Илиян Савков е сред най-талантливите ни съвременни художници. Занимава се с живопис, карикатура, рисунки, колажи. Негови творби имат колекционери във Великобритания, САЩ, Япония, Русия, Сърбия, Македония, Хърватия, Румъния, Италия, Турция и България. Илиян е носител на много наши и международни награди. Негови самостоятелни изложби живопис са показвани в Българския културен институт- Варшава, Класици на изобразителното изкуство, Пловдив, Артеа център, Варна, Галерия Фойлз- Лондон, Българско посолство - Лондон. Илиян Савков е художник-карикатурист на в. "Стандарт".

- Илияне, първо да дефинираме понятието карикатура – това подсказване и осмиване на някакъв недъг ли е, или пък изтъкване на някакъв "дъг", ако мога да се пошегувам така в случая?

- Можеш, това е част от по-нестандартното мислене, каквото е и самата карикатура на практика. Тя е фин художествено-журналистически-философскo-белетристичен жанр. Истински кросоувър, казано на „съвременен български”.

Карикатуристът е и по-малко, и повече от художник. Понякога проблясването на мисълта като великолепно хрумване и виц изглежда още по-очарователно, когато е нарисувано несръчно, минималистично и наивно.

Карикатурата е съпротивата и протестът на необяздения човек. На футболен език тя е неочакван и куриозен гол след рикошет. Карикатурата е докладна до всички, че има нередност и недопустимо нарушение и затова не е "дъг", а недъг. Големият Борис Димовски го казва най-разбираемо: Да направиш положителна карикатура е все едно да направиш пържен лед.

- Защо днес май няма нито един художник, когото светът еднозначно да определя като велик - всичко ли вече е нарисувано, че да стигнем дотам да превръщаме живота предимно в карикатура?

- Защото светът се предефинира напълно. Съвременните технологии създадоха телекомуникациите, които пък изградиха медиите и нета. Те омагьосаха и завладяха умовете и сърцата на хората и пак те са новите медиатори, каквито преди бяха великите художници. Те са новите шедьоври, съвременните интерактивни „Мона Лиза”, „Сикстинската капела” и „Герника”. Случи се нещо като капка живак, която падна на пода на света и се пръсна на хиляди, милиони частици, които се покриха...

Технологичното цунами отнесе всички понятия, категории и стойности и префокусира списъка с качества и дарби с достъп до величие. Неслучайно картините, чиито цени непрекъснато чупят рекордите по аукционите, са на художници от вододела 19-20 век. След "Бел Епок" дойде Първата световна война и светът вече припозна нови идоли, не твърде художествени...

- Непрекъснато се говори за някакви "течения" в изкуството, ти към кое от тях се определяш?

- В съвременния артистичен калейдоскоп дефинирането на един художник е хлъзгава работа. Аз съм работил в толкова жанрово различни посоки, че съм затруднен да намеря думичката - решение. Хлътнах по изкуството като бях в девети клас в Английската гимназия в Пловдив. Ама така хлътнах, че се случи нещо подобно на онзи граф Калиостро от 17 в., който по време на спиритически сеанс потънал в едно голямо огледало и повече никой не го видял.

Рисувам с лявата ръка и това буквално беше причина за кошмарни проблеми, които почти ме доведоха до разминаване със самия себе си. В първи клас в училище ми казаха, че не мога да пропиша с лявата ръка. Правилната ръка за писане била дясната!? Добре, преместих писалката в дясната и това продължи, докато започнах да работя живопис с маслени боички, бях някъде 23-24-годишен. Тогава инстинктивно пак хванах четката с лявата и отново инстинктивно усетих, че това съм аз, както и разбрах защо нещата не се получават след десетина години рисуване с безмилостни натоварвания. Всичко започна отначало. Както казва Дейвид Бауи, отново бях absolute beginner с молив в ръка.

Адски мъчително ново начало. Кандидатствах десет пъти в Художествената академия - от 1980-а до 1989 г. През 1987-а бях първи по бал на приемните изпити за специалност "Живопис" сред двеста и няколко кандидати за седем места. С две пълни шестици по специалността. Но стана така, че не бях в списъка на новоприетите студенти. И до днес не знам със сигурност защо тогава ме изхвърлиха...

