Защо интернет ни раздели в агресивни агитки, които все по-трудно намират общ език?

Кой си ти, ChatGPT? Уловиха ли ни окончателно технологиите в мрежите си? Накъде ще ни отведат те?

„Дигитални истории“, започналият като сайт проект на журналиста и програмист Георги Караманев, се превръща в книга – сборник с 32 истории, които разказват на достъпен език и с увлекателен стил за наглед мистериозния свят на технологиите. И на големите въпроси, които те отварят.

От съдбата на строителите на съвременния интернет до погледа към евентуалното безсмъртие – събраните в тази книга текстове ще ви отведат навътре в мрежата, където сред редиците от нули и единици човешките действия имат крайната дума как ще изглежда светът утре.

Но преди далечните хоризонти е време за един много голям въпрос, който все още не можем да решим, макар да се превръща в заплаха за тъканта на онова, което ни свързва: балонът на филтрите.

Премиерата на книгата е на 26 октомври в клуб „Перото“.

От друга страна (откъс от книгата „Дигитални истории“)

Човекът отсреща винаги е бил точната примамка, която ни улавя в мрежата.

Какво има да ни каже? Кой е той?

Каква е причината да извибрира телефонът в джоба ни – дали е дългоочакваното съобщение, харесване, усмивка…

Да, морето от информация ни заля постепенно и неусетно. Но в същото време навътре в мрежата на мрежата много по-силно от него ни улавяше именно връзката с хората.

Първо влизахме в интернет, за да се запознаем с някого от другия край на света. Изглеждаше невероятно: пишеш в чата, разменяте си „пол, възраст и местоположение“ и вече можете да си говорите за това и онова с „непознатото другарче“.

После се появи Facebook и се оказа, че имаме нова и вълнуваща форма за връзка с важните ни хора. Това промени всичко: добавяхме познат след познат, следяхме кой се е оженил и кой се е развел.

Много скоро неусетно се озовахме уловени в нещо съвсем различно. Социалните мрежи се превърнаха в медии, кръгът на приятелите ни се оказа доста по-абстрактна сбирка на хора, с които просто сме харесали или намразили поредната важна тема на деня.

От забавление интернет се превърна в опасност. За нас самите като хора, способни на емпатия. За нормалните ни отношения. Дори за обществата, които се оказаха безкрайно уязвими към алгоритмите на социалните платформи.

Би било повече от интересно да четем какво ще пишат историците за времената, когато технологиите окончателно ни уловиха в мрежата си.

Само че никак не е сигурно дали един ден ще има кой да чете.

Днес сме отвикнали да възприемаме дълги текстове (благодаря ви, че сте тук!), все по-трудно ни е и да приемаме, че има мнение, различно от нашето.

В мрежата на социалните мрежи всичко се разви напълно неочаквано. Те се оказаха способни да създават войни, да изправят едни срещу други народи. Или пък компании срещу лидерите на най-силните държави.

Докато уж ни събират.

Могат ли да ни събират наистина?

Със сигурност. Социалните мрежи, освен балона на филтрите, родиха и нови форми на емпатия, създадоха свои чудеса. Многобройни хора се оказаха увлечени в мащабни и смислени каузи, красивите истории се оказа, че трогват и в онлайн времената, при това с неподозирана сила, възползвайки се от безкрайно мощния усилвател на мрежата.

Във времената на пандемия мрежите ни дадоха така необходимата (макар и по-различна) връзка с другите.

Толкова много неща се случиха на всеки от нас онлайн.

И все пак и преди 2 десетилетия, и сега най-важното си остава другият, човекът, който се показва по един или друг начин на екрана ни.

Приятел ли ни е, или враг?

Роднина или милиционер?

Стои ли с името си, или предпочита да остане анонимен?

Четейки какво пише, това същият човек ли е, когото познаваме толкова отдавна?

Омразата ли ни обединява, или нещо друго?

Какво го е довело „на стената ни“, в профила ни?

Кой си ти от другата страна?... И кой съм аз? Дали съм профилът си в социалната мрежа, или той ми е приятел? Събеседник или враг?

