Историята на Сирия - страната, която всички искат да контролират (видео)

(От страница 1) 

Османският период

Сто години по-късно, през 1516, суровият османски падишах Селим I, внук на Мехмед II Завоевателя, нахлува в Сирия и побеждава мамелюците в битка край Алепо. Сирия и Египет едновременно падат в османска власт. Турците се оказват господари вече не само на голямо множество балкански и анадолски християни, но и на милиони арабскоезични поданици, много от които са шиити. След завладяването на Кайро и свалянето на последния тамошен султан и халиф Ал-Мутауакил III, Селим обявява пренасянето на халифата в Истанбул. Османската империя вече не е само военен режим, господстващ над разнородни поданици по силата на завоеванието. За християните, особено за източноправославните, подчиняващи се на Вселенския патриарх в старата имперска столица на Босфора, падишахът е кайсер е-Рум, тоест император, цар или василевс на ромеите. Османската империя бездруго има очертанията, столицата и геополитическите задачи на старата Византния. За мюсюлманите, особено за сунитското мнозинство Селим и наследниците му вече са легитимни халифи, тоест повелители на правоверните, законни наследници на Пророка. През следващите четиристотин години Сирия с населението ѝ от много религии и езици ще остане под властта на османските господари. Отношенията между турските владетели и арабските им поданици невинаги са идилични. Религията най-често ги обединява, но езикът и традициите са различни. Сирийците и египтяните често смятат османците за груби, нецивилизовани, лишени от изтънченост варвари. Анадолските воини на свой ред често виждат жителите на Дамаск, Алепо, Бейрут и Кайро като изнежени, женствени и подли. Същевременно шиитските секти от Сирия и Египет намират добър прием в ислямските квартали на Константинийе или Истанбул. Още от времената на първата селджукска империя в Анатолия през XII-XIII в. шиитски мистици като прочутия Джелал ед-Дин Руми, наричан Маулана или Мевляна, „Учителят“, са били добре дошли в дворовете на турските бейове и султани. Бекташите, къзълбашите и алевитите или алауитите, тоест „приятелите на Али“ присъстват в Османската империя още от самото ѝ възникване, но влиянието им се засилва със завладяването на Сирия и става голямо в Константинопол. По целите Балкани, включително в Босна, Албания и България се появяват школи и разклонения на тези хетеродоксни ордени, които и до днес имат отражение в живота на балканския ислям. Тюрбетата на техните светци и досега често са оброчни места, почитани от населението, особено в смесените райони. Това е само поредният случай, в който Сирия има влияние в историята на България. Традицията на въртящите се дервиши, която в днешна Турция е на практика изкоренена и превърната в обикновена туристическа атракция, е била толерирана и дори насърчавана от османските султани, които често са колебливи в сунитското си благочестие и се намират под различни мистични влияния – не само шиитски, но и криптохристиянски.

Османска Сирия първоначално образува самостоятелен еялет (нещо като вицекралство), разделено на деветнайсет санджака, които обхващат също днешен Ливан, Йордания, Израел и част от Ирак. В хода на османската власт страната е разделена на два еялета и по-малки вилаети с цел по-добра администрация, но корупцията, така типична за османския режим, превръща управлението в нещо като трагикомична ориенталска приказка. В османския период постепенно зачестяват балканските поклоннически пътувания към християнските светини в Йерусалим. Гръцките търговци, сръбските кнезове и българските чорбаджии изграждат нови контакти с православните патриаршии в Йересалим, Александрия и Антиохия. За четвърти път след Ахеменидска Персия, царството на Александър и Римско-византийската империя Балканският полуостров се оказва в една и съща държава със Сирия и Египет. През по-голямата част от османския период от 1534 до 1920 г. Ирак също попада в същата империя, така че по пътищата и пристанищата на Азия и Северна Африка българските търговски връзки достигат Дамаск, Кайро и Багдад. Османската империя в никакъв случай не е някакво идилично царство на религиозната и етническа толерантност, но търговията в нея със сигурност е насърчавана от властите. В края на краищата – кой ще корумпира везирите и пашите, ако не търговците? В Османската империя никой не е щастлив, но всички се стремят към забогатяване. Любопитен епизод в историята на Османска Сирия е очаяният опит на Наполеон да се върне от Египет във Франция, минавайки през Йерусалим. През 1798-1799 младият генерал Бонапарт е изпратен от Френската република в Египет, за да прекъсне британските комуникации с Индия. Наполеон печели безсмислени победи срещу старомодните османско-мамелюкски отряди, но се оказва изолиран и без контакт с родината. Докато командированият във френската армия д-р Жан-Франсоа Шамполион изследва Розетския камък, генералът замисля план, достоен за Ксенофонт и похода на десетте хиляди. Начело на не много по-голям корпус корсиканският пълководец навлиза в османска Палестина, превзема Хайфа, влиза в Йерусалим, където известно време кокетничи с идеята да възстанови Ъерусалимското кралство и продължава на север по брега на Средиземно море. Не успява да задвижи арабски бунт срещу османците и обсажда Акра. Пристанището се отбранява упорито благодарение на куража на османския Джезар паша, британския комодор Сидни Смит, командуващ на Негово Величество бойния кораб „Тигър“, отговорен за снабдяването на крепостта, еврейския интендант Хаим Фархи, храбрия албански гарнизон и крайно способния френски артилерист Антоан дьо Фелипо – стар съученик и неприятел на Наполеон от годините им във военния колеж. Османците войници, британските моряци и искрената омраза на Ферлипо правят военно чудо. Въпреки че самият Наполеон се гордее с уменията си като артилерист, Акра издържа обсадата и френската революцзионна армия е победена. На Бонапарт не му остава нищо друго освен да се измъкне от Ориента тайно, победен и изоставяйки войските си, а сетне да направи преврат и да оглави Франция, за да не бъде гилотиниран от собственото си разочаровано правителство. Съдбата на империи понякогта зависи от шепа смелчаци.

Хат-и шерифът от 1839 и Хат-и хумаюнът от 1856 на падишаха Абд-ул Меджид I гарантират формалното равенство на мюсюлмани и християни пред османския закон. В селските райони на империята, от България до Сирия, отношенията между местните аги и раята не се променят особено, но в големите градове като Русчук, Истанбул, Солун, Дамаск и Алепо резултатът е видимо забогатяване на християните. Мюсюлманите навсякъде из империята са в очевиден упадък. Въпреки най-добрата воля на султанските правителства, Османската империя се е превърнала в „болния човек“ на Европа, Азия и Африка. Много провинции на практика не се подчиняват на централната власт. На границата между Анадола и Сирия кюрдските кланове и особенно племето миллѝ се сдобива с почти пълна самостоятелност. Водачите на местните въоръжени отряди често получават титлата „паша“, тоест генералски ранг в османската армия, колкото да се поддържа фасада на политическо благоприличие. От 1844 до смъртта си в 1883 в Дамаск като изгнаник живее бившият емир на Алжир, шиитският шейх Абд ел-Кадир. Мистик, книжник и хуманист, той предотвратява клане на сирийски християни от страна на местния башибозук през 1860 г. заради големия си религиозен авторитет.

