Камико ме тегли

Когато като деца питахме сестрата на баба ми леля Дана, защо не ни погостува още в столицата, а бърза към гарата, стиснала куфара в съсухрената си ръка, тя отговаряше кратко със старчески свити устни: “Кáмико ме тегли!”

Тогава не разбирах, много години по-късно ми стана ясно. Когато напускаш Враца с влак, последният, който виждаш и запомняш, та чак ти се свива гърлото, е скалистият, величествен Врачански Балкан. Гледаш го хипнотизиран и вече искаш да се върнеш. Не съм врачанка по рождение, а по бащин корен. Когато пак с влака влизаш или отново се връщаш в града, първият, който те посреща, е Балкана, кáмико!

Лятос, напекат ли се скалите, заклещили в каменна прегръдка града, настава безпросветна жега, не се живее, не се диша и нощем дори. Затова пък есенес, като падне мъглата и покрие хора и къщи с мръсно сиво, влажно и студено одеяло, миришещо на сажди - довиждане. Елате ни търсете пак напролет. Който не е попадал във врачанска мъгла, нищо не знае - шамар насред улицата да ти ударят, няма да разбереш кой е. Веднъж, вместо на гарата се озовах на старите гробища, а те са в обратната посока. Но аз се губя и при ясно време.

В детството ми Враца олицетворяваше безгрижните летни ваканции, вълнуващи приключения, нови приятелства, игри и заразителен смях. Но за да стигна до там, трябваше да събирам точки. В този живот ми се паднаха строги и изобретателни родители, особено баща ми. Как се събираха точки? Изхвърляне на боклука и бърсане на прах носеха по 5 точки. Шестица в училище, измиване на прозорците, смяна на всички чаршафи - 10 точки. Крайна цел - 300 точки, почти непосилно. На това сега му казват експлоатация на детски труд, но нашите го наричаха по друг начин. Едва по-късно зацепих, че отиването при баба ми е било сигурно, но някои възрастни обичат да злоупотребяват с детската наивност и да се облагодетелстват. И идваше заветният ден, когато шофираната от баща ми шкодичка геройски изкачваше с пъхтене и ръмжене криволичещите стръмни завои на Витиня, за да ме достави във Враца.

Тамошната ми баба беше добрата баба, може би защото ѝ се налагаше да ме отглежда и търпи за кратко. При нея можех да лягам късно и да се излежавам до обяд, да ям когато и каквото искам, а не под час, да скитаме с другите ваканционни деца из града и Балкана до тъмно, и най-вече лудориите, често граничещи с хулиганство, да остават безнаказани и старателно потулени пред баща ми! С една дума - баба и внучка бяхме съзаклятници.

През една лятна ваканция, след половинчато съгласие на родителите ми тази житейски мъдра жена стана моя кръстница в най-старата черква на града. Тогава ни възпитаваха в див атеизъм и като ѝ задавах въпроси за “дедо Боже”, тя се опитваше да ми обясни, че в религията нещата не трябва да се разбират буквално, а символично и че във всяка история има скрита философия и поука, до която ще достигна сама, когато съм готова. Още достигам, и все не стигам...

Летата минаваха, ваканциите свършваха безпощадно бързо, свършваше и детството. Други бяха вече трепетите, мечтите, любопитството. От Враца датират и първите ми успешни опити за напиване.

В една гореща съботна вечер с двете ми братовчедки, внучките на баба Дана и една приятелка от града се осмелихме да отидем сами в механата на местния Балкантурист и да се черпим с Метакса! Така искахме да отпразнуваме настъпилото пълнолетие и свободата да взимаме решения! Ха! Бяхме нахакани и преди почерпката, но гръцкият коняк с византийско коварство се процеди в младата ни гореща кръв, завъртя кухите ни глави и вдигна самочувствието ни до облаците, че и над тях. Прибирайки се по нощите, по улиците отекваше гръмкият ни смях, неприличните ни викове и ехтенето на високите токчета по паважа. Беше душно, прозорците на къщите бяха широко отворени, жадни за нощна прохлада, но вместо това в спалните на спящите врачани нахлуваха нашите крясъци и кикот. Разделихме се пред нашата порта и оттам вече възприех тактиката на тишината и мълчанието. Събух се още пред вратата, както бях гледала по филмите, и се опитах на пръсти да се добера до стаята си, като мина незабелязана и нечута покрай дивана, на който спеше баща ми. Той беше пристигнал същия ден да види майка си и след това заедно да се приберем в София. Посягах да отворя вратата, когато чух сърдит шепот: “Дъщеря ми, че си пияна, пияна си - не е нужно да крещиш по улицата, та да те разбере целият град. Утре ще се разправяме!” Срам, голям срам, а земята не се отваря под краката ми. Казах ли, че врачани плащат висок “данък обществено мнение”? Баща ми беше врачанин. На другия ден разправия нямаше - спряха ми субсидиите до второ нареждане. Мъка, бедност и безпощадна трезвеност. Оттогава имам тихо пиянство.

