Хиатус - новата книга на Георги Борисов и Анатолий Корольов (откъс)

OFFNews Последна промяна на 26 май 2023 в 05:33 790 0

Хиатус

Снимка OFFNews

Хиатус

Георги Борисов и Анатолий Корольов се впускат в две пътешествия - из България и из Гърция, които после описват в тази книга – реален и нереален разговор между тях за видимото и невидимото, изкуството, българите, националното самосъзнание...

Наричат я „Хиатус”, защото, както пишат в нея, думата има „много значения, в поезията това е мястото, където се сблъскват ударените срички, във философията е идеята за нищото, за зейналата пустота, за паузата, в медицината хиатус означава отвор”.

Руският текст е в превод на български от Здравка Петрова. Корольов все още не е виждал книгата, тъй като в момента не е възможно тя да стигне до него в Русия. Невъзможно е и той да дойде тук.

„Тази книга е отчаян опит да се съхрани все по-тънката културна пътечка между нашите два острова – Тракия и Русия. Не на земята, а в облаците. По нея като по въже, опънато над пропастта, вървят един срещу друг двама въжеиграчи, единият от които – а нерядко и другият, в състояние на леко опиянение“ – пише в писмо до известния български поет Георги Борисов не по-малко известният в Русия белетрист Анатолий Корольов. И си задава въпроса: „Как ще приключи тяхната среща по средата на пътя?“

Историята, която разказват, си остава в полето и на художествената литература, и на високата есеистика, и далеч не може да бъде наречена документална, макар да описва реални събития и герои. Ето само някои от имената, които читателят ще срещне на страниците на тази необикновено жива и ценна със своите свидетелства книга: Радичков, Светлин Русев, Георги Чапкънов, Светлозар Игов, Божана Апостолова, Борис Роканов, Михаил Вешим, Стоян Цанев, Стефан Димитров, Бойко Цветанов, Пламен Масларов, Георги Коритаров, Юз Алешковски, Василий Аксьонов, Виктор Ерофеев, Владимир Шаров, Евгений Попов – та чак до тези на Путин, Тодор Живков, Доган, Симеон Втори, Бойко Борисов, Слави Трифонов…

Корицата на изданието е дело на Кирил Златков, издателството е "Лист".


Долината на царете!

Могилата – гробница на легендарен тракийски цар.

Влизаме и замираме от изумление.

Севт III.

Той хвърлил предизвикателство на най-великия, на Александър Македонски.

Той основал столицата на Тракия Севтополис.

Град по образеца на Акропола: крепост + храм + дворец.

Но да затаим дъх, приятели.

Гледаме! И не вярваме на очите си.

В центъра на залата, в стъклен куб се кипри бронзовата глава на царя... Божичко, та това е наш Георги!

Самият Георги е объркан и смутен от тази прилика!

Александра, стъписана, излиза, за да си поговори с екскурзовода и да купи два албума – единия за бъдещия град Георгилък, както един ден ще преименуват Казанлък, другия – за тракийските могили около великия Севт, инкарнация на нейния скъп съпруг!

Само дето Севт/Георги е обрасъл с коса, грива на тила, огромни мустаци и брада върху гърдите, но очите, очите от стъклена паста с черен оникс вместо зеници... Георги е такъв в моменти на ярост.

Нека си припомним неговите филипики против Атина.

Танжер!

Или яростта му срещу таксиметровите шофьори в подножието на Акропола.

Лайнари!

Или неговият двубой с Парнас, когато бе изключена Глобалната навигационна спътникова система.

Копелета!

Или ругатните за монасите на Метеора.

Лъжци!

Или вечното вулканично бучене на неговия гняв:

Същото я чака и България!

Но нека уталожим нервите си.

