено трябва да се научиш да разчиташ планините и долините и да откриваш по бледозелените петна къде е пашата и водата в полупустините

Семейството

Следвахме знаците на съдбата и озовавайки се във Фиджи, се намерихме случайно в православен храм с невероятни хора. Беше идеалното място да приемем това тайнство и да се венчаем. Българска сватба в гръцка православна църква, с индийски свещеник, в меланезийско Фиджи.

Да пътуват и общуват предимно помежду си, само двама човека, за дълъг период от време е предизвикателство. Преодоляването на всички премеждия е начин за истинско сближаване. Имали сме и трудни моменти, разбира се, но при всяко дори и малко разхармонизиране на взаимоотношенията ни, светът се обръщаше срещу нас по очебиен начин и спираше да ни върви във всички аспекти. В такива моменти сякаш земята помрачняваше и винаги се шегувахме: „Давай да се сдобряваме, че никой няма да ни вземе на автостоп, ще ни се случат хиляда нещастия и ще си изгнием тук някъде на пътя. Да си щастлив е толкова по-приятно, отколкото да си роб на някаква измислена причина за недоволство.

Нашата мечта е точно това, което ни се случва в момента, тук и сега.

Щастието

Дали спим в петзвезден хотел, или на палатка, нека просто сме щастливи и да благодарим всяко утро, отваряйки очи, че изобщо сме такива щастливци, на които е дадена възможност да видят малка или голяма част от тази планета. Ако човек е благодарен и доволен на пътя, тогава цялото ни пътешествие придобива дълбок личностен смисъл и ни трансформира. А когато се оплакваме, че никой не ни спира на стоп или че обслужването в хотела е ужасно, а навън е мръсно и пълно с мошеници, то това пътуване не ни носи нищо и ние пренасяме света от „сивото“ ежедневие в друга част на земята и сме неспособни да живеем с отворени очи.

Така че където и да сме, както и да пътуваме, нека това винаги да е Пътешествието на живота ни, без значение какви трудности се появяват.

Блогът

При последното пътешествие решихме да водим блог, за да споделяме приключението си и интересните места и хора с които се срещаме. В началото блогът беше предназначен предимно за близки приятели и роднини, но случи се така, че с времето стана популярен в България.

Интернет страницата ни https://bgmagickervan.com/  е базирана изцяло на доброволен труд и с нея не преследваме никакви комерсиални цели.

Ако можем да променим деня дори на един човек и го направим дори малко по-щастлив, то всички усилия, които сме полагали, не са били напразни. Надяваме се да сме вдъхновили не само хората да пътешестват и да повярват, че да се пътува на нисък бюджет е абсолютно възможно и всъщност направо си е страхотно, но и че човек може да осъществи всяка своя мечта, стига да я пожелае истински и с пълно намерение да направи първата стъпка.

Бюджетът

Мечтите и тяхното осъществяване са абсолютно безплатни. За нас поне зависимостта е по-скоро обратна. Именно поради факта, че пътуваме нискобюджетно, имахме цялото време на планетата и можехме да предприемем толкова дълго пътуване. Пътешествията и приключенията, от друга страна, ти дават толкова много, че по естествен начин се превръщаш в антиконсуматор. Парите не са ти необходими, защото нямаш желания, когато си едно с Пътя. Дори и да сме милионери, пак бихме пътували по този начин - на автостоп със спане на палатка.

Тръгнахме с ограничен бюджет - едномесечна европейска заплата за двама ни, която ни стигна за година. Втората година се издържахме с малки помощи от блога и от близките си, а третата съдбата ни предостави възможност да поработим месец-два, което бе достатъчно, за да се приберем до България.

Плановете

Пълни сме с множество проекти. Плануваме организирането на 7 лекции по региони от пътуването ни и една на тема „Изкуството на свободния пътешественик“ в Клуба на пътешественика в София и по други градове из България. Ще организираме изложба с най-добрите фотографии от пътешествието. Надяваме се да монтираме интересен документален филм с уникални кадри, които сме заснели в Папуа Нова Гвинея, както и няколко по-малки от други държави.

А може би още тази година някой друг континент ще ни призове…

Пълните приключения на Вълшебния Керван можете да четете в техния блог: www.bgmagickervan.com и да следите за техните изяви на: ФБ Magic Kervan.

Следете новините ни в GoogleNews