Не минаха много години, когато внезапно почина баща ми, едва надхвърлил половин век. Скоро след него с нетърпение си тръгна и баба ми, бързаше за среща с единствения си син.

Връзката ми с града се прекъсна. Празната къща запустя, обви се в паяжини отвътре, напука се като старческа кожа отвън и замря.

Едва тогава, малко по малко, на порции майка ми започна да разказва за врачанския ми род. Научавах неща, за които не бях подозирала, и нито едно от тях не беше приятно. Не, че бяха крити от мен, просто бяха спестявани, премълчавани, докато съм още невръстна да ги разбера. Когато пораснах достатъчно, повечето от хората, за които се отнасяха, вече ги нямаше, но майка ми държеше да знам истината и старателно изкореняваше до дъно всяка останала в мен розова, детска илюзия.

Така например, научих, че след Девети септември дядо ми е бил “шкартиран” като адвокат. Това е забрана да упражняваш професията си, оставаш без работа и препитание за семейството. И така, вече на години, дядо ми и баба ми - и двамата от града, а не от селата, стават зеленчукопроизводители, за да могат да получат заветния документ от ОФ, с който баща ми да има право да кандидатства в Университета. Но веселбата продължава. Много години по-късно, когато трябваше да изпразня къщата от старите мебели, в чекмеджето на един гардероб под постланите на дъното вестници открих скрита бележката, с която съобщаваха на дядо ми, че е изгонен от адвокатската колегия заради “фашистки убеждения”! Пожълтялото листче беше подписано от трима души, все колеги на дядо ми. Единият от тях познавах, вече беше починал и той, но странното е, че именно синът му ми помогна много, когато имах трудности със закона и роднини по наследствени дела. Нещата се въртят, кармата си върви...

Втората горчива порция от родовата история, която получих, беше, че братята на баба ми са били национализирани фабриканти. Ти да видиш! Както често става, най-потърпевша се оказала най-невинната - баба ми, със съпруг шкартиран адвокат и братя с национализирана птицекланица и консервна фабрика. Един ден къщата им осъмнала с надпис: “Тук живеят народни врагове” - изписан на стената през нощта, боята още не била засъхнала. Изтрили написаното от дувара, но думите останали завинаги заседнали в гърлата им. Лягаш си обикновен гражданин, събуждаш се белязан - народен враг. Съседите и приятелите започват да странят от теб, опасен си, можеш да им докараш беля. Така разбрах, че в рода ми има “бивши хора”.

През живота си баба ми бе изпила кофи с горчилка, но не се беше озлобила. Беше усвоила някаква странна дистанцирана благост - знаеше, че повечето хора не преливат от добрина и благородство, но не се сърдеше, приемаше ги, каквито са, без излишни надежди, но и без да ги допуска твърде близо.

Градът загуби чара от детството и ми отмиля. Захаросаните летни спомени се вгорчиха. И когато, както мислех завинаги, бях вкаменила сърцето си за Враца и врачани, животът с неговите непредвидени шамари и ласки отново ме върна в града. Явно имахме още сметки за уреждане. То бяха едни наследствени и реститутски работи - не е за разправяне. И понеже времената бяха такива, в сюжета не можеше да не участват и мутри. Надушили плячка, те се опитваха да сплашват и да заграбят пай, но действаха опипом - не бяха съвсем наясно с кого точно си имат работа. И аз не бях. Накрая ми писна от гребци, борци и други юнаци и многозначително ги поздравих от името на столичните шахматисти. Това беше изстрел във въздуха, но взе, че хвана дикиш. Е, имаше и известни финансови разплащания, но безкръвни.

Битието ми навлезе в нов етап - дела за възстановяване на заграбена преди години собственост, междуроднински ту явни, ту подмолни войни. Налагаше се да приемам презрението на пролетариите към реститутите, да се сблъсквам с човешката злоба и завист, да понасям изненадващи удари от някогашни приятели, да лекувам рани и ранички, но и да получавам помощ, точно когато и от когото най-малко я очаквам. С една дума - живот. Падам и ставам, за да могат пак да ме съборят. Понякога удрях и аз, понякога имаше резултат.