Деветнайсети век е епоха на нещастия за османската държава. Фактическото откъсване на Египет, независимостта на Сърбия, Румъния и Гърция, руско-турските войни и особено единайсетата от тях, водена между 1877-78, завършила с образуването на нова, автономна България, насърчават местния арабски национализъм. Младотурската революция от 1908, итало-османската война от 1911-12 и поражението на арабската османска кавалерия от българската войска в Балканските войни от 1912-13 доказват на сирийците и останалите арабски поданици, че дните на османския режим са преброени. Безвластният истанбулски халиф вече не буди ужас и почит, за разлика от прадедите си. През 1914 г. намиращата се под силно германско влияние Османска империя влиза в първата свметовна война, може би с напразната надежда да си върне Египет от британците. На следващата, 1915 г., османското правителство се оказва въвлечено не само в арменския геноцид, но и в невероятния съюз с доскорошните си български противници. Британските власти изпращат в арабската пустиня своя агент – археолога Томас Едуард Лорънс, който се оказва подходящият човек за вдигането на арабско въстание срещу крехката османска власт. Скоро бунтовниците и англо-египетската армия се оказват на път към Акаба на Червено море и оттам – към Йерусалим и Дамаск. Османците се съпротивляват упорито, дори героично, но губят навсякъде. Единственият ив непобеден командир е младият Мустафа Кемал, а най-големият успех е защитата на Дарданелите срещу неумел британски опит за десант, коствал хиляди животи на австралийски войници. Първоначалният план на британците е бил за атака не при Галиполи, а срещу Александрета, днешния турски Искендерун на сирийския бряг. Въпреки неуспеха на съюзническите действия при Дарданелите, инвазията на Лорънс Арабски и генерал Алънби в Палестина и Сирия не може да бъде спряна. През 1916 споразумението Сайкс-Пико разделя все още османска Сирия на френска и британска зона на влияние. В 1918 Йерусалим, а скоро след него и Константинопол отново ще са в християнски ръце. Османската империя е в агония, от която за момента изглежда, че няма да оцелее нищо освен осакатена турска монархия, натикана във вътрешността на Анадола според Севърския договор от 1920 г. Турската национална революция и войната за независимост, проведени от армията ще доведат до създаването на модерната република, но Сирия няма да бъде част от нея.

Модерна Сирия

Между 1914 и 1920 османо-турската армия провежда геноцид не само срещу арменците, а и срещу асирийските християни в Северна Месопотамия. Кюрдите от севера също участват в тези рейдове срещу християнските общини на Сирия и Ирак. Тези набези и етнорелигиозни вражди ще продължат и през следващите десетилетия.

През 1919 страната е организирана като кралство под властта на хашемитския емир Файсал, син на шарифа на Мека и по-късно крал на Ирак. За кратко изглежда, че Хашемитската династия (която днес царува само в Йордания) ще овладее по-голямата част от Арабския полуостров, Сирия и Ирак начело на единна арабска държава. Сирийското кралство просъщуствува само две години. След това бившите територии на голямата Османска Сирия, включваща също Палестина и Ливан, са предадени от Обществото на народите като подмандатни територии на Великобритания и Франция. Британското правителство поема контрола над юга, тоест над днешен Израел, както и над Ирак, докато французите са отговорни за управлението на Ливан и днешна Сирия. Ролята на британската администрация в изострянето на отношенията между палестинските евреи и араби е исторически добре известна.

Френската администрация полага известни усилия да не се държи като колониална власт. На сирийците е оставена възможността да организират държава, макар и под френски надзор. Сирийската федерация, Държавата Сирия и Сирийската република са форми на вътрешно самоуправление, развивани от местните модернизиращи се градски елити от 20-те до 40-те години на ХХ в. Предимно християнски Ливан, държавата на друзите в Джабал, южно от Дамаск, сунитската държава в Алепо и краткотрайната Алауитска държава около морския град Латакия също датират от този период. Черкезкото малцинство на Голанските възвишения също образува временно правителство под френски надзор през 1938 г. Тоест разделението и самостаятелността на различните сирийски малцинства не е от днес. Страната е успявала да бъде държана под обща власт или само в рамките на голяма, наднационална империя, или под властта на диктатори като семейство Асад. Мнозинството от сирийски мюсюлмани има религиозни връзки с Иран и Северен Ирак, икономическите пътища традиционно свързват страната с Египет, Кипър и анадолския бряг, а малцинствата са толкова много и толкова разнообразни, че на практика единната нация в Сирия е конструкт от ХХ в.

