Горе в планината

Качи се на колата веднага след погребенията и потегли обратно към София. Нищо вече не го задържаше в родния му град. Още не можеше да осъзнае какво се беше случило. Чувстваше се празен, кух, напълно безразличен. Това ли е шокът или беше неспособен да изпитва чувства?

Майка му и брат му си отидоха заедно, и то светкавично след челен удар с бетоновоз. И докато за майка му това беше по-скоро милостиво избавление, то за брат му беше съвсем ненавременно и несправедливо. Знаеше, че е тъпо да очаква справедливост от съдбата, но изглежда човешката психика е така устроена. Никола беше тръгнал да закара майка им в хосписа, където да доживее последните си дни. Тя беше в терминален стадий на болестта и имаше нужда от постоянни, макар и палиативни грижи. Никола беше големият син – по-грижовният, по-добрият. Акексей беше малкият – по-обичаният, по-глезеният. Малкият очакваше да му прощават и да го харесват, големият беше търпелив и отговорен.

Нещо се размърда в колата и Алексей си спомни, че не е сам. Отзад между седалките лежеше свито, с муцуна забита в пода кучето на брат му. Едро животно на петна, лишено от чар. Кольо го беше взел от приют за бездомни животни няколко месеца преди смъртта си. Той обичаше да помага и винаги го правеше за тези, които имат най-малък шанс, даваше последна възможност.

Песът беше притихнал и се правеше, че го няма. Може би страдаше за стопанина си. Късметът му се беше усмихнал един единствен път, когато Кольо неочаквано го осинови, а сега беше отново сам и все така грозноват. Алексей погледна назад през рамо - дори името му не знае. Май е женска. Какво ще я прави? Никога не е гледал животно. Да я върне в приюта - не става! Да я предложи на колегите от кантората? Ще намерят благовиден повод да му откажат - те взимаха само породисти кучета от развъдници, с потекло от няколко страници, от редки породи... Ще се намери решение, както на всичко. Само дето майка му и брат му вече ги нямаше, поне не и присъствено. Кучето въздъхна дълбоко, сякаш чу мислите му. Усещаше, че е нежелано. Това чувство му бе познато по рождение. С инстинкта си долавяше, че тук няма да има ритници и глад, само ледено презрение, поглед, който казва - “ти си проблем”. Дано не го изхвърлят насред пътя.

Алексей и кучката заживяха в принудително съжителство. Не ѝ даде име - тя охотно се подчиняваше на команди: “Ела!”, “Седни!”, “Чакай!”. Това стигаше.

И двамата знаеха, че положението е временно. И двамата знаеха, че мъжът трябва да намери решение. Кучето никога не го поглеждаше в очите и се опитваше да остане незабелязано. Свиваше се в някой ъгъл, в очакване на поредната команда. Наложи се Алексей да става половин час по-рано за така нареченото “сутрешно извеждане”. Денят приключваше с “вечерна разходка”, все непознати и досадни ритуали.

Брат му, за когото още мислеше като за жив и го очакваше всеки момент да се обади и да си прибере добитъка, беше главен лесовъд в голямо горско стопанство и кучето ходеше с него на работа, правеха си компания по цял ден. Алексей не можеше да се явява в съдебната зала с пес.

При първата отдала се възможност, когато се отвориха два, три свободни делнични дни, качи кучето в колата и потегли към планината. Обичаше да кръстосва из гори и чукари, но само в делници, когато няма “излетници”, досадни шумни компании и семейства с малки деца, дошли да вдигат шум на зелено вместо кротко да си ругаят живота сред бетона.
Навремето скитаха двамата с брат му, бяха обходили де що планина има. Пещери, водопади, върхове - бяха им като дом. Това ги сближаваше, въпреки че с часове не проговаряха. Мъжете, особено братята, си говорят, докато мълчат заедно. После Алексей се премести в столицата, зажаднял за голямата кариера, която смяташе, че му се полага, а Кольо стана “горски”. Връзката им изтъня и почти се прекъсна. И двамата продължиха да кръстосват горите, но вече поотделно.