В балона на съмишлениците

Докато си скролваш… какво ще те спре? Замисляли ли сте се? Според мен най-логичен е един от трите варианта:

• Нещо, което ти се е сторило интересно.
• Нещо, което ти е харесало.
• Нещо, което те е вбесило.

Първият е очевиден и в случая не ни е толкова интересен. Но следващите два пораждат един особено любопитен и важен въпрос.

Сърфираме из морето от информация и… социалните мрежи ни заобикалят точно с такава, която ни харесва. Или в краен случай ни ядосва. И не само те, същото важи и за всички останали сайтове, за търсачките, че дори и за медиите онлайн.

„Балонът на филтрите“ е голямата опасност от удобството. Като прекалено мекия работен стол – няма нужда да се напрягаш, а после се чудиш откъде ти е дошло изкривяването.

Без да подценявам изкривяването на гръбнака, още по-гадно е изкривяването на гръбнака в метафоричния смисъл.

Балонът се надууува

Влизате във Facebook и ви очакват постовете, които искате да видите. Така работи алгоритъмът и е чудесно, че знае какво се иска от него – да прецени кои са приятелите, които са ви най-интересни, кои са снимките, които ще ви харесат. Кои са новините, които искате да прочетете… Или това е малко прекалено? Не, не е.

Нямате време да следите внимателно новините, кой ли има. Доверявате се на онази медия, която ви подбира най-интересните. И съвсем правилно, технологиите ви помагат, за да се осведомявате, без да губите все по-ценното си време в ровене.

Много от модерните платформи за информация ви предлагат персонализирани бюлетини – получавате статии, подбрани от алгоритъма на базата на предишните ви търсения, интереси, харесвания.

Страшно удобно – може да си спестиш толкова скролване и да получиш точно нещата, които алгоритъмът знае, че ще са ти интересни.

Нямаш време за повече.

Персонализацията е хубаво нещо. Барманът да помни любимия ти коктейл (ех, едно време имаше и бармани). Компютърът да знае коя е важната за теб новина и да ти я покаже.

В резултат – от огромното море от информация остава само това, което е „минало цедката“. Така, вместо да се възползваш от многообразието в мрежата, се ограничаваш до това, което смята, че е важно за теб алгоритъмът. Ако те дразнят всички текстове, които споменават противниковия отбор, певец, когото не харесваш, неприятен политик… дотук. Няма да ги и чуеш. Ще изчезнат като низвергнат севернокореец от стара снимка с Ким Чен Ун.

Поне временно. После ще се върнат под една или друга форма, но само ако алгоритъмът прецени, че се ангажираш с тях. Ако обичаш да влизаш в спор с опонентите, ще ти изрови най-крайните гледни точки, които да те провокират да нахлуеш с лакти и попръжни.

В този контекст удобството май вече не звучи толкова изкусително, какво ще кажете?

Балонче хвърковато

„Балон на филтрите“ назовава това явление Ели Парайзър, американски учен, предприемач и радетел за свободен интернет. Той формулира проблема много преди реално да е оживял в днешните му измерения – теорията му става популярна от едноименната книга, излязла през 2011 г.

Тогава надали бихме могли да си представим, че това е възможно, социалните мрежи още бяха в изгрева си и не бяха погълнали такава част от комуникацията. Алгоритмите за персонализирано съдържание изглеждаха далечно бъдеще, както днес ни звучат идеите на Мъск за чипове в мозъка.

Теорията накратко: в опита си да ни подберат най-интересната за нас информация, алгоритмите на социалните мрежи, търсещите машини и новинарските сайтове трупат огромен обем от данни и ги обработват. На базата на това какво четем, как реагираме, какво харесваме и кого блокираме алгоритмите се опитват максимално добре да ни услужат, като ни дадат още от любимото съдържание.

„Свикнали сме да мислим за интернет като за колосална библиотека, в която услуги като Google са удобна карта. Но това отдавна не е така“, казва Парайзър. „Сайтовете – от Google и Facebook до „Ню Йорк Таймс“ – стават все по-персонализирани. Базирайки се на вашата история в мрежата, те филтрират информацията, за да покажат това, което си мислят, че вие искате да видите. И то е различно от онова, което всеки би искал да види. Или от онова, което се нуждаете да видите.