Началото на 90-те години и "прехода" ме завариха без работа, без пари и без достъп до галериите и изложбените зали. Тогава емигрирах от живописта в карикатурата, главно по икономически причини. За карикатура се изискват минмум материали: малък лист хартия и перодръжка.

Не исках да се отказвам, въпреки мизерията и безизходицата. Започнах да пращам карикатури на международни конкурси. Те пък почнаха да ме награждават и да ми пращат парични награди от Япония, Тайван, Южна Корея, Турция, Италия... Дойде ми кураж и пак посегнах към платната и живописта... Така карам и до сега. Работя и абстрактни, и фигуративни, и концептуални неща. С цвят, графични, на палтно, фазери, хартия, колажи, асемблажи. Мисля си, че съм експресионист, знам ли...

- Защо в някои картини се говори едва ли не за "криминални" елементи - там била закодирана Богородица или някакъв масонски знак? Какво крие художникът?

- Да, има го и това сред художниците, но доколкото знам не е чак толкова разпространено. Сещам се за многото кодирани послания в "Тайната вечеря" и "Мона Лиза" на Леонардо и Ханс Холбайн Младия с неговата анаграма, за чиято автентичност споровете не стихват и досега. Тази история се разрушава чак в края на 19 в., когато импресионистите развалят дисциплината с непокорния си модернизъм.

Старите майстори, в битността си на портретисти на елита, са поемали от увлеченията и практиките на мистицизма, тайните общества и спиритическите занимания. Художникът априорно е любопитен и изкушен човек. Изкуството само по себе си е условност, така че съвсем разбираемо е тази склонност да се проектира и в други разновидности на играта на опознаване и разгадаване.

При Леонардо нещата са уникални. Като при гений без аналог в цялата история на човечеството. Цялата негова личност е загадъчен и неразгадаем знак. Посланията му са толкова сложни, многопластови и разнородни, че става въпрос за художествена висша математика, която изисква също комплексни наблюдатели с интелигентност, много знания и умението да разбират и говорят художествения език. А този език става достъпен и разбираем само за тези, които имат потребност да общуват с изобразителното изкуство. Има статистически данни, че всъщност това са едва около 15 % от хората.

- Защо художниците избягвате определени периоди от историята, например - комунизма и фашизма, освен когато не става дума за пропаганда?

- Художникът е волна птица и не понася забраните и ограниченията. Сигурно затова наскоро една картина на най-непокорния, най-предизвикателния и най-разкрепостения гений-бунтар на постимпресионизма Пол Гоген разби всички рекорди и негова творба бе продадена за 300 милиона долара!

Знаем, че Гоген бяга на другия край на света, именно в стремежа си да открие и изпита абсолютната свобода. Той вярва, че колкото е по-примитивен начина на живот и примитивно устроено обществото, толкова по-свободен е човек в душата и битието си. И това го отвежда чак в Таити, както е добре известно. Най-странното е, че неговото интуитивно бягство от модерния свят се оказва напълно основателно. Усещането му за това, което предстои на Европа се потвърждава само след десетина години, когато войната с непознати до тогава мащаби до такава степен изцежда и смазва хората и обществото, че предизвиква като последица също толкова брутални режими - болшевизма и нацизма.

- Искаш да кажеш, че политиката може да влияе пряко върху свободата на художника ли? Или че той не може да се измъкне от такава примка?

- Политическите режими на несвободата по много особен начин променят правилата за художниците. Оказва се, че в стегнатата примка на диктатурата изкуството потиска бунтарите и вади напред конформистите. Даже в първите години след болшевишката революция в Русия има страхотен подем във всички изкуства. Докато идва Сталин.
Хитлер също обгрижва художниците, защото осъзнава, че опитомените артисти могат много добре да станат патерица на неговата власт.

Ако погледнем спретнатия новоизграден Музей на социалистическото изкуство в София, ще видим, че някои художници "бягат"- като Христо Явашев, от този определен период, но други много умело се възползват от сделката с Партията, която беше удивително щедра към талантливи апологети. Да обяснявам ли още?