Остави колата на уширението в края на пътя и продължиха пеша. Чакаше ги доста път. Кучето подтичваше все около него, не се отделяше. Беше го пуснал от каишката, но вместо да препуска и да се радва на свободата, то сякаш се боеше да изгуби Алексей от поглед.

Преди свечеряване стигнаха хижата на Божо. Хижарят беше от онази порода нещастно разведени мъже, които намират утеха и единствена радост от живота само в планината. Те не разпитват, не споделят, обичат самотата си и разбират повече, отколкото им личи.

Алексей често навестяваше Божо, идваше тук винаги с леко чувство. Сега остана особено доволен, щом разбра, че няма други гости. Не бяха по вкуса му бодряшките планинарски песни и силен смях, които огласяха вечер пълните хижи. Глухият стон на самотния вятър между клоните на дърветата в нощта беше неговата музика.

- Ха, добре си дошъл! Къде се запиля, бе, човек? Лятото свърши. Това куче да не е с теб?!

- Амии...

- Влизай, влизай! Има още топла чорба, имам и мезета. Ракия ти носиш, нали?

- Е, как! От кайсийката!

Кучето се промъкна плахо под масата и погледна хижаря, сякаш питаше: “Може ли да остана?”

Божо веднага напълни метална купичка с вода, а в друг съд изсипа остатъци от вчерашна храна и добави две филии хляб. “Кучешката вечеря” беше сервирана. Песът се нахвърли с охота, като дори леко помаха с опашка - радост или благодарност, и двете. През това време Алексей вече беше налял в двете чаши. Предстоеше дълга вечер.

Бавно и подробно разказа премеждията си от последните месеци. Правеше го за първи път и се слушаше сякаш отстрани, все едно се е случило на друг. Не ставаше по-леко, нито пък натежаваше повече, но се споделяше. Чашките с ракия прокарваха и мъката, и празнотата и ги превръщаха в мъгла.

- Стига за мен! Както виждаш, картинката не е много весела. - приключи Алексей. - Ти как я караш? Къде е кучето ти, виждам, че колибата отвън е празна...

- Да, празна е. - въздъхна Божо. - Ти наистина отдавна не си идвал. Напролет го удавиха вълци, беше вече много стар... След два дни намерих само нашийника му с шипове в гората, не е могъл и той да го защити. Аз бях слязал до града, тогава е станало.

Отля няколко капки на пода.

- Верен другар ми беше. Животните не забравят, когато ги спасиш. Нали помниш, че го намерих като новородено кутре? Цялото кучило бяха захвърлени насред гората, още непрогледнали. Само едно едва даваше признаци на живот. Другите вече се бяха вкочанили.

Божо отпи отново от “кайсийката” и премина от тъжните спомени към гневните закани.

- Ако ми паднат тези юнаци, дето изхвърлят кутрета из планината, за да нахранят чакалите и лисиците, ако ми паднат... една десета от това, дето им мисля, да им се случи - земята ще стане много по-чисто място, да знаеш! - Божо отпи вече полуопиянен от гнева си. - Едно време, в селото на баба ми ги давеха в реката, веднага щом се родят. Оставяха само най-едрото да избозава майката. Може да са били прости селяни, но поне сами си вършеха работата и си носеха греха. А виж, гражданите са друга работа - слагат кутретата в кашонче и хайде в гората. После си запушват ушите, затварят очи, обръщат гръб и бегом към града. Не си цапат ръчичките! Нежни души!

- Някои от племената на североамериканските индианци наказвали жестокостта към животно като жестокост към човек - допълни темата Алексей. - Вярвали са, че който е способен на едното, рано или късно ще прояви и другото.

- Не са били прави! - отсече с ракиен ентусиазъм Божо. - Ако опре до мен, с някои хора, с някои точно определени хора бих бил много по-жесток отколкото с което и да е животно.
Небесно-синият поглед на хижаря помътня. Днес беше необичайно словоохотлив.