Докато тичах от служба на служба и прикляках раболепно пред гишето и на най-дребния чиновник, само за да разбера, че пак нещо съм сгрешила или трябват още документи, до ушите ми достигаха неповторимите врачански лафове, които често те карат да “забакнеш”: “Не ме гледай като парена въшка, а си плати таксите! Избиколец такъв!” - отнасяше се за младеж, който не си бе плащал данъците, защото напуснал града. Избиколец е животно, което е вързано за кол, но то го избива и “заожда нанекъде”. Използва се за човек, който не си седи на мястото, а скитосва.

Когато някой те заплашва или прекали с перченето и надувките, го поглеждаш с присвити очи и отсичаш с презрение: “Мýа ми са видиш.” или по-доброжелателното: “Глей да са не прескундиш!”, да не се прекършиш от зор, демек.

Постепенно самобитното чувство за хумор и светоглед на врачани започнаха да ми харесват, да ги приемам и може би несъзнателно да им подражавам. Тези хора не приемат нищо прекалено насериозно, дори себе си. Изтърканият до избеляване лаф за некацащата гарга и дежурният отговор, че градът е гнездо на орли, издават не фалшиво напомпано самочувствие, а по-скоро чувство за самоирония и готовност да се посмееш над себе си - нещо толкова рядко, ценно и лечебно!

Врачани не обичат излишната показност и театрален патриотизъм. Помня, как веднъж група алпинисти се катериха под изгарящо слънце в продължение на четири часа по отвесна скала, за да забият на върха ѝ българското знаме. Същия следобед две овчарчета се качиха от другата, достъпната страна на скалата и свалиха знамето. Всички бяха доволни, алпинистите си бяха отишли. Да правиш нещата по трудния начин не е подвиг, знамето не е просто байрак, който да забучваш навсякъде, където си стъпил.

Това, че градът е останал със затворени кепенци и не е откликнал на трагично закъснелите призиви на Ботевите четници за бунт и въстание, което е било обречено, преди да се е състояло, е по-скоро израз на житейски прагматизъм и здравословен страх, нежели предателство. Може би звучи еретично на фона на помпозното шумно честване на 2 юни, но е факт.

Казват, че врачани са чепати хора, не - те са много чепати, когато искат, а го искат често. Винаги ще нося белезите от захапките им по душата ми. Не драматизирам, не се пестят хората. Имат остър език и безмислостно се прицелват, където най-много боли. Точни са, признавам им го. Но нищо - точно този камшичен език ме направи по-яка. Толкова, че да мога да се справям сама и да съм най-силна, когато съм опряна до стената. Толкова, че да не удрям първа, но да отвръщам на удара с два. Да не подминавам злостно подмятане и изсъскани думи, а да искам отговор в упор и да гледам в очите. Да не разчитам на другарски подадена ръка и удобно подложено рамо - научих се да не вярвам на добронамерени жестове, често са измамни. Не се сърдя - болезнените уроци са най-полезни.

И въпреки всичките ми заричания, за пореден път животът така ме завъртя, че направи смешни тежките ми клетви. След перипетиите и конфликтите, които трябваше да преодолея при настъпилите нови времена и порядки, в един момент, продължил с години, се наложи бедният Северозапад да ме изхранва в най-тежките ми периоди. Пренебрегвайки уроците на баща ми и прекрачвайки принципите си да не търся опора извън себе си, се облегнах на кокалестото и оголяло врачанско рамо, докато си стъпя отново на краката. Обещах си, че ще върна получената в нужда подкрепа, но още не съм.

Май се получи едно дълго обяснение в любов и омраза. Е, не толкова любов, колкото дълбока, понякога болезнена привързаност и не чак омраза, а незабравими неприятности, за които не се прощава, очаквани разочарования и неочаквани радости, каквито има във всяка истинска, доживотна връзка.

Камико ме тегли все по-силно. Иска ме, и аз го искам. Ще дойде ден, дано да не е скоро, ще се превърна в негова песъчинка, или ще се нося над Балкана с перестите облаци, или ще падам над града с мрачната врачанска мъгла..., но засега се съпротивлявам.

В памет на магистър-фармацевт Иван Узунов - Човек, Приятел, Врачанин

Б. ред. - Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Други разкази на Христина Острикова може да прочетете тук.

Следете новините ни в GoogleNews