- Чувал съм и съм чел, меко казано, скандални и идиотски твърдения от рода, че Пикасо не е никакъв художник, а PR създание и че Гоя е от същата категория, но поне бил луд. Как би коментирал такива определения?

- Този въпрос звучи като зададен от футурист. В манифеста си футуристите призовават да бъдат унищожени всички произведения на изкуството в света, които вече тегнат като воденичен камък и пречат на свободата на творческото въображение...

Към края на живота си Пикасо споделя, че е станал художествен клоун, за да влезе в крак с нравите на своето време. В известен смисъл той признава смекчаващи вината обстоятелства на своите хейтъри, като посочва за велики художници не визуалните жонгльори като самия него, а старите майстори като Веласкес, Леонардо и Вермеер.
Но истината е, че Пикасо е най-крупното явление в изобразителното изкуство на 20 век.
След "Госпожиците от Авиньон" светът вече не е същият. Избухнала е своеобразна художествена атомна бомба. Формата беше разбита и се разпадна според законите на пластичното изображение така, както атомното ядро беше разделено с постигнатата верижна реакция.

Пикасо е разрушителен, но и креативен художествен ураган от пета степен. Ненаситен и безмилостно убедителен с всяка чертичка и точица, аргументирано поставени на мястото им. Революционните закони на пластичното му мислене наистина са разрушителни за целия предходен порядък като художествено наследство.

Пак Пикасо намира художествения код да отключи сейф с приказни и непознати дотогава пластични съкровища. Сред тези богатства има и доста крадено, но и прибавено за общото благо. Жорж Брак си знае... Той това си го и признава с една безцеремонна, но вярна самооценка в изкуството:

"Аз не търся, аз намирам!"

И между другото - долу ръцете от Гоя! Груповият портрет на семейството на испанския крал Карлос IV показва кой е луд и кой не!

Но всъщност в така формулирания по-горе въпрос неволно има нещо много точно. Защото Гоя е предтечата на Пикасо в категориите на модерното изкуство.

- Всяка една картина не е ли нещо като кръстословица - художникът усеща светлината по един начин, но зрителят я усеща по друг - къде е комуникацията между двамата и с какви очи да гледаме, или с какви души да усещаме?

- Да, много точно казано. Иска се подготовка, интелигентност, усет и интуиция, за да се попълни тая особена кръстословица. Много е важно и да има някой да подсказва и да води. Става въпрос за художествената критика. Това е най-важният елемент, за да има естествена връзка между изобразителното изкуство и публиката в най-широк и популярен формат. Именно критиката осигурява безвизов режим до територията на пластичното изображение.

Критиката е и съдебната власт, съдията, реферът, които въвеждат някакъв ред и регламент в играта. Без институцията на художествената критика има риск галериите и изложбените зали за голяма част от хората да се превърнат в тъмен лабиринт без посока. Тогава неизбежно човек просто ще иска да излезе възможно най-бързо от такова място и повече да не стъпва там. Художественият критик е много сюблимен пастир, без когото стадото става жертва на вълците, на обществената простотия и профанизация. Точно това стадо е най-лесно да се манипулира и дои.

- Ако едно дете нарисува с детските си ръчички, например радиатор, това изкуство ли ще бъде?

- Има една приказка, че When money talks the world listens (Когато парите говорят, светът слуша). Ще си позволя да го променя на When Picasso talks the world listens. Защото Пикасо дава много убедителни опорни точки именно тук, по темата. Със съкрушителното, но неоспоримо признание: "На 12 години вече можех да рисувам като Рафаело, а ми бе нужен цял живот, за да се науча да рисувам като дете!"