Провинцията Хатай, включваща Антиохия или Антакия и Александрета или Искендерун на Средиземно море, е независима само през 1938-1939 и веднага след това е окупирана и анексирана от Турция. И до днес статутът на Хатай е обект на дебати, а в Турция има отчетливо сирийско малцинство.

През Втората световна война Сирия остава под френска администрация, която от 1940 до 1944 запазва лоялност към марионетния прогермански режим на маршал петен във Вишѝ. Това обтяга отношенията на френските власти с британските им съседи в Палестина, още повече, че през 1941 в Ирак започва антибритански бунт. Същата година, боейки се от съвместни действия на иракските бунтовници, френските колониални войски в Сирия и наближаващите към Египет геманско-италиански сили, британците нападат ливанското крайбрежие. Французите, макар и неохотно, се оказват въвлечени във война с довчерашните си британски съюзници, но след няколко сражения се стига до примирие, подписано в Сен Жан д’Акр, последната столица на някогашното Йерусалимско кралство. В самия край на Втората световна, през април 1945, Турция най-сетне обявява война на вече на практика разгромената нацистка Германия с надеждата за нови придобивки в Сирия. Но към този момент Сирийската подмандатна република вече е признала легитимността на правителството на Шарл дьо Гол и „Свободна Франция“, така че британските власти отново са в добри отношения с френската администрация и турските амбиции не се реализират. През 1946 г. Сирия обявява независимост от Франция в съгласие със споразумение, склюбено още през 1936, но отложено поради войната.

Всъщност Сирия е обявявала независимостта си още през Втората световна война под водачеството на първия си президент и по-рано министър-председател на Сирийското кралство – Хашим ал-Атаси. Присъствието на изолираните френски войски обаче правят независимостта реално невъзможна до края на Втората световна. Още през 1945 в Дамаск има протести срещу забавянето на френското изтегляве от страната. Когато френските войски започват да стрелят срещу сирийски граждани, британските власти още веднъж навлизат в Дамаск и затварят френските части в казармите им. Това, което реално принуждава следвоенна Франция да зачете ангажимента си за даване независимост на Сирия, е британският натиск.

Сирийската република просъществува от 1946 до 1963. Нейният флаг с три звезди днес е възприет от елементи в опозиционната коалиция, която свали от власт от Башар ал-Асад. През 1948 Сирия влиза във война със сощо новообразувания Израел, но е победена и изтласкана от Голанските възвишения по границата. Много евреи, дотогава живеещи в Сирия, напускат страната и се заселват в Израел. В 1949 поражението на Сирия във войната с Израел довежда до до три последователни военни преврата. Страната остава изключително нестабилна, а в 1953 започва и друзко въстание. Веднага след него е проведен четвърти преврат: различни групировки в армията се редуват да се свалят взаимно от власт.

През 1956 Суецката криза завършва с провал на британско-френската експедиция в Египет. Сирия е крайно недоверчива към бившите колониални сили и започва курс на сближаване със Съветския съюз. Съветската военна помощ за Сирия изостря отношенията на страната с Турция, тъй като турските власти се боят, че Сирия може да се опита да си върне Искендерун. През 1958-1961 Сирия за кратко и формално обявява сливането си с Египет в Обединена арабска република. Двете части на републиката обаче не само имат отделни институции, но и не споделят обща граница: между тях лежи Израел, така че сякаш вечният стремеж към обща държава от Нил до Ефрат този път не се реализира. От 1963 г. отново с преврат на власт в Сирия идва партията БААС. Всъщност за последния век, периода на независимостта си, Сирия е управлявана изключително от правителства, дошли на власт чрез преврати. През 1966 баасистите за кратко за свалени от власт, но на следващата година министърът на отбраната Хафез ал-Асад коригира положението – отново с преврат, но този път, за разнообразие, безкръвен.

От 1967 до 2024 Сирия е управлявана от баща и син Асад. През 1967-89 страната е в близки отношения със Съветския съюз и страните от Източния блок, включително България. Сирийският социализъм представлява поне отначало и поне относително мека диктатура, съчетаваща авторитарна власт и частна собственост. В 1973 сирийската армия отново напада Израел във войната Йом Кипур и отново е отблъсната на Голанските възвишения. През 1975 Хафез ал-Асад заявява, че е готов на мир с Израел, ако израелците се изтеглят от граничните хълмове. Израел не се трогва особено. За да отбележи все пак някакви военни успехи, режимът на Асад-старши се включва в ливанската гражданска война и осигурява временно оцеляване на властта на Маронитския християнски фронт в крайбрежната държава. През следващите трийсет години Ливан ще остане окупиран от Сирия. В 1981 Израел окончателно обявява голанските възвишения за своя територия и нахлува в Ливан. След няколко сражения, Сирия губи позиции от израелската армия, частично се изтегля от Ливан, но започва да си служи с паравоенни организации, ядро на бъдещ ислямистки тероризъм, с цел да си осигури някаква форма на контрол в съседната страна. От 1987 до 2005 сирийските сили отново са в Ливан, след което се изтеглят. Ливан и Сирия неизбежно са в непрекъснат контакт, след като над един милион сирийски граждани живеят и работят около Бейрут, а над двеста хиляди от тях имат двойно гражданство.

Поне от седемдесетте години насам сирийското сунитско мнозинство е недоволно от проруския, прохристиянски режим на семейство Асад, който попълва администрацията си главно сред малцинството на алауитската секта. Въпреки че Хафез ал-Асад е гъвкав и се опитва да се понрави и на утраконсервативните мюсюлмани в страната си чрез сближаване с ислямисткия режим в Иран по шиитска линия, на сирийското правителство се налага да воюва с въоръженото движение „Мюсюлмански братя“ през 1982 г. Всъщност победата на сирийските баасисти над съперниците им за властта оставя над десет хиляди жертви в град Хама, който директно е бомбардиран от армията. Дотогавна това е може би най-кървавият акт на което и да е арабско правителство срещу собственото му население. Наследникът на Хафез, Башар ал-Асад определено е взел много от типа управление на баща си. Любопитно е колко голяма част от българската публика обаче и до днес смята, че режимът на стария Асад е бил мирен и благотворен за страната – просто твърда ръка, какво толкова. За арестите на интерлектуалци и опозиционери няма нужда изобщо да се говори.

През 90-те Сирия подпомага Щатите във войната в Залива и влиза в директни мирни преговори с Израел. В края на краищата Източният блок е паднал, Съветският съюз се разпада и на практичния лидер са му нужни нови съюзници. Така или иначе, преговорите спират, защото Израел отказва да върне стратегически важните Голански хълмове.

Башар Асад наследява баща си през 2000 г. В момента, в който старият президент умира, сирийският парламент разрешава държавният глава да е на под 40 години, за да осигури поне веднъж мирен властови преход. Преходът е извършен и за няколко месеца дори има надежди за реформи и политически свободи в страната. Блаженият папа Йоан-Павел II дори посещава Дамаск, където множество местни политически форуми внезапно си позволяват свобода на словото. Последвалите арести бързо отрезвяват населението на столицата.

След 2001 новият президент или диктатор засилва сътрудничеството си с Иран и групировки като „Хизбулла“, „Хамас“ и „Ислямски джихад“. Клането над кюрдите в град Камишли от 2004 показва, че новият президент е научил уроците на баща си. Икономическият либерализъм, политиката на твърдата ръка и нарастващата корупция на баасисткото правителство и клана около президента създават типичната атмосфера на сирийската политика, довел до началото на гражданската война през 2011. Война, която продължава вече тринайсет години и която най-сетне доведе до края на режима на Асад. Но дали мирът ще се възстанови? От над век Сирия всъщност не е виждала мир. 

Ако видеото ви е интересно – харесайте, споделете и се абонирайте за канала ни! 

Следете новините ни в GoogleNews