Вашият балон на филтрите е тази уникална персонализирана информация, създадена специално за вас на базата на масива от персонализирани филтри. Той е невидим и става все по-трудно и по-трудно да излезете от него…“

Дон Балон

Примери можете да видите всеки ден, всеки миг. Прочетете няколко новини за даден футболен отбор и скоро на телефона ви ще започнат да изскачат резултати от всеки негов следващ мач. Коментирайте дветри публикации на приятел и незабавно всичко, което той публикува, ще се покаже във фийда ви.

Така онлайн се заобикаляме с хора, които мислят като нас. По този начин уж сме преситени с информация, а сами я ограничаваме, без да го осъзнаваме. Така например Google филтрира търсенията ни уж за да ни помогне, а по този начин дава непълни и едностранчиви резултати.

Направете си експеримент. Потърсете информация по щекотлива тема от вашия профил, после повторете от анонимен прозорец на браузъра и помолете някой близък да ви покаже своите резултати. Разликите ще са доста сериозни, особено ако търсите на някой по-разпространен език.

Дали Facebook е социален отдушник, каквото е старото клише за спорта, дали те събира със съмишленици, позволява да разбереш мнението на опонента, или пък вкарва инакомислещите в рамка?

„Какво е вестникът? Бюлетин с вести. Казват ти какво се е случило.

Или по-скоро ти казват какво да мислиш, че се е случило. А най-добрите от тях просто потвърждават какво вече мислиш, че се е случило.“

Цитатът е от фентъзи автора Джо Абъркромби, но според мен много точно рисува днешното ни отношение към информацията в интернет.

Ммм, не ние

Удобно, да. Но крайно ограничаващо. Защото идва в комбинацията с това, че нямаме време да четем, свикнали сме да получавате информацията скоростно, да скимираме. И така в един момент от прекрасния плурализъм и изобилие от мнения, които съществуват онлайн, ние сме се озовали в балона. И после се чудим как така всички около нас са фенове на една партия, а зададат ли се избори, тя събира нищожен процент гласове.

Друго изследване идва като още едно доказателство. Мисля, че и без него е очевидно – през последните години се отдалечаваме, ожесточаваме, ставаме по-агресивни. Всеки може да го забележи и у нас, има и обективни доказателства, че „балонът на филтрите“ поне отчасти е виновен и за сериозния разлом през последните години в американското общество.

В сравнение с 2016-а, три години по-късно представителите на демократическата и републиканската партия в значително по-голяма степен приемат идеологическите съперници за глупави, неморални… и затворили очи за различното мнение.

Тоест политическите привърженици се превръщат от мислещи хора, обсъждащи аргументирано обществения дневен ред, в най-неприятната част от футболните агитки. Вече е доста по-трудно да харесаш например идеите, които друга партия може да има за дадена сфера. А аргументите се свеждат до „добрите“ и „лошите“, „ние“ и „те“.

Балони и балами

„Това, което повечето алгоритми в социалните мрежи се опитват да направят, е да увеличават ангажирането, да работят за увеличаване на влиянието, което отделяте на съответната платформа“, казва Парайзър. Постовете, съобщенията и мемовете са курирани по най-добрия начин, за да привличат вниманието. С това, че или ви харесват, или ви дразнят.

На „психологически език“ си има термин – „бинарно пристрастяване“, да виждаш света в черно и бяло, без нюансите. А както казва психологът проф. Джо Пиер, „еволюционната причина за това е, че понякога трябва да вземаме решение бързо – харесва ли ни нещо, или не. Единственият ни шанс е да неглижираме и опростим проблема“.

Точно това прави животът в интернет – кара ни да бързаме, да скролваме, да преценяваме на секундата. И инстинктивно заставаме зад решението, което „нашите“ предлагат, водени от своеобразно стадно чувство.

Последните години още повече задълбочиха проблема. Затворени вкъщи, изтръгнати от ежедневната комуникация, лесно се превърнахме във ваксъри и антиваксъри. А после – във „фили“ и „фоби“ на всяка следваща важна или просто модерна тема.

