Quantcast

Сергей Бубка: Овчарският скок е професорска дисциплина

OFFNews Последна промяна на 01 декември 2011 в 14:11 3677 0

IMG_2089
IMG_2089

Легендарният Сергей Бубка беше в България по покана на БФЛА за откриването на пистата в град Правец и първата гала на балканската атлетика. Той даде интервю специално за OFFnews.bg. Бубка е роден на 4 декември 1963 г. във Ворошиловград (сега Луханск), Украйна. Има олимпийски златен медал и шест световни титли. Поправял е общо 35 пъти световния рекорд. Той държи и в момента върховите постижения в овчарския скок на открито (6,14 м) и в зала (6,15 м). В момента е председател на местния олимпийски комитет, член на МОК и вицепрезидент на Международната федерация по лека атлетика.

 

 - Сергей Назарович, преди време бяхте казали, че овчарският скок е професорски спорт. Още ли мислите така?

Да, защото е точно така. В него има много детайли, много нюанси – както технически, така и методически и психологически. Така че всичко това трябва много умело да се акумулира и грамотно да се реализира в самия скок. Състезанието продължава с часове и трябва да бъде избрана правилната тактика и правилния прът, точния разбег. Така че през цялото време трябва да анализираш и да разсъждаваш. Овчарският скок е сложна технически дисциплина, в която трябва да използваш мозъка си.

 

- Какво си спомняте от датата 13 юни 1985 година?

Много неща. На този ден бях на състезание в Париж, на стадион „Жан Боаен”. Тогава скочих 6 метра! Беше наистина исторически момент – за първи път беше преодоляна тази височина. За много скачачи това беше неочаквано, защото те смятаха, че такъв скок би бил възможен чак в ХХІ век. Така че този ден е сред най-значимите и паметните за мен.

 

- Някой от вашите 35 световни рекорди заема ли специално място в съзнанието ви?

Всеки от тях има голямо значение. И първият, който поставих през януари 1984 г. във Вилнюс (б.а. – 5,81 м), и преминаването на шестметровата граница, и рекордът ми от 6,10 (през 1991 г.). Зад тях стои живот и преживявания, зад тях стои сложна спортна битка. Никога няма да забравя и онези 5,94 в Рим през 1984 г., когато в състезанието французинът Тиери Винерон ми отне световния рекорд, но аз си го върнах само след пет минути.

 

- Според експерти вие не сте успели да разкриете целия си потенциал. Съгласен ли сте с тази оценка?

Потенциалът ми се променяше в продължение на спортната ми кариера. Възможно е да са прави. При някои от най-добрите ми скокове се виждаше, че имам голям аванс над летвата. Теоретически съм могъл да скоча по-високо. Но реалностите са тези. Не винаги и природните условия спомагаха за върхово постижение.

 

- Защо няма развитие във вашата дисциплина, след като се оттеглихте?

Всичко зависи от потенциала на треньорите и техните знания и умения. Те трябва да въплътят всичко това в своите възпитаници. Основното е техническият нюанс на скока. Сега с Международната федерация по лека атлетика (ИААФ) работим за предаване на този опит. Моят треньор Витали Петров ръководи център по овчарски скок. Той чете лекции, аз – също, когато имам възможност.

 

- Допингът е голям бич в съвременния спорт. Вие, като висш функционер на ИААФ и МОК, смятате ли, че може да бъде изкоренен?

По този въпрос нашата федерация заема водеща роля. Ако видите бюджета, който се отделя за борбата с допинга, ще видите, че е сред най-големите, в сравнение с другите спортове. Но проблем има и той е актуален. Мисля, че и федерациите, и олимпийския комитет, и антидопинговата агенция правят много за борбата със забранените вещества. Стараем се да изключваме от нашето семейство тези спортисти, които използват нечестен път към успеха.

 

- Какво изпитвате, когато преминавате покрай вашата статуя в Донецк?

Не ми се искаше да ми издигат този паметник приживе. Дадох съгласие, само защото ме убедиха, че това е важно за хората, за възпитанието на младото поколение. И тогава не му обръщах внимание, а днес ми е още по-лесно. За себе си отдавна съм взел решение, че паметникът е поставен заради спортиста Сергей Бубка, а аз съм жив човек и така разделих двете неща.

 

- Помните ли кога бяхте за първи път в България?

Не, честно казано. Беше някъде през 80-те години. Идвам винаги с удоволствие във вашата страна. Имам много добри приятели сред вашите лекоатлети – като се започне от Атанас Търев, премине се през Стефка Костадинова и Христо Марков и се свърши с Тереза Маринова.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !