Ключарството е занаят, който има дългогодишни традиции. Ключарските ателиета и изобщо ключарите, са онези хора, на които разчитаме да ни помогнат в труден момент. Макар днес да се сещаме за тях, най-често когато имаме проблем с бравите, загубили сме си ключовете или дръжката на вратата се е счупила и не можем да излезем, в миналото ключарите са се занимавали с по-широк спектър от дейности.

От Ferismith.bg ни правят една кратка ретроспекция на ключарските услуги в миналото, когато не са съществували термини, като спешен ключар и отключване на МПС, а хората са разчитали на ключари доста по-рядко.

Ключарството във Витлеем

Въпреки професионалната титла, ключарите от Витлеем често са били майстори на няколко различни занаяти. Това ги е определяло и като едни от най-квалифицираните занаятчии, които боравят с метал. Ключарите използвали ковачници и наковални.

Докато добрите ковачи можели да правят катинари и прости брави, опитните имали познания за струговане на струг, закаляване на пружината, изработка на нитове и винтове, прецизно монтиране и пробиване на дупки. Те дори не се наричали просто ключари, а ключари и оръжейници, тенекеджии и водопроводчици. Работили са с ламарина, месинг, стомана, олово, мед, олово и дърво. Ключарите са ремонтирали и оръжия - мускети, мечове и др.

През 1700 година има доказателства, че ключарите са правели и лули. По принцип е логично грънчарите да се занимават с тях, но ключарите са тези, които правят калъпите. Определено да бъдеш ключар по това време никак не е било лесно. Ключалките са били качествени, ако механизмът им е бил достатъчно сложен, и са с добър външен вид.

Второто е било задължително, защото ключалката е била поставена в правоъгълна кутия, закачена от външната страна на вратата и е трябвало да бъде добре изглеждаща.Кутията най-често е била изработвана от месинг. Дръжките са били от същия материал във формата на топка. Дръжката се е състояла от две половини, споени заедно с пръчка, която влиза в квадратен отвор и контролира резето на вратата.

Устройството не е било толкова сложно, но все пак направата на една ключалка е изисквало точност и прецизност. Самата кутия, в която е позициониран заключващият механизъм, е закрепена със съвсем малки болтчета, добре скрити, за да не се злоупотребява. Най-важно е как ключарят ще подреди преградите и отделенията в кутията. Отделно се правят и битчета, които да съвпадат с тези на ключа и така се отключва бравата. Ако обаче някой иска да отключи вратата, а няма ключ, то е било нужно само да покрие един ключ с восък и по него да останат битчетата от ключалката. Така отпечатъците са се вземали изключително лесно и са се разбивали врати.

Видно е, че изкуството на изработката на ключове е било също толкова важно, колкото производството на брави. Обичайният ключ за вратата се е състоял от три части - бит, стъбло и лък. Първоначално са се изковавали в приблизителна форма, а след това със струга са се дооформяли. Там са се и украсявали, благодарение на рязане и щанцоване.

Най-добрите ключове са били правени от мека стомана, която после се закалява. В центъра металът е бил мек, за да може да се усуква, а външната обвивка твърда, за да издържа на износване.

Ключалките в Америка и Великобритания

Най-известните ключалки в Америка имат калъф и държач, изработени от месинг и прикрепени към повърхността на вратата. За самото прикрепяне са се използвали три овални болта. При английските ключалки „Carpenter“ пък резето се задвижва вертикално, а не хоризонтално. Основният болт се е задвижвал с ключа и когато е натиснат напред, вратата е заключена, когато е натиснат назад - отключена. Понякога към основният монтаж на болта се е добавяла и пружина, за да усложни допълнително отварянето на ключалката от човек, който нямаше правилния ключ.

Поне един специален тип брава се е използвал и в Пенсилвания, където са се използвали немски похвати, а не английските. Задвижващия болт се премества чрез лостове, като има и удряща част, направена от желязНемските ключалки пък са били с фиксатор, който е прикрепен само към една част, монтирана на повърхността на вратата. Резето се премества с лостове от вътрешната и външната страна на вратата. Уникалната особеност на тази ключалка е, че лостът от външната страна на вратата е прикрепен или отделен, като го усуквате „заключено“ или „отключено“. 

Имало е и друг вид брава, използвана през периода, когато са били ръчно изработвани. Правела се е от дървен калъф и метален механизъм, дори някои модели са имали и метални болтове и месингови инкрустации.

Когато са се изработвали ръчно бравите са се правели много вариации. Така че това, което е останало днес е много малка част от основните механизми, техники и материали. До 18-ти век принципите на заключване не са се променяли за триста или повече години.

Деветнадесети век обаче често се нарича период на голяма изобретателност и повлиява и на ключалките. През средата на този век настъпва период, известен като „Големият спор за заключване“, в който всеки ключар се занимава да отключва ключалките на своите конкуренти.

Линус Йейл е един от първите мъже, които постигат истински успех - произвежда брава, която не може да бъде разбита. През 1861 и 1865 г. той изважда патенти на това, което сега се нарича брава на Йейл.

Ключарите на Витлеем успяват да оцелеят добре през 19 век, до голяма степен чрез адаптиране и разнообразяване на бизнеса си. В крайна сметка обаче ключарите се поддават на ерата на подобрения транспорт, специализация и стандартизация и днес технологиите и механизмите малко по-малко минават към дигитални.