С аргумента, че става дума за въпроси като живота и здравето, започнахме повече от всякога безпардонно да кълнем и нравоучителстваме. Точно защото става дума за нещо толкова важно, е логично по подобни теми да успокоим емоциите, да не се впиваме by default в крайностите. Да дадем думата на аргументите. Специалистите достатъчно си противоречат, а да не говорим за политиците.

Съ-мнение

Убедихте ли се, че има проблем?

Е, хубавото в случая е, че първата и най-важна стъпка към решаването му е осъзнаването, че той съществува. Същият този Ели Парайзър преди няколко години стана част от група учени и предприемачи, формулирали 14-те постулата на онлайн проектите, стимулиращи здрава и пълноценна интернет комуникация. С взаимно уважение, плурализъм и търсене на обективни показатели, колкото и да звучат неактуално тези показатели днес.

Анкетирани са 20 000 потребители от над 20 страни, ползващи всички най-популярни социални мрежи, търсачки и програми за комуникация. Сред принципите са „възможност свободно да се включиш в комуникацията“, „показване на безпристрастна информация“, „алгоритми с ясни правила и отворен код за разпространение на информацията“. И „изграждане на мостове между различните групи“.

Няма нужда да повтаряме, че определено не е това целта на днешните най-популярни социални мрежи.

Нещо повече – какво остава за тези, които сами започват да преценяват къде е обективната истина. Левиатани. Които могат да си позволят да отнемат думата дори на президента на най-могъщата държава на света.

Давай, пате!

Парайзър и съмишлениците му вярват, че могат да създадат алтернатива – социална мрежа на базата на тези принципи. Един от аргументите им, че това е възможно, е добрата стара Wikipedia, където като цяло идеите за дискусия, достъпност, търсене на обективност, свободен достъп продължат да се радват на внимание.

Тя обаче наистина е добра и стара, има основите си във времената, когато интернет беше доста по-празно и проветриво пространство.

Все пак един от начините днешните големи играчи да поозаптят технологиите, раждащи „балона на филтрите“, е именно да им бъде показано недоволство. Зукърбърг и колегите му все повече се превръщат в аналог на българските политици от последните години, които действат само когато са поставени под напрежението да „им вземат кокала“. Иначе наистина звучи твърде невероятно в наши дни независими проекти да влязат в пряка битка с мултимилиардни компании, по-могъщи от най-силните държави. Моментът за това остана далеч в миналото.

Съществуват и търсачки, които твърдят, че не използват „балона на филтрите“ – например DuckDuckGo. Те обаче си остават толкова нишови, че няма нужда да навлизаме в подробности.

Алгоритъм ритам

Възможни решения със сигурност има. Неотдавна например датски и финландски учени от различни сфери на науката публикуваха интересна статия по темата. Те предлагат алгоритъм, който би могъл да намери баланса – най-общо казано, като част от информацията е филтрирана според персоналните интереси, но другата е селектирана на базата на общите харесвания и обществените позиции.

Алгоритъмът им обработва всяка новина, като ѝ дава числени характеристики за това къде в политическия спектър се намира, каква е обществената ѝ важност, колко е четивна. После се грижи потребителят да получи достатъчно балансиран микс от всичко това – като гарнитура към любимите му новини и достатъчно качествен обем от гледни точки, различаващи се от неговата.

Звучи прекрасно. Само че ми е интересно дали бихме могли да накараме сегашните онлайн колоси да започнат да преправят нещо, „защото така би трябвало“. При положение че растежът и печалбите им към момента са по-високи от всякога.

Друг екип – с участието на българката проф. Юлита Василева – още през 2014-а предлага софтуер, с чиято помощ сами можете да контролирате филтрите си. Лесно можем да предположим защо така и идеята не е станала популярна – определено не работи в полза на големите в този бизнес.