- Политици ли имаш предвид? Или бивши съпруги? - попита Алексей с целия сарказъм, на който беше способен след полунощ. - Като твой адвокат питам...

- Да, бе! Как не! Но като се замисля...

Балонът на напрежението се спука и двамата мъже гръмогласно се разсмяха. Хижата леко се разтресе, а кучето се направи, че не е чуло нищо, макар че това, което чу, му хареса.
Умълчаха се. Може би всеки водеше някакъв свой разговор наум. После Божо поде, сякаш продължаваше вече започната тема:

- Виж, сега! Така, като те гледам - това куче не ти трябва, не ти е по мярка. Струва ми се, че и то не копнее особено за компанията ти. Ако искаш, остави го, ще го гледам и ще бъде пазач. А и колибата вече няма да стои празна. Какво ще кажеш?

Не беше ли това предложението, на което Алексей несъзнателно се надяваше през цялото време. Та това е възможност! Хем оставя кучето в добри ръце, хем той се отървава. Едно гайле по-малко. Защо не му олеква?!

Усети натиск върху крака си под масата. Погледна надолу и видя, че кучето се е облегнало с целия си гръб на крака му и го гледа. За първи път погледите им се срещаха, досега дори не го беше докосвал. Странно усещане, някой търси опора в него! Не беше неприятно, изпита непознато чувство на споделена топлина.

- Знам ли... Нека го премисля. Утре ще ти отговоря, става ли?

- Става, разбира се! Хайде да лягаме, че кое време е вече. А ти преспи и решавай!

Двамата мъже се оттеглиха по стаите. Кучето остана под масата да чака утрото, което било по-мъдро от нощта, по-трезво със сигурност.
Заранта беше кристална и есенно прохладна.

Алексей и Божо бяха излезли рано пред хижата. Кучето се мотаеше около тях с наведена глава. Алексей стягаше раницата и обуваше планинарските обувки оставени пред прага. Божо посочи с поглед към кучето:

- Е, какво реши?

Алексей очакваше въпроса, беше премислял краткия отговор нощес.

- Ще я задържа, Божо. Тя е единственото, което ми остана от брат ми. Е, не е красавица, но... може пък да е умна, как мислиш?

- Прав си, може и да е. - захили се хижарят под мустак. - Разбирам те, макар че ти никога не си се грижил за куче и не знам за кого от двама ви ще е по-трудно. Ще се справите, де! Но и аз взех решение - колибата няма повече да стои празна. Още утре ще сляза до града и ще взема от приюта едно куче, даже две ще взема! Като са дружина, си дават кураж едно на друго и глутница вълци не може да им излезе. Да ги видя тогава!

Ето на, дори и след смъртта си брат му продължаваше да върши добрини. Божо щял да вземе куче от приюта, не - две щял да вземе! Ами защо да не са три, да осинови целия приют направо! Неочаквано нещо задави гърлото му. “Ех, Кольоо, не си ме оставил съвсем сам, знам!”

Усмихна се и гърдите му се изпълниха със свеж утринен въздух. Олекна му на душата и чак сега разбра, колко е била свита.

- Хайде, Лора! Тръгваме!

Защо Лора? А, да! В шести клас харесваше едно кокалесто момиче с това име, но то не отвърна на нежните му пориви. Е, пада ѝ се, кучка!

- До следващия път! - махна за довиждане на приятеля си от планината.

- С кучетата! Скоро пак ела! - провикна се Божо и вдигна ръка.

Алексей подсвирна пронизително и разцепи тишината на изгрева. Беше забравил, че го може. Обърна се и видя към него с всичка сила да галопира куче с безразборно развяващи се уши и изплезен език, ухилено до самозабрава. Радостен кучешки лай отекна над хълмовете.

Горе, във високото планината подарява неочаквани щастливи решения.

Б. ред. - Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Други разкази на Христина Острикова може да прочетете тук.

Следете новините ни в GoogleNews