Аз съм склонен да си мисля, че преди всичко останало, изобразителното изкуство е една непреодолима потребност. Талантът и дарбата са веднага след това. Всеки творец много добре знае и колко решаващ фактор е овладяването на занаята. На композицията, рисунката, на сложния процес, който определя постигането на убедителен пластичен факт. Независимо дали става въпрос за древногръцките скулптури, ренесансовите стенописи, очарователните цветни магии на импресионистите, всичко опира до постигането на ключов и всеки път уникален баланс, на някакво послание. Затова детето и професионалистът са в непрекъсната хармония, но и антагонизъм. Последната дума пак е на Пикасо: "Всяко дете е творец. Проблемът е как да се запази такъв като порасне."

- Понеже в България е много модерно да се пита "КОЙ", като че ли не знаем, та и аз да те попитам - Кой в крайна сметка раздава "медалите" в изкуството?

- Медалите ги раздават колекционерите, галеристите и арт дилърите. Тези призове са с кешов еквивалент, който определя благодордния метал на медала.

Изкуството като утилитарен продукт, роден от най-некомерсиалния човешки порив, стана буквално най-свирепият доходоносен бизнес. Има обявени данни, че играчите с остър нюх в този бранш правят по-висок процент на печалба от "колегите си", които играят с оръжие, наркотици и проституция. Така стоят нещата в суровата реалност, която подрежда отнесените, крехки и омагьосани в своето безалтернативно призвание художници в задочно съперничество, досущ като натренираните и напомпани професионални гладиатори в бокса, борбата и атлетиката. Всъщност нищо лично, просто бизнес...

Струва си тук да посочим почетната стълбица с художника „световен шампион” и неговите подгласници:

1. Златен медал за Пол Гоген с продадена съвсем наскоро картина за 300 милиона долара
2. Сребърен медал за още един Пол, обаче Сезан, с платени 250 милиона за една творба
3. Бронз на Пикасо със 155 милиона

Ето ги и останалите най-скъпи трансфери в изобразителната „шампионска лига”, както следва:

4.Франсис Бейкън със 142,4 милиона
5. Джаксън Полък със 140 милиона
6. Вилем де Куунинг със 137,5 милиона
7. Густав Климт със 135 милиона
8. Едвард Мунк със 119,9 милиона (за малко 120...)
9. Джаспър Джонс с кръгли 110 милиона.
10 Пикасо, тоя път обаче на опашката, със 104 милиона долара платени за неговата картина „Момче с лула”

Първенството продължава...

- Накрая да оставим настрани изтърканата фраза на някои творци „те не ме разбират” и да попитаме – а какво трябва хората да разберат и нима са длъжни да разбират всяка хрумка?

- Трябва излъчено и уловено усещане за артист. Нещо като It takes two baby... Това е естествен, но много енергийно подвластен и кодиран процес на установяването на връзка и комуникация, както е с откриването на музикант, актьор, футболист и въобще по-особен екземпляр, в който има нещо по-така.

Идеалният пример е Франция в началото на 20 век, когато времето роди и изгради модерните гении, но също така и тези, които да уловят вибрацията и да я сервират разкодирана, анализирана и поднесена на богаташите и широката общественост. В резултат имаме най-впечатляващото художествено наследство събрано и концентрирано в един много кратък исторически период от време.

Трябва и късмет. Трябва и художникът да бъде на точното място в точното време. Така, че да го забележи точно професор Иван Кирков. В средата на 80-те години, при крайно драматични обстоятелства, разбрах, че ме е "разбрал" не някой друг, а самият Иван Кирков. Тогава това, честно казано, ме шокира, просто не можех да повярвам, че съм заслужил такава чест и внимание.

Той така и си остана единственият, който видя в мен, както самият се изрази, след като ме издири заради една моя живописна работа: "Абе, ти знаеш ли, че си голям художник...." Това признание беше фактически спасително за арт самоопределянето ми в рамките на следващите двайсет години, които се оказаха кошмарно изпитание.
Направо е невероятно на човек да му се случи да бъде по-ясно и недвусмислено "разбран" чак когато стане на 50...

Още по темата

26/02/2015

Свят

Шарли Ебдо: Свещено е правото да се присмиваш и да осмиваш

21/01/2015

Анализи

Отхапаният нос на „Шарли”

18/01/2015

Offnews

Карикатурите в "Шарли Ебдо" защитават свободата на религията