Жил Жобидон: Писането е смирение, наслада и огромна свобода

Жил Жобидон е едва вторият писател от Квебек от 18 години насам, спечелил Наградата на Петте континента на Франкофонията. Преди да се захване с литература на почти петдесет и три годишна възраст, Жобидон е изучавал визуални изкуства и история на изкуството. Преди това е работил в музеи и галерии като аранжор на изложби. През 2003 г. той публикува първия си роман „La route des petits matins“ („Пътят на ранните утрини“), който му носи три престижни национални награди. След това Жобидон продължава кариерата си в относителна анонимност, далеч от очите на медиите и широката общественост. Романът „Спокойният уязвен“ е достъпен, благодарение на изключителния превод на Илияна Очкова и издателство "Изток-Запад".

​Разговорът с Жил Жобидон, Илияна Очкова и проф. Стоян Атанасов в рамките на Софийски международен литературен фестивал е тази вечер, на живо във Фейсбук страницата на фестивала.

Ето какво сподели Жил Жобидон специално за OFFNews:

Търпение, пътуване, съзерцание – какво е писането за Вас?

Безпределно търпение да се гмуркам в далечното, в неосезаемото, в неизследваното. Начин да подложа смелостта си на изпитание. А също и удоволствие, не бива никога да го забравяме. И най-вече, най-вече, огромна свобода. Типът свобода, която идва с писането, прилича на онази на художника пред бялото платно, ограничено от размерите, примерно два на три метра. Но вътре в рамката, която очертава сюжета и до известна степен го ограничава, художникът разполага с голяма свобода на действие по отношение на организацията, стила и силата на внушението, което се опитва да сподели. В най-добрия случай, резултатът от творческия акт далеч надхвърля първоначалните ограничения. Творбата, която се ражда, позволява човек да се докосне до Историята, да изрази света и да опише човешката душа по друг начин. А също и да сподели увековечения миг на героите в настоящия миг на читателя.

Преди шлифоването на думи сте се занимавали с друг вид изкуства – има ли нещо, което не бихте могли да изразите нито със слово, нито с визуалност?

Изцяло съм запленен от всичко, движено от безкрайната сила на музикалния резонанс. Между другото си мисля за онова, което ни „разказват“, без наистина да ни го разказват Бах, Моцарт, Пърсел, Филип Глас, Сати, Лео Фере, Равел, Мелина Меркури, Ленард Коен, Дилан, а, да, и „Мистерията на българските гласове“. И толкова други музикални традиции от различни континенти и епохи, които ме карат да трептя. Почти всеки ден посвирвам поне по час на моя диатоничен акордеон. Онова, което ми се иска да пробвам в моето писане, е да открия в него онази част на безсловесност, която позволява музиката.

Проявявате една изключителна грижа към читателя в текстовете си – да има достатъчно пространство и достатъчно тишина. Защо те са толкова важни за Вас?

Защото тишината е толкова рядко срещана в нашите общества. Тишината е пространство. Затова и пиша между редовете. Това съответства и на факта, че като читател ненавиждам някой да ми казва какво да мисля. Харесвам авторите, които оставят място за собствената ми интелигентност. В книгите си се опитвам да поставя читателската публика пред точно тази нематериална материя. Празнотата подсилва пълнотата и обратното. Тишината е материал, в който човек е вечно потопен, докато пише. Онова, което Паскал Киняр (в моите топ 3 любими автори) казва за тишината, е великолепно: „Когато музиката е била оскъдна, нейното призоваване е било разтърсващо, като и шеметната й съблазън. Когато я призоваваме непрекъснато, музиката става отблъскваща и тогава тишината идва да зове и придобива величие. Тишината се превърна в модерния шемет“.

В контекста на този изнурителен период, в който е поставен целият свят, тишината по-скоро спасителна или е, или по-скоро страховита?

Тя ни позволява да размислим за онова, което можем да сторим със собствения си живот и с надеждата си да променим нещата. В момента сме на много важен кръстопът, най-вече по отношение на околната среда. Дали можем да наречем това „криза“? Трябва да го наричаме криза. Етимологията на думата криза произлиза от старогръцкото „кризис“, което означава „действие за вземане на решение“ или по-просто „решение“. С това всяка криза е момент, който в дългосрочен план може да се окаже от най-положителните. Сега е наш ред да решаваме.

В „Спокойният уязвен“, Китай е обзет от разрушителни политики, но думи като шпионаж, цензура, диктатура продължават да звучат особено актуално в контекста на пандемията. Има ли лек за тези недъзи извън романа и в реалността?

За мен работата на човека на изкуството се състои в това да накара читателя да си поставя въпроси. За жалост, нямам никакви отговори в един свят, изтъкан от сложни реалности, които надхвърлят моята компетентност и знания.

Определяте като сблъсък срещата на Изтока и Запада. Как виждате бъдещето на това взаимодействие?

Без любов няма среща. А любовта отнема време. Много време.

Жонглирате умело със западни и източни символи в книгата си. Колко любопитно е метафизичното за Вас?

Онова, което ме интересува в писането, е усещането, че се докосвам до свещеното и понякога изживявам моменти на богоявление, така да се каже. Това обикновено ми се случва чрез удивлението, когато онова, което се появява изпод перото ми, изненадва самия мен. И когато това се случи, то е истинска наслада. Какво е свещеното? Нямам никаква представа, усещам го и толкова. Ако знам каквото и да било за него, то е, че съществува преди всеки етикет и форма, която хората му придават, била тя религиозна, метафизична или някаква друга.

Казвате, че писането изисква огромно его и огромна смиреност, което само по себе си предполага дълга и тежка борба. Кога идва покоят?

Винаги съветвам хората, с които работя като съветник по творческо писане, че трябва да се запасят със съвсем малко моливче и огромна гума...
В традиционната китайска култура се твърди, че писателят се проявява чак на осемдесетгодишна възраст. Харесва ми да си мисля, че ми остават десетина години, преди да започна да мисля, че един ден може и да стана писател. А докато чакам, просто пиша. Което изисква от мен едновременно много енергия, но и разхлабване на юздите. Парадокс... парадокс...

Къде най-често намирате смирението?

В работата. Защото нямам избор. Защото текстът, който вие четете, не идва сам. И защото твърде добре знам колко хъс изисква писането. Занаятът няма нищо общо с това какво удоволствие изпитвам и каква привилегия е да отговарям на вашите въпроси и да ги споделям с хора, които живеят на 7000 километра от мен. Преди всичко, съществува Жил Жобидон, който слиза в мината и който копае с мастилото с години, преди да се изкачи на повърхността с няколко малки златни песъчинки, които да сподели с хората, които биха искали. Има я безценната тишина, но и бавният темп на писането. Да достигнеш до онова, което изглежда като простота и лекота в изказа, е далеч по-трудно, отколкото изглежда. Това изисква от мен да се отказвам на няколко пъти, както и едно ужасно желание да си поиграя като дете. Забавлявам се (а понякога се боря) с една много красива, много заплетена и много сложна игра на кубчета, която се нарича френски език.

На художника Дега, който казал на Сетфан Маларме, че има много идеи за неща, които да напише, поетът отвърнал приблизително следното: „Господин Дега, човек не пише с идеи, а с думи.“

Превод: Зорница Китинска

Още по темата

11/12/2020

Книги

Eстер Херитсен: Хаосът е неизбежен, илюзията е в реда

07/12/2020

Култура

Започва осмото издание на Софийския международен литературен фестивал 2020

Следете новините ни в GoogleNews