Балон и сливовица

И като стана дума за мнението на учените, ще ми се да ви разкажа за още една любопитна тяхна идея. Енгин Боздаг и Йерон ван ден Ховен от Технологичния университет „Делфт“ в Нидерландия предлагат да разбием балона на филтрите с… кибербалканизация! Не, те нямат предвид да обучим алгоритмите да пият ракия и да се наслаждават на Миле Китич, което да ги направи по-добри и толерантни. Макар че може би не би било лошо.

Двамата анализират доста подробно как балонът на филтрите е заплаха за демокрацията в световен мащаб. Според учените разковничето е обаче не в обединението, а в свързването на малки общности.

Така, както сме показали, че можем да живеем мирно на Балканите и във взаимно уважение. Чисто по човешки, докато не се намесят национализмите и външните фактори.

Идеята им е, че по естествен път интернет пространството в момента е раздробено на малки групи от хора със сходни виждания за света до степента, в която повечето от тях подхождат тесногръдо и с предразсъдъци към останалите. Но с помощта на алгоритмите, предлагани от учените, биха могли да се проправят пътища между групите, да се извеждат общите и сходни ценности над политическия фанатизъм.

Признавам, на мен много ми хареса идеята да се кибербалканизирам.

Поглед отвътре

Както отбелязва проф. Юлита Василева, когато хората се съберат в група на единомишленици, те се радикализират взаимно. „Отвътре изглежда, че целият свят е съгласен с гледната точка на групата. Тук се намесват динамики на групите. За да изпъкне човек или да си създаде авторитет, той трябва да изрази все по-„правоверни“ възгледи, стигайки до крайност.

В тази борба за репутация хората изразяват все по-крайни идеи и това води до пълно фрагментиране, отцепване на нови подгрупички, малки „балончета“ от дисиденти. Накрая никой не е съгласен с никого, настъпва всеобща омраза и разцепление.“

Тези социални процеси са нормални, случват се и в реалния свят.

Например при религиите. „Всички религиозни общности в даден момент се нарояват на секти и клонове, когато нараснат достатъчно“, казва проф. Василева. „Тогава вече има хора, които търсят начин да се издигнат в йерархията и да натрупат репутация, но не могат да го осъществят в рамките на правилата на групата.

Същите процеси се виждат и в науката, особено в компютърните дисциплини, които растат много бързо. Първоначално отцепници от математиката и електроинженерството, сега са се нароили над 1000 поддисциплини, които имат различни форуми, методи и не си говорят една с друга…

Във виртуалното пространство всички процеси се ускоряват и могат да се наблюдават в рамките на десетина години. Лошото е, че когато виртуалните групи, особено в политиката, прелеят в реалния свят, обществената система не може да се адаптира достатъчно бързо и „засича“.

Освен това балоните ни правят мързеливи. По-лесно е да не мислиш и да четеш неща, с които си съгласен. Несъгласието поражда „когнитивен дисонанс“. Който е неудобен, боде... и човек е принуден да мисли, за да го премахне, като си го обясни. Така научава нови неща и променя мирогледа си“, казва още проф. Василева.

Мрежата на котенцата

Така или иначе знаем кому принадлежи спасението на давещите се.

Мисля, че още можем да плуваме и голяма част от решението на проблема е в наши ръце. Здравия разум го има, остава да си върнем и желанието да го търсим.

Не отнема толкова много време да прочетем статия, чието заглавие не ни харесва, но пък в нея има солидни аргументи. Да дадем шанс на авторитетите от другата страна на мнението. Да успокоим малко мишката, да избягваме преднамерената грубост, която и без това дере с нокти общуването онлайн.

Според мен това е и една от причините по-младите онлайн потребители да са доста по-активни в по-„миролюбивия“ Instagram. А още по-младите – в TikTok.

В крайна сметка всички сме човешки същества и приликите между нас са доста повече от малката разлика дали сме от „Левски“ или ЦСКА, десни или леви.

Което не значи да нямаме своята позиция. А просто да търсим аргументите и диалога, без които позициите стават безсмислени. В края на краищата всички понякога се разтопяваме от снимката на красив пейзаж, хилим се на остроумен мийм или пък не можем да се въздържим да ударим по едно сърчице на клипчето с умилително котенце или бебе.

Първо сме хора, после каквото и да било друго.