37 години от рухването на Берлинската стена - денят, в който свободата победи страха

На днешната дата, преди 37 години светът стана свидетел на едно историческо събитие. Берлинската стена падна. Тя се бе превърнала в един от символите на Студената война и разделението между Изтока и Запада. Стената започва да губи своето предназначение под натиска на хиляди източногерманци, поискали най-естественото човешко право - да бъдат свободни. Тази дата продължава да ни напомня не само за побдедата над една тоталитарна система, но и за цената, която милиони европейци плащат за свободата си.

Защо комунистите построяват стената?

Американски танкове на Чекпойнт Чарли

След края на Втората световна война Германия е разделена на четири окупационни зони, контролилирани от САЩ, Великобритания, Франция и Съветския съюз. През 1949 г. възникват две германски държави - Федерална република Германия на запад и Германската демократична република на изток. Въпреки че Берлин се намира дълбоко в съветската окупационна зона, самият град също е разделен. Докато Западна Германия постепенно се превръща в икономически просперираща демокрация, Източна Германия попада под контрола на Германската единна социалистическа партия и нейните съветски покровители. Репресиите, политическото преследване, ограниченията върху свободата на словото и движението, както и икономическите проблеми принуждават милиони източногерманци да потърсят по-добър живот на Запад. Между 1949 и 1961 г. около 2,7 милиона души напускат ГДР. Сред тях има лекари, инженери, преподаватели, студенти и квалифицирани работници. За комунистическия режим това се превръща в катастрофа. Вместо да премахне причините, поради които собствените му граждани бягат, той решава да ги затвори.

В ранните часове на 13 август 1961 г. източногерманските власти започват да блокират границата между Източен и Западен Берлин с бодлива тел, заграждения и въоръжени подразделения. Впоследствие се появяват бетонните стени, наблюдателните кули, противотранспортните препятствия и т.нар. ивица на смъртта. Берлинската стена се превръща в огромен затворнически зид, издигнат не за да предпазва населението от външен враг, а за да не позволява на собствените граждани да избягат. Официалната комунистическа пропаганда нарича съоръжението „антифашистки защитен вал“. Парадоксът е очевиден - режимът, който непрекъснато говори за освобождение на човечеството, е принуден да използва бетон, бодлива тел и автомати, за да задържи хората под властта си.

Бягствата - истории за смелост, отчаяние и човешко достойнство

Лайбинг е едва 21-годишен стажант-фотограф, когато запечатва този емблематичен момент на 15 август 1961 г. Благодарение на бързата си реакция и прецизния тайминг, той успява да хване точния момент, в който източногерманският войник Конрад Шуман прескача бодливата тел.

Още в първите дни след затварянето на границата започват драматични опити за бягство. Един от най-известните случаи е този на 19-годишния източногермански граничар Конрад Шуман. На 15 август 1961 г., само два дни след началото на изграждането на стената, той прескача заграждението от бодлива тел и побягва към Западен Берлин. Моментът е запечатан от фотографа Петер Лайбинг, а снимката се превръща в един от най-разпознаваемите символи на Студената война. Далеч по-трагична е историята на 18-годишния Петер Фехтер. На 17 август 1962 г. той и негов приятел се опитват да избягат през стената. Приятелят му успява, но Фехтер е прострелян от източногерманските граничари. Тежко ранен, младежът остава да лежи в граничната зона, докато хора от западната страна наблюдават безпомощно случващото се. Виковете му за помощ не успяват да го спасят. Той умира от кръвозагуба, а смъртта му предизвиква международно възмущение.

Но има и истории, които звучат като сценарий на холивудски филм. През октомври 1964 г. група студенти и техни съмишленици успяват да прокопаят подземен тунел с дължина около 145 метра. През него 57 души преминават от Източен в Западен Берлин. Операцията остава в историята като „Тунел 57“ и е сред най-успешните организирани бягства под Берлинската стена. През септември 1979 г. две семейства - Щрелцик и Ветцел, осъществяват друго забележително бягство. След месеци подготовка те изработват самоделен балон с горещ въздух, с който осем души, включително четири деца, прелитат над строго охраняваната граница между двете германски държави. Полетът продължава около половин час. Рискът е огромен, но желанието за свобода се оказва по-силно от страха. Малко известна е и историята на Хайнц Майкснер, който през 1963 г. успява да премине през граничния пункт „Чекпойнт Чарли“ с автомобил, от който предварително е премахнал предното стъкло. Заедно с годеницата си и бъдещата си тъща той преминава под спуснатата бариера, възползвайки се от ниския профил на колата.

Тези случаи са само малка част от хилядите опити за бягство. Според изследванията на Мемориала на Берлинската стена най-малко 140 души загиват във връзка с граничния режим при Берлинската стена между 1961 и 1989 г. Други са арестувани, осъдени и изпратени в затвори. Семейства остават разделени с десетилетия, деца израстват без родителите си, а приятели се оказват от противоположните страни на една граница, която никога не са пожелавали.

9 ноември 1989 г. - когато страхът смени страната

През втората половина на 80-те години комунистическите режими в Източна Европа започват да губят контрол. Полската „Солидарност“, реформите в Съветския съюз, отварянето на унгарската граница с Австрия и масовите демонстрации в ГДР постепенно разклащат системата. На 9 октомври 1989 г. около 70 000 души излизат на демонстрация в Лайпциг. Те скандират „Ние сме народът!“ и настояват за демократични промени. Властите не успяват да потушат протестите, а броят на демонстрантите продължава да расте. Месец по-късно, на 9 ноември, по време на пресконференция членът на Политбюро на ГДР Гюнтер Шабовски съобщава за нови правила, позволяващи пътувания в чужбина. Когато журналист го пита кога влизат в сила, Шабовски, очевидно неподготвен за конкретния въпрос, отговаря: „Доколкото знам - незабавно, без отлагане.“

Думите му се разпространяват светкавично. Хиляди източноберлинчани се отправят към граничните пунктове. Граничарите нямат ясни инструкции, а напрежението нараства с всяка минута. Малко преди полунощ командирът на пункта на улица „Борнхолмер“ Харалд Йегер нарежда преминаването да бъде разрешено. Бариерата се вдига и хиляди хора нахлуват към Западен Берлин. Следват сцени, които обикалят целия свят - прегръдки, сълзи, шампанско, непознати хора, които празнуват заедно, и германци, които се катерят върху стената, започвайки да я разрушават с чукове и кирки.

На 3 октомври 1990 г. Германия официално се обединява. Берлинската стена, изглеждала десетилетия наред непоклатима, остава в историята като доказателство, че дори най-репресивните режими не са вечни.

Уроците на историята и паралелът с днешна Русия

Тридесет и седем години след рухването на Берлинската стена е тревожно, че част от европейските общества сякаш започват да забравят какво всъщност представляваше комунистическият тоталитаризъм. Още по-тревожно е, че днес отново виждаме държава, която преследва политическите си противници, задушава независимите медии, наказва несъгласните с властта и води завоевателна война срещу свой съсед. Държавата е Русия на Владимир Путин.

Паралелът между някогашната ГДР и днешната Руска федерация не означава, че двата режима са напълно еднакви. Но механизмите на репресията имат обезпокоителни прилики. Източногерманската ЩАЗИ превръща следенето на собствените граждани в основен инструмент за политически контрол. В съвременна Русия репресивният апарат, цензурата и политически мотивираните съдебни преследвания изпълняват сходна функция. А докато Берлинската стена разделя германците, днешният Кремъл се опитва със сила да преначертава европейските граници, да подчинява Украйна и да отрича правото на украинския народ сам да определя бъдещето си.

Има и друга историческа ирония. През 1961 г. комунистическата пропаганда оправдава изграждането на стената с необходимостта от защита срещу „фашизма“. Днес руската пропаганда използва обвиненията в „нацизъм“ и „фашизъм“, за да оправдава агресията срещу Украйна. И в двата случая антифашистката реторика се превръща в средство за легитимиране на действия, които погазват основни човешки права. Историята на Берлинската стена ни учи на нещо изключително важно - свободата никога не бива да се приема за даденост. Тя може да бъде отнета постепенно, чрез пропаганда, страх, политическо насилие и обществено примирение. Затова паметта за жертвите на комунистическите режими не е просто въпрос на историческа справедливост. Тя е предупреждение към следващите поколения.

За нас, българите, този урок има особено значение. Само ден след падането на Берлинската стена, на 10 ноември 1989 г., Тодор Живков е отстранен от власт. Но свалянето на един диктатор не означава автоматично разграждане на системата, която го е създала. България и до днес носи последиците от непълната декомунизация, неизвършеното достатъчно задълбочено осмисляне на комунистическите престъпления и продължаващите опити за реабилитация на тоталитарното минало. На 9 ноември 1989 г. европейците доказаха, че нито една стена не е достатъчно висока, за да спре завинаги стремежа към свобода. Днес украинците защитават същото право - да живеят в независима държава, без чужда империя да определя съдбата им. Затова не бива да допускаме историята да се повтори. Не бива да приемаме диктатурата за стабилност, агресията за миротворчество, а подчинението за освобождение.

Берлинската стена рухна преди 37 години. Но идеите, които я издигнаха - имперското господство, политическата репресия и презрението към човешката свобода - не са изчезнали. Днес те отново застрашават Европа. И ако искаме никога повече да не виждаме подобни стени, трябва да помним не само как падна Берлинската стена, но и защо изобщо беше построена.