Оказва се, че във веригата от инкарнации през IV в. пр.н.е. Георги е бил веднъж тракийски цар... о, в онази епоха Тракия е воювала за независимост с кошмарния късметлия Александър, Севт е съумял да разгроми двама двуметрови наместници на Македонски и да основе столицата на своята победа. Както е известно, когато получил вестта за тържеството на траките в далечна Индия, пълководецът се споминал от ярост и безсилен гняв.

Едва две хиляди и триста години по-късно, през 1948-а, българското протеже на Кремъл, някой си Димитров, надвил царя и наредил Севтополис да бъде потопен при строителството на язовир „Георги Димитров“.

Но и той претърпял крах.

През 2004 година българският археолог Георги Китов открива гробницата на царя. И представете си, тя се оказала здрава и читава, като гробницата на египетския Тутанкамон.

– Чуйте първо как влязох в Лувъра без пари – подхванах. – Отивам, значи, да видя тракийската ни изложба и гледам една опашка – свят да ти се завие.

– Като пред Мавзолея на Ленин ли? – радостно попита брат ми, който изобщо не беше стъпвал на Червения площад, но вярваше, че е най-големият в света.

– Не, Стояне, още по-дълга. Опасала е два пъти площад „Конкорд“, точи се през цялата градина „Тюйлери“, спира на пешеходната пътека на площад „Карусел“ и се дели надве, едната част чака послушно потока от коли да оттече, другата незабелязано се придвижва към Стъклената пирамида.

„Няма да се редя – викам си, – не мога цял ден да вися тук, това, което аз съм видял и преживял, никой тук не го е и помирисвал.“

Същевременно вървя успоредно с опашката, но ми прави впечатление, че хората на нея се извръщат с лице към мен и ме сочат с пръст, други ми помахват закачливо с ръце. „Сигурно е някоя българска група!“ – мисля си и спирам, махвам и аз, но за всеки случай се оглеждам около себе си – да, на мен махат, все по-енергично и приветливо, аз усилвам ход, едно момиченце вика, колкото му глас държи: „Мамо, виж го тоя чичко, дето е на картинката“. А на картинката – огромен широкоекранен билборд – главата на Севт ІІІ… Аз тогава по ред причини, някои от които и чисто финансови, бях оставил и брада, и коса да растат на воля, очите ми святкат като на пророк и стъпвам все по-напето покрай хората на опашката, вървя в профил към тях, а в профил с клюновидния си нос още по-силно наподобявам царя на одрисите от афишите по Риволи и на гигантския плакат на Лувъра. Спускат се към мен три безтегловни японки и ме молят да се снимаме. Едната се е изрусила и ме кани след изложбата в Двореца на Токио – той е на половин час пеша оттук, обяснява тя и сочи към Трокадеро, като че аз съм расъл в гората; по-късно разбирам, че това е бъдещата съпруга на Уелбек от романа „Серотонин“, който в този момент от френски на български превежда жена ми, Александра Велева.

– Георги, тогава аз бързах да свърша „Подчинение“ – строго казва Александра. – А ти изчезна и ми доведе след седмица…

– Не аз ти доведох, а мен ме доведоха! – отговарям ядосан, задето ме прекъсват в един толкова върховен миг. И на един дъх изстрелвам:

– Втурва се към мен и ме наобикаля група китайци от Ухан – обикновени, трудови хора, тупат ме дружелюбно като другаря Си с напукани ръце и ме дърпат към пирамидата, а точно в този момент към нея по диагонал от другия край на площада се задава Уелбек, върви с наведена глава и пуши, до Уелбек вее грива светският лъв Бернар-Анри Леви и сочи към мен, той както винаги е по сако и бяла риза с широко отворена яка. Мишел вдига глава и вижда моята, тя стърчи над кръжащите около мен китайци, той не може да повярва на очите си, аз също – уж смъртни врагове с Леви, а тръгнали заедно по изложби!

Не, явно нещо не е наред с Уелбек! Ръкуваме се – тогава още хората си подаваха ръце, охраната на входа ни прави път, пред главата на Севт ІІІ ни чака Жан-Люк, директорът на Лувъра, Севт ІІІ ме оглежда властно от глава до пети, аз съм верен негов воин, в алабастровото му око проблясва одобрение, аз се въодушевявам и възвисявам, разказвам за червената кофа, всички щракат с апаратите си и в мига, в който възниква ослепителната Катрин Деньов, безсмъртна и тя като тракийката от Оструша, ние двамата с Мишел изчезваме в навалицата…

Толя отваря уста, като че ли не аз, а той трябва да си поеме дъх, но брат ми го изпреварва. Жена ми ме слуша с искрено състрадание и вече започва да се притеснява заради Толя.

– Брат ми, кога успя пак да се напиеш! – прави опит да се възмути Стоян и клати на ухо манерката, която съм оставил легнала до мен, но тя е толкова лека, че литва. И тримата я следим, тя прави обратен завой и се връща на седалката до мен.

Полека-лека идвам на себе си и кацам на земята. „Аз съм емоционално изразходван – мисля си. – Моите крила са изпочупени. Нервната ми система – разбита. Повече нямам сили да летя. Не ми се лети. Не ми се говори. Искам само да спя.“

Същия ден, 24 септември 2004 година, металотърсачът пред входа на могилата Голяма Косматка пищи пронизително. Камъкът се буди. Китов и хората му се спускат да го повдигнат и да видят какво има отдолу, той не помръдва. Коленичат и започват да дълбаят с шпакли и голи ръце каменистата пръст наоколо му, четкат и смитат сивата прах, духат благоговейно, докато не разбират, че камъкът е от бронз. Бронзова глава! При това с очи! Отворени 24 века! Няколко мигли само са изронили от изкусно изрязаната медна пластинка. Откритието е феноменално, Китов вика Краси, но докато тя стигне до могилата, софийските лешояди вече са я оградили. Археологът е наясно какво може да последва и че находката му няма цена. „Толкова е съвършена и лицето изразява толкова мисъл, че е по-хубава от Мислителя на Роден!“ – любува ѝ се той, докато я къпят на слънцето.

Сега проблемът е как да стигне, без и една мигличка да падне от нея, до Националния исторически музей в София.

„Вече стана тъмно – спомня си Краси, – колите чакат със запалени фарове, между тях сноват хора, някои униформени, святкат с фенери… „Слушай, Краси – вика Китов, – взимаш главата – и право в НИМа за реставрация. Още тази нощ. Лично на Х!“

Добре, ама как да я пренесем? Гавазите на Бойко Борисов пазят, идват нови коли и хора, от София не спират да звънят.

Тогава видях кофата – червена, пластмасова. Хубаво повихме с Китов главата с една хавлиена кърпа и я положихме в кофата. Метнахме ѝ отгоре още една кърпа, да се не вижда, все едно някакви стари дрехи и парцали връщам да се перат.

Минаваме през охраната, сядам аз отзад в колата с кофата между краката и потеглям.

Как съм треперила нея нощ, аз си знам. По едно време вдигнах кофата и я взех в мен, че много друсаше, крепя я като рохко яйце и така – до София. И мойто си дете, като се роди, не съм държала на ръце с толкова страх и вълнение.“

„Тази бронзова глава вероятно е най-красивата, достигнала до нас от времето на гръцкия свят“ – писа след откриването на изложбата в Лувъра вестник „Фигаро“.

Аз бих казал:

Тази бронзова глава вероятно е най-красивата, достигнала до нас върху коленете на една майка от Казанлък.

По-красива от главата на Йоан Кръстителя, която пожелава да види на тепсия царица Иродиада според Евангелията.

И от главата на Жулиен Сорел, която в плътно „завесената карета“ носи на коленете си и отрупва с целувки Матилда дьо ла

Мол от романа „Червено и черно“.

И от гладко отрязаната глава на Уелбек, която намира върху едно от креслата в ирландския му дом комисар Жаслен Фербер от романа „Карта